Когато ямболци оповестяваха пожар с три вистрела

810Този град, град като град ли е, та той е Ямбол.И като е Ямбол, все ще има нещо на криво, кестерме, като това обявление на градското общинско управление от 22 септември 1924 година:

„До инсталирането на специална пожарна сигнализация, всеки забелязал пожар ще трябва да се притича в близкия полицейски участък или частен дом с телефон…като само в краен случай се дадат три вистрела с пушка или револвер”. Кога е инсталирана специалната пожарна инсталация местната преса не е отбелязала и само можем да гадаем колко често са ехтяли изстрели над и без това размирното ямболско поле.

Три вистрела, както сочи обявлението на градската управа. Оръжие в Ямбол не било проблем да се намери – войните сравнително скоро са отшумели, а оттам всеки мъж се завърнал с някакво пушкало. Това сочат и протоколите на Педагогическата гимназия, в