Когато Ямбол беше джаз…
…Руска бди в печатницата над книгата със спомени за мъжа й, големият поет и човек Георги Братанов. Аз съм през една стая, но се налага често да влизам, защото там, оттатък,, „наливат” и вестника, в който работя. С Руска се познаваме от години, но бегло – здравей-здрасти. Един ден става дума за това и онова от стари времена, и съпругата на поета ме придърпва в коридора, за да ми разкаже как, като били още гаджета с Георги, и било неловко да се появява на работното му място. Неловко, ама пусто любов, и хващала баща ми да даде парола на Братанов да отиде да види изгората си.
Демоде работи. В поетичната лексика на Георги Братанов обаче често се среща думата джаз. И на млади години, и на по-късни. Истински късни години той не доживя. И какво за тоя пусти джаз, та до оная история, която аз няма как да помня, понеже се е разигравала в Ямбол през 1974 година. Сега едва ли не целият град твърди, че не само я помни, ами и здраво е участвал в джазовата авантюра.
Защото, колкото и днес да изглежда странно, та и смешно, това е било авантюра. И рокът, и джазът все още са подозрителни животни, нахълтали от Запад, така че дори и разрешението отгоре за международна джаз-среща край Тунджа не е гаранция за нищо. Както разрешили, утре ще се отметнат, и някои ще изхвърчат от терена. За дълго, ако не и за винаги.
Единственият ямболски вестник в 1974 година, а и дълго след нея, е „Народен другар”. Орган на Окръжния комитет на БКП, естествено. Обаче и там са имали едно наум, че работата с тоя джаз може да се окаже чурук, и в броевете на газетата няма нито ред за международната джаз среща. Така че откъм ямболските официални медии – пълна тишина.
И се разправяме с Руска нещо около тая хава. И тя казва, че ще ми изпрати, когато се прибере в София, документ, който да ме ориентира малко в ситуацията. Не ми се вярваше, на нея главата й пламна около корекциите, които трябваше да се направят в мемоарната книга, а и аз не съм и никакъв – здравей-здрасти. След две седмици обаче пристига пакет, и в него прилежно копирани страници, навързани с оная джаз-среща, от която можел да изгори килимът на всички в ямболския официоз. Че и в ОК на БКП.
Зачетох се наскоро, за да видя какви номера са правили, че да мине работата без жертви. Добре го бяха измислили. По плана, в ония години май без план се е ходило само до хлебарницата, ония ямболлии като ги нанизали едни, ум да ти зайде.
„План за подготовката на първата в страната ни среща на джазови изпълнители с културната общественост „Ямбол – джаз-среща – 1974 г.” Посветена на 30-та годишнина от социалистическата революция в България.”
Евалла, знаели са ония типове, как да намажат ските на партийните велможи. Залогът обаче наистина е сериозен, ако ще изгърми някой, ще е на високо, а не по храсталаците. Председател на организациония комитет е Атанас Влахов. Трети коридор, не осми, и не в сериите, а във финалното плуване – първи секретар на ОК на Комсомола в Ямболски окръг. Влахов го помня – нисък, набит, с дебели очила. Когато се появиха двата тома на Иван Хаджийски „Бит и душевност на българския народ”, бе надул главата на баща ми да си ги купи. Той наистина ги донесе в къщи, ала май им се размина четенето. Останаха за мен, а баща ми се сети веднъж да попита дали Влахов не го е прекарал навремето, щото цяла нощ му говорил все за тая книга, та развалил пиенето. Влахов не беше трезвеник, идвал е у нас на трапеза, и веднъж нещо се оплете, та хвърли една чаша навън. Мислил, че няма прозорец – голямото стъкло отиде на кино.
За заместник-председатели курдисали през оная 1974 г. Трифон Георгиев и Рангел Стаменков. В документа, който Руска ми прати, пише, че и Трифон, и Стаменков били председатели на Окръжния съвет за изкуство и култура. Машинописката сигурно си е мислила за друго, за някоя блузка, която трябва да купи с връзки, или за банани. Пак с връзки. Случваше се често.
