Коментарът на Любомир Котев: България е жива!

Отминаващата година бе година на непрежалими загуби за народа ни. Нацията обедня, като загубихме велики българи, съвършени интелектуалци и достойни мъже като Любомир Левчев, Милчо Левиев и Никола Георгиев, а ето напусна ни и Стефан Данаилов. Никой, никога няма да ни върне, да замени, неповторимостта, творческата сила и невероятния талант на Любо Левчев или Милчо Левиев, изключителната ерудиция и гражданска съвест на Никола Георгиев, обаянието, таланта и великодушието на Стефан Данаилов, който впечатляваше и с достойнството си. Ние тепърва ще разбираме какво сме изгубили и колко сме изгубили, чак като се отърсим от тъгата и сантиментите, ще можем да постигнем трезвата оценка. Но и сега, отсега е ясно, че нашата култура и нашето изкуство дълго ще търсят достойните заместници на вдъхновените творци, лизнати от Бога, докато запълнят, поне отчасти, зейналата яма. Животът е кратък, а изкуството вечно! – трябва да си припомним, за да се поуспокоим, макар и измамно, старата, мъдра максима, но ако има нещо наистина успокояващо, то е другаде. Не е за вярване, но нашият опърничав, пък и нихилистичен народ, всякога съумява да оцени великолепието на богоизбраните, всякога превъзмогва неврастеничните жестове, тъпото, емоционално отрицание, и всякога е способен да се поклони, преклони, пред постиженията на най-достойните сред нас. И ето, тъкмо в мига на покрусата, на всеобщата покруса, докато оплакваме големите, велики таланти на Отечеството, пропълзява надежда в душите ни, оптимизъм, наместо песимизъм, вяра, че България ще пребъде, въпреки непрежалимите загуби…  .

Хрумна ми всичко това в тези натежали от горест дни, в които целият ни народ се прощаваше с един от своите любимци, с човека , заслужил почетното звание „Народен артист”, както никой друг, защото бе обичан от своя народ, както никой друг. Обичта на всички бе искрена, непресторена, истинска и всепроникваща, като тъгата, която струеше от уморените очи и разплаканите сърца. Извървяха се млади и стари, за да изразят преклонението си, най-неподправеното, най-непринудено преклонение пред таланта и великодушието на човека и актьора Стефан Данаилов. И не беше поза някаква, отрепетиран или насилен жест тази всенародна почит, а плуваха в сълзи очите и душите на хората, плачеха те, заради непрежалимата загуба. Но – чудно! – не се окайваха те, като осиротяло дете, не се цивреха, а бяха осенени, вдъхновени от светла вяра, от странен оптимизъм, поникнал сякаш не навреме и не място. Магия беше и чудо,  което някак ни помогна да разтълкуваме, да разберем и проумеем Татяна Лолова, като каза, че той, Стефан Данаилов, беше посочен, че има много красиви и много талантливи артисти, но само той, единствен, беше посочен. Само артист може да разбере артиста, само истинският, одарен  с талант и великолепие артист, може да обясни истинския, одарения с талант и великолепие артист. И тази очарователна актриса, стори тъкмо това, простичко, понятно, но категорично  посочи на цял народ защо тъкмо той, този незабравим и непреодолим Стефан Данаилов е великият артист на България, посочи истината, че той е любимец не само на народа си, но и на Бога. Едва ли има човек у нас, който да не се е досещал, по-скоро подсъзнателно, отколкото премисляйки, че Стефан Данаилов, както всеки голям, непреодолим талант, е лизнат от Бога, но малцина са си давали сметка, мисля, че Бог одарява с величие не артиста, а човека! Мислил съм дълго за великолепието на гения и съм открил една подминавана от всички – Бог знае защо! – натрапваща се закономерност, открил съм, че всички велики хора, като се почне от Сократ, като се мине през Колумб и Айнщаин, та се стигне до папа Франциск, освен с изключителни способности, са надарени и с велико човеколюбие.

