Коментарът на Любомир Котев: Гюрултията около приватизацията

Гюрултията около приватизацията, пределно ясно е и за недотам досетливите, е празна гюрултия, ненужен политически шум и поредният циничен или недомислен жест на управници, които или са се самозабравили, или не знаят какво правят. Дори елементарното, всеизвестно и понятно всекиму правило, че законът няма обратна сила стига, за да е наистина пределно ясно всекиму, че гюрултията около приватизацията, за която имаше нарочен закон, е безсмислена и чак абсурдна. Нещо повече, цялата тази шумотевица, е безкрайно цинична, защото глупашките надежди на едни и нездравите страхове на други са плод на напразно издевателстване, което е не просто неконструктивно, а направо античовешко.

А върхът на този наистина безмерен цинизъм е, че след като едни управници се подиграха на българския народ с лошо скалъпения, безобразен или шарлатански закон за приватизацията, то сега други български управници се подиграват с беззащитния ни народ, като нагло го лъжат, че някой, може би, ще получи заслужено възмездие. Престъпен по самата си същност, законът за приватизацията, както бе изпедепцан от заинтересовани субекти, не можеше да не индуцира още престъпност, по-голяма престъпност, направо невиждана престъпност. Има няколко съвсем красноречиви, нагледни примера, които съвсем недвусмислено сочат, че цялото законодателство около приватизацията е не друго, а инструментариум за планирания грабеж на държавната и кооперативна собственост, както и за непропорционалното й,  престъпно разпределение и преразпределение. Най-натрапващият се пример са приватизационните фондове, които награбиха и ограбиха стотици работещи, солидни предприятия, за да ги погубят. Същински абсурд е, направо лош сън, но предприятия, които постигаха големи печалби и реализираха значителен износ, наместо да се развиват, иновират, рационализират, бяха разграбени, съсипани и накрая продадени на скрап. Печалният резултат от подобно стопанисване, разбира се, бе значителни загуби за държавата, но огромни печалби за неспастрения, нов собственик, а и хиляди безработни, отчаяни българи.

Кой, как и защо позволи невижданото безумие, остава неясно досега, защото законът категорично повеляваше приватизираните предприятия да се развиват и май имаше предписания как точно, в каква насока и за какъв период. Къде се дяна така нареченият следприватизационен контрол, какво свърши, също е неясно, както е неясно какво свършиха още куп институции, които трябваше да защитят труда на народа и ползите на държавата. Пределно ясно е, всъщност, че така наречените институции, които бях призвани да защитят държавата и работника, бяха нещо парадно, фасадно и неработещо, кьорфишек за баламурници.

Повтаряхме налудничаво по него време, помня, една мъдрост на известен руски академик, която ни уверяваше, че държавата е лош собственик, а изведнъж се оказа, че добрите, уж автентични собственици, са далеч по-лоши. Те не бяха и лоши собственици, ако разсъждаваме сериозно върху случилото се, а бездарни и безскрупулни търговци, или пладнешки разбойници, които бързат да продадат награбеното, как да е, на каквато и да е цена, за да не им го вземе някой. А държавата пък бе по-лоша, по-безпомощна, по-бездарна и от тях, щом се оказа неспособна да защити и собствеността си, и народа си, или което е още по-страшно, не желаеше да ги защити.

Не са, за жалост, най-голямото безобразие машинациите на приватизационните фондове, имаше и по-страшно престъпление, което не е само стопанско, но и чудовищна гавра с трудещия се народ. Това са така наречените работническо-мениджърски дружества, които ограбиха не само държавната собственост, но и спестяванията на хората, като убеждаваха наивниците да си купят акции от предприятието, което вече е тяхно. Известно е как свърши и това, добро наглед и обнадеждаващо начинание, известно е, че притежаващият огромния дял приватизатор, след като вдигна на няколко пъти спекулативно капитала, превърна дяловете на доверчивите хорица, късани от хляба и събирани с пот, в жълти стотинки. Работническо-мениджърските дружества бяха не само стопанско, но и морално престъпление, което не само превърна нужните социални заведения в ненужни магазини за галантерия, но ограби както спестяванията, така и надеждите на хората. Още много печални примери от нашенската приватизация, върхът на великата милиционерска революция, един от друг по-стряскащи, биха могли да се посочат, но е ненужно, абсолютно безпредметно, тъпо. Защото никой, никъде, за нищо, не бе наказан, ако краде и безобразничи тъй, както никой, никога не е крал и безобразничил върху благословената ни земя и винаги халтава държава. Някаква невиждана и нечувана, невъзможна сякаш, но реална хармония се възцари, хармония между крадците, закона, управниците и институциите, хармония заразителна, която сякаш успокои някак и излъгания, озлобен и отчаян народ.