Трифон – да, още не е бил главен редактор на „Народен другар”, а шеф на ОСИК, но Стаменков всъщност е тогава председател на Комитета за младежта и спорта. Бил е още и офицер, понеже, когато след време закриха тоя комитет, той отишъл да работи в милицията. Какво работи в милицията, нямаше кой да си губи времето да ми обяснява, но на некролога му видях, че е с пагони на полковник. Така че международната джаз-среща не е била оставена на трудния за контрол Трифон, както и на Влахов, а до тях е душил човек и на службите. Поне един. Влахов тогава имаше голям гръб – Енчо Москов бе вече ас, първи секретар на ЦК на Комсомола, но е по друго, когато и народната милиция е наблизо.
( Паметта е коварно нещо, завчера срещнах случайно един близък познат на Влахов и Трифон Георгиев, и реших да сверим лентата – моят познат никак не бе сигурен дали Енчо Москов вече е бил първият човек в ЦК на Комсомола. Прегледах пак каквото трябва – не само вече е бил, ами е станал там баш още в края на 1971 година.)
Москов след време го изхъвърлиха от голямата игра – разказваха, че след някакъв банкет се изказал в апартамента си не както подобава за Тодор Живков. А имало в жилището му бръмбари. Бащата и майката на Москов бяха бетон по партийна линия, единият му брат тогава трябва вече да е бил разузнавач зад граница, но походът му приключи. Дали за да е по-пикантно, сега се твърди, че Бай Тошо го изритал заради оргии с мадами и много водка. Все официална версия е друга – „лоша кадрова политика”.
Е, не като председател на ТКЗС, а като шеф на периферен завод, но тежко падане ще да е било.
…Пламен Воденичаров е организационен секретар на комитета за международната джаз-среща. Него го помня още като бях дете. Живееше със съпругата и детето си над нас, и все стържеше на цигулката. Тоя апартамент бе на Театъра, поне така му казваха, и майка ми често проклинаше мъжа си, къде е зяпал, като е взимал жилището ни. Воденичаров бе достолепен – масивен, с артистично поддържана брадичка. Свиреше в Камерния ансамбъл, Маестро Султанов ги бе събирал от цялата страна , и така и Пламен бе акостирал край Тунджа.
Неблагонадежден елемент обаче – имаха обичай Пламен да спуска една кана, а баща ми да му я пълни с домашно вино. После Воденичаров свиреше нещо разнежващо над нас, да върне жеста.
…Имало тежки имена от столицата в организационния комитет – Росица Николова, председател на Съюза на музикалните дейци-София, Димитър Ганев от Главна дирекция „Музика”. Солидни, ама според зависи. Това не са нито Пеко Таков, нито Мако Даков. Край Тунджа правилно се ориентирали, че тая джаз история ще иска пари. И писали в организационния комитет и директорът на завод „Сила” Христо Димов, и колегата му от Консервен комбинат „Ягода” Иван Янков, че даже и Симеон Хубави, директор на Химическия комбинат „Ямболен”. Не пропуснали и босовете на тъкачната фабрика, и на Строително-монтажния комбинат. По тоя начин намърдали в играта и хората, които ръководели десетки хиляди работници в града. Не ми се вярва, всъщност, някой от тях да е стъпил на сбирка, на която да се бистри кое какво около джаз-срещата. Но че е трябвало да знаят все пак какво ще става, трябвало. Поне поради това, че в програмата влизали изяви на „Бели, зелени и червени”, на „Гач”-Чехословакия, на „Кариер”-Полша, из поверените им заводи.
… Наместник на ЦК на компартията в Ямболски окръг и през 1974 година продължава да е Димитър Йовчев. Първият секретар на ОК на БКП никак не бил въодушевен от тоя десант на неясни музикални субекти край Тунджа. Енчо Москов, който бил преди няколко години един от заместниците му, обаче летят нависоко, очевидно имал картбланш от Горе, и Йовчев, като стара лисица, мърморел, но не тръгнал да създава открито проблеми. Вече 8 години той колел, той бесел из Ямбол и окръга, не му трябвало да се навира между шамарите. А и ако работата с джаза се осере, Йовчев щял да хвърли цялата вина върху Влахов, съответно върху Енчо Москов.