Има и парадокси, жестоките конквистадори, тези вдъхновени, първопроходци на цивилизацията, изтребили немилостиво цели народи, всъщност са воювали за величието на Човека, за приобщаването му към християнството и прогреса, техният подвиг е досущ, като печалния подвиг на славния княз Борис I, който затри петдесет болярски рода, за да превърне Отечеството в третата цивилизация и четвъртата образована държава в света, който заслужи честта да бъде Свети Михаил тъкмо с решителността и непреклонността си. Човеколюбието понякога има странни, абсурдни измерения, но то всякога е вдъхновено от Бога, то е привилегия на избраници, на посочени, както казва Татяна Лолова, на хора, които обичат ближния си и го доказват с всеки свой жест. Стефан Данаилов бе такъв човек, обичащ ближния си, вдъхновен човеколюбец, склонен да прости всекиму всичко, склонен да помогне всекиму всякога, обичащ и обичан. Не защото е непоправим бохем, не защото е ярък талант, не защото е необичайно щедър, не защото е добър и състрадателен, не защото е честен и принципен, беше обичан от всички той, а защото всички усещаха, пак по-скоро подсъзнателно, че е орисан да пази, да опазва и българщината, и човещината. Цял народ му се поклони, преклони, цял народ изстрада, изтъгува раздялата с него, защото всички се досещахме, защото знаехме някак, че той е друг, различен, по-голям от нас, макар да е плът от плътта ни и кръв от кръвта ни, че е един от тези българи, с които не напразно се гордеем и ще се гордеем всякога, един от тези, които опазват величието и честта на Отечеството…

България е жива и ще живее, рекох си, ще пребъде, докато се раждат такива българи и докато го има преклонението пред тях, докато доминира непобедимата българщина над дребните житейски страсти! Защото аз помня онова мътно време, в което едва прохождаща демокрация, наместо да разбива отколешните предразсъдъци, бе заложник на предразсъдъците. Помня, че тогава, в дрезгавината на утрото, наместо да се обединим в името на голямата цел и великия преврат, бяхме разделени, че ни противопоставяха един на друг тъкмо хора, които се изживяваха като демократи. Същинска ирония на съдбата е, но в онези дни, всякакви келеперджии и мошеници, най-често набързо пребоядисали се комунисти и милиционери, приватизираха и времето, и демокрацията, не в името на Свободата, Братството и Равенството, а като скандираха заветите  на учителя си Сталин: Който не е с нас, е против нас! Те поквариха в зародиш и окаяната, родна демокрация, и душите на обърканите хора, за да се стигне до парадокса този днешен и вечен български любимец Стефан Данаилов да се дави в морето на злобата. Едничкият му грях тогава бе, че е останал верен на своята партия, за разлика от безчислените нечестивци, че беше надарен, не само с велик талант и велико човеколюбие, че беше велико и достойнството му. Дълго трупаната завист,  тази прословута, нашенска завист, блъвна, отприщи се, потече на талази, в мига, в който намери благовиден предлог. И Стефан Данаилов, обичаният от всички артист и човек, невероятният талант и обаятелната личност, тутакси бе обявен за ретроград, мръсен комунист и върл противник на демократичните преобразования.

А той, този истински артист, светла личност и свестен човек, бе тъкмо обратното, той бе най-истинският, най-честният, най-последователният демократ, който искаше демокрацията  на възтържествува, както трябва, по правила, не чрез хунвейбински набези, а чрез свободата на волеизявлението, като всеки избира своя път и своята истина, като всеки защищава и отстоява възгледите си и пристрастията си. Той победи и в тази битка, нямаше как другояче да е, бързо се оттече мръсната вода, за да видят всички, за да проумеят, че е честен и последователен, не ретроград, а вдъхновен, както всякога, във всичко, демократ. И възкръсна тогава обичаният от поколения студенти Мастър, и възкръсна обичаният от безброй приятели Ламбо, и възкръсна народният любимец Стефан Данаилов! Възкръсна тъй категорично, тъй непреодолимо, че видяхме тъга в очите не само на неговите партийни съмишленици, но и на политическите противници като Йосиф Сърчаджиев, друг великолепен артист, който говореше с обич, с най-неподправена, човешка обич за приятеля Ламбо. Той беше орисан да побеждава и побеждаваше, както всеки любимец на Бога, а житейският му път бе осеян с доброта, радост и великолепие, той победи и смъртта, като изрече, примирен като мъдрец и щастливо усмихнат: Не ме жалете, не тъгувайте за мен, радвайте се на живота!…

Българя е жива и ще живее, ще повторя, докато ражда такива синове и докато тачим светлата им памет! От нас зависи дали ще намерим сила и воля, за да постигнем великото достойнство и човещина на хора като Стефан Данаилов, защото ако не е съдено всекиму да бъде велик артист, всеки може да бъде свестен българин и честен човек…

About the Author :

1 Comment to “Коментарът на Любомир Котев: България е жива!”
  • Евгени Лумбев
    December 26, 2019 - Reply

    Любо,благодаря ти за тези великолепни думи написани за Стефан Данаилов,просълзи ме истински.Ще направя някакви технически усилия този химн за артиста ичовека Стефан Данаилов да бъде прочетен от повече хора.

Leave a reply