Коментарът на Любомир Котев: България е жива!

Отминаващата година бе година на непрежалими загуби за народа ни. Нацията обедня, като загубихме велики българи, съвършени интелектуалци и достойни мъже като Любомир Левчев, Милчо Левиев и Никола Георгиев, а ето напусна ни и Стефан Данаилов. Никой, никога няма да ни върне, да замени, неповторимостта, творческата сила и невероятния талант на Любо Левчев или Милчо Левиев, изключителната ерудиция и гражданска съвест на Никола Георгиев, обаянието, таланта и великодушието на Стефан Данаилов, който впечатляваше и с достойнството си. Ние тепърва ще разбираме какво сме изгубили и колко сме изгубили, чак като се отърсим от тъгата и сантиментите, ще можем да постигнем трезвата оценка. Но и сега, отсега е ясно, че нашата култура и нашето изкуство дълго ще търсят достойните заместници на вдъхновените творци, лизнати от Бога, докато запълнят, поне отчасти, зейналата яма. Животът е кратък, а изкуството вечно! – трябва да си припомним, за да се поуспокоим, макар и измамно, старата, мъдра максима, но ако има нещо наистина успокояващо, то е другаде. Не е за вярване, но нашият опърничав, пък и нихилистичен народ, всякога съумява да оцени великолепието на богоизбраните, всякога превъзмогва неврастеничните жестове, тъпото, емоционално отрицание, и всякога е способен да се поклони, преклони, пред постиженията на най-достойните сред нас. И ето, тъкмо в мига на покрусата, на всеобщата покруса, докато оплакваме големите, велики таланти на Отечеството, пропълзява надежда в душите ни, оптимизъм, наместо песимизъм, вяра, че България ще пребъде, въпреки непрежалимите загуби…  .

Хрумна ми всичко това в тези натежали от горест дни, в които целият ни народ се прощаваше с един от своите любимци, с човека , заслужил почетното звание „Народен артист”, както никой друг, защото бе обичан от своя народ, както никой друг. Обичта на всички бе искрена, непресторена, истинска и всепроникваща, като тъгата, която струеше от уморените очи и разплаканите сърца. Извървяха се млади и стари, за да изразят преклонението си, най-неподправеното, най-непринудено преклонение пред таланта и великодушието на човека и актьора Стефан Данаилов. И не беше поза някаква, отрепетиран или насилен жест тази всенародна почит, а плуваха в сълзи очите и душите на хората, плачеха те, заради непрежалимата загуба. Но – чудно! – не се окайваха те, като осиротяло дете, не се цивреха, а бяха осенени, вдъхновени от светла вяра, от странен оптимизъм, поникнал сякаш не навреме и не място. Магия беше и чудо,  което някак ни помогна да разтълкуваме, да разберем и проумеем Татяна Лолова, като каза, че той, Стефан Данаилов, беше посочен, че има много красиви и много талантливи артисти, но само той, единствен, беше посочен. Само артист може да разбере артиста, само истинският, одарен  с талант и великолепие артист, може да обясни истинския, одарения с талант и великолепие артист. И тази очарователна актриса, стори тъкмо това, простичко, понятно, но категорично  посочи на цял народ защо тъкмо той, този незабравим и непреодолим Стефан Данаилов е великият артист на България, посочи истината, че той е любимец не само на народа си, но и на Бога. Едва ли има човек у нас, който да не се е досещал, по-скоро подсъзнателно, отколкото премисляйки, че Стефан Данаилов, както всеки голям, непреодолим талант, е лизнат от Бога, но малцина са си давали сметка, мисля, че Бог одарява с величие не артиста, а човека! Мислил съм дълго за великолепието на гения и съм открил една подминавана от всички – Бог знае защо! – натрапваща се закономерност, открил съм, че всички велики хора, като се почне от Сократ, като се мине през Колумб и Айнщаин, та се стигне до папа Франциск, освен с изключителни способности, са надарени и с велико човеколюбие.