А и за боса на Комсомола в държавата, надали е било тайна как наместникът на ЦК на БКП гони като нерез жените из поверения му район, без да признава каквито и да е норми. Нормално – играчите си знаят слабите места, и гледат да не се срещат по средата на моста.
На 4 март 1974 г. се изсипали изпълнителите и гостите, на следващия ден от 18 часа в ресторант „Златен рог” бил даден стартът на джазовата среща.” Златен рог” наскоро отворил врати, така че минавал за луксозен. А и е в дъното на парка, така че да ни бие много на очи, какво става там, и какво не става.
Влизало се с куверти, на вратата за проверка на тия куверти стояли двама кукери. В 18,30 часа трябвало да влязат членовете на Организационния комитет, и да се посрещнат с кукерски танц. Е, и от девойки в национални носии, с бъклица и пита, няма да се излагат баш по тая линия я.
Тия кукери тогава за първи път влезли в обръщение. Нарисувал ги големият Георги Зайков на поканите за джаз-срещата. Зайо бе луда глава и петимен за всяка луда идея. Така че джаз-срещата вероятно го е вдигнала над земята моментално.
…„Когато светците маршируват”, това парче на Луис Армстронг било предвидено за петте минути в памет на американски саксофонист. Сачмо твърдо се считал за наш човек – негър, Мартин Лутър Кинг, расизма…Ако се вярва на документа, джаз програмата тръгнала в 19,20 часа и свършила в 22 часа. Водещи били Владимир Гаджев, Тодор Георгиев и Милчо Червенков. Все пак имало гости от братски държави, и за 22,40 е наречен джейм-сейшън. Ако са били там, Влахов и Трифон Георгиев не може да не са намествали често-често очилата си, калкулирайки наум дали вече не са уволнени. Макар че Трифон, особено след някое огнено питие, не си поплюваше, и е възможно и да не му е пукало вече какво ще става…
…Ямболският „Народен другар” предпочел да премълчи за тая подозрителна джаз историята, но още в началото на февруари 1974 г. се провела пресконференция с представители на вестниците „Народна младеж”, „Вечерни новини”, „Отечествен фронт”, на списание „ЛИК”, на Българска телевизия, на „София прес”. Местният официоз също бил в списъка, но това не променя нещата – подозренията останали.
Куриозен, но показател за шубето, е фактът, че след международната джаз-среща в Ямбол, за нея писали доста от столичните медии. И отзивите им били положителни. А Владимир Гаджев, който също писал тогава за културното събитие, много по-късно, през 2010 г., отделя думи за станалото в ресторант „Златен рог” в книгата си „Джазът в България”.
А изпълнителите в джаз-срещата? „Бели, зелени и червени” още не са знаменити по онова време, но три години по-рано, през 1971 г., вече имат статута на първия професионален джазов състав в България. Дори към времето на пристигането им Ямбол са творческо звено към Пловдивската филхармония. Явно към тях властта нямала особени подозрения, щом през 1976 г. им разрешила да свирят на фестивала в Рино, САЩ. Съставите от Полша и Чехия са в мъглата. Но който трябва, няма да е забравил за Пражката пролет от 1968 година, а и с поляците не било излишно да се внимава. Правилно – после дойде тайфунът „Солидарност”, наложи се Кремъл да вади на сцената генерал Войчех Ярузелски…
…Поглеждам пак Плана за срещата, и виждам, че имало нарочен човек, който трябвало да уреди въпроса за работното време на ресторанта. Не до 11, не до 11,30, а чак до 2 часа.
Ако това действително е станало, Ямбол е имал за какво да говори не само през следващия ден, а седмици наред. Още повече, че футболният „Лъсков” вече бил отпаднал от майсторската група, в ресторантите нямало места и за цяр, а по вестниците все пишели за предсрочното изпълнение на петилетката. И филмите упорито били съветски, а телевизията свършвала едва ли не по залез. Малко, твърде малко, за град, който вече надвишавал 80 000 жители, и все повече се оглеждал за гнилите плодове на Запада.
Борислав Ненов