Приватизацията бе очевидно зло, нечувано и невиждано престъпление, но всички, като че ли повярваха, че трябва да минем и през това горнило, че трябва да изстрадаме и този грабеж, за да потекат реките от мед и масло. Невъзможно беше, разбира се, да дочакаме бързо деня на благоденствието, щом бе съсипано, разбито, някак нереално и нереалистично ограбено стопанството ни, но всички се надяваха, че кога да е, ще дочакаме въжделения възход. Свикнаха хората с безумията, примириха се безобразията и започнаха, както всякога е било върху тази грешна земя, да се надлъгват с държавата, която отново доказа, е не наша, а чужда, като горе-долу същото бе отношението им и към новите собственици.

И ето, сега, най-неочаквано, ни в клин, ни в ръкав, в нечия просветлена глава пробяга пакостната мисъл да разбуди демоните на миналото и разтърси задрямалия, понесен от обичайната си летаргия народ, Бог знае защо! Направо невероятно е, че някому е хрумнало да рови там, където зловонията на прехода са най-смърдящи, че някому се е приискало да предизвика съвсем ненужно брожение. Защото е абсурд, същински и необхватен абсурд, някак невероятно щение да търсим виновниците за наистина безобразната, направо безумна приватизация, след двадесет и кусур години. Нищо по-неконструктивно, нищо по-неработещо, нищо по-глупаво не може да се измисли от някакъв псевдо-закон или декоративен закон за отмяна на давността за престъпления, извършени по време на приватизацията, след толкова години, когато следите на шашармите са отдавна заметени, а окрадените активи многократно препродадени.

Имало е давност, както се оказва, за подобни престъпления, но през десетгодишния период, в който би трябвало да се разследват, никой, за нищо, не е разследван и преследван. И щом е налице този стряскащ абсурд, покрил, игнорирал, прикрил стряскащи престъпления, новият абсурд е още по-стряскащ, щом е пределно ясно, че нито ще освети някакво престъпление, нито ще накаже някого. Е, би могло да допуснем, че ще изобличим някой отдавна офейкал далече тарикат, който е недосегаем за правосъдието ни, или дори че ще изгори някоя дребна риба, но истинско възмездие едва ли ще има. Не би могло, общо взето, да се очаква каквото и да е възмездие за когото и да било, защото ако се търсят наистина виновници за незаконната приватизация, щом не е спазен Законът за приватизацията, би трябвало да изгорят комай всички приватизатори. А съвсем друг въпрос е, че то май е и невъзможно да се търси каквато и да е отговорност, от когото и да било, дари ако се премахне давността, щом собствеността, изтъкна се вече, е претърпяла какви ли не трансформации.

Въобще, откъдето и да погледнем към удивителното начинание, както и да го мислим, се вижда и проумява, че то е не просто неконструктивно, а същинско безумие, лишено от какъвто и да е смисъл. В това число, държа да го подчертая нарочно, и от политически смисъл, най-вече от политически смисъл, защото, ако целта е саморазправа с неудобния политически противник, то се пропуска фактът, че уязвен, твърде уязвен би могъл да е и удобният политически приятел. Налага е изводът, след дотам необмисленото начинание, че властта има проблеми, сериозни проблеми, и се стреми да отвлече, заблуди общественото мнение, да възнагради отчаяния народ с празни надежди и временни емоции. Това едва ли е спасение за властта, ако са тъй неразрешими проблемите, че я тласкат към непремерени провокации, защото временните емоции изтляват бързо, за да ги замени всеобщото негодувание, за което не ми се ще да мисля, ако народът усети, че отново е излъган. Не ми се вярва, ще кажа накрая, да е чак дотам халтава винаги халтавата ни власт и аз, колкото и идиотско да е, като всички, очаквам да се случи, все пак, някакво чудо. Но няма да скрия и това, че  по-вероятното е да дочакаме, наместо чудо, провал на управниците, ако наистина са се самозабравили или не знаят какво правят…