Има и парадокси, жестоките конквистадори, тези вдъхновени, първопроходци на цивилизацията, изтребили немилостиво цели народи, всъщност са воювали за величието на Човека, за приобщаването му към християнството и прогреса, техният подвиг е досущ, като печалния подвиг на славния княз Борис I, който затри петдесет болярски рода, за да превърне Отечеството в третата цивилизация и четвъртата образована държава в света, който заслужи честта да бъде Свети Михаил тъкмо с решителността и непреклонността си. Човеколюбието понякога има странни, абсурдни измерения, но то всякога е вдъхновено от Бога, то е привилегия на избраници, на посочени, както казва Татяна Лолова, на хора, които обичат ближния си и го доказват с всеки свой жест. Стефан Данаилов бе такъв човек, обичащ ближния си, вдъхновен човеколюбец, склонен да прости всекиму всичко, склонен да помогне всекиму всякога, обичащ и обичан. Не защото е непоправим бохем, не защото е ярък талант, не защото е необичайно щедър, не защото е добър и състрадателен, не защото е честен и принципен, беше обичан от всички той, а защото всички усещаха, пак по-скоро подсъзнателно, че е орисан да пази, да опазва и българщината, и човещината. Цял народ му се поклони, преклони, цял народ изстрада, изтъгува раздялата с него, защото всички се досещахме, защото знаехме някак, че той е друг, различен, по-голям от нас, макар да е плът от плътта ни и кръв от кръвта ни, че е един от тези българи, с които не напразно се гордеем и ще се гордеем всякога, един от тези, които опазват величието и честта на Отечеството…

България е жива и ще живее, рекох си, ще пребъде, докато се раждат такива българи и докато го има преклонението пред тях, докато доминира непобедимата българщина над дребните житейски страсти! Защото аз помня онова мътно време, в което едва прохождаща демокрация, наместо да разбива отколешните предразсъдъци, бе заложник на предразсъдъците. Помня, че тогава, в дрезгавината на утрото, наместо да се обединим в името на голямата цел и великия преврат, бяхме разделени, че ни противопоставяха един на друг тъкмо хора, които се изживяваха като демократи. Същинска ирония на съдбата е, но в онези дни, всякакви келеперджии и мошеници, най-често набързо пребоядисали се комунисти и милиционери, приватизираха и времето, и демокрацията, не в името на Свободата, Братството и Равенството, а като скандираха заветите  на учителя си Сталин: Който не е с нас, е против нас! Те поквариха в зародиш и окаяната, родна демокрация, и душите на обърканите хора, за да се стигне до парадокса този днешен и вечен български любимец Стефан Данаилов да се дави в морето на злобата. Едничкият му грях тогава бе, че е останал верен на своята партия, за разлика от безчислените нечестивци, че беше надарен, не само с велик талант и велико човеколюбие, че беше велико и достойнството му. Дълго трупаната завист,  тази прословута, нашенска завист, блъвна, отприщи се, потече на талази, в мига, в който намери благовиден предлог. И Стефан Данаилов, обичаният от всички артист и човек, невероятният талант и обаятелната личност, тутакси бе обявен за ретроград, мръсен комунист и върл противник на демократичните преобразования.

А той, този истински артист, светла личност и свестен човек, бе тъкмо обратното, той бе най-истинският, най-честният, най-последователният демократ, който искаше демокрацията  на възтържествува, както трябва, по правила, не чрез хунвейбински набези, а чрез свободата на волеизявлението, като всеки избира своя път и своята истина, като всеки защищава и отстоява възгледите си и пристрастията си. Той победи и в тази битка, нямаше как другояче да е, бързо се оттече мръсната вода, за да видят всички, за да проумеят, че е честен и последователен, не ретроград, а вдъхновен, както всякога, във всичко, демократ. И възкръсна тогава обичаният от поколения студенти Мастър, и възкръсна обичаният от безброй приятели Ламбо, и възкръсна народният любимец Стефан Данаилов! Възкръсна тъй категорично, тъй непреодолимо, че видяхме тъга в очите не само на неговите партийни съмишленици, но и на политическите противници като Йосиф Сърчаджиев, друг великолепен артист, който говореше с обич, с най-неподправена, човешка обич за приятеля Ламбо. Той беше орисан да побеждава и побеждаваше, както всеки любимец на Бога, а житейският му път бе осеян с доброта, радост и великолепие, той победи и смъртта, като изрече, примирен като мъдрец и щастливо усмихнат: Не ме жалете, не тъгувайте за мен, радвайте се на живота!…

Българя е жива и ще живее, ще повторя, докато ражда такива синове и докато тачим светлата им памет! От нас зависи дали ще намерим сила и воля, за да постигнем великото достойнство и човещина на хора като Стефан Данаилов, защото ако не е съдено всекиму да бъде велик артист, всеки може да бъде свестен българин и честен човек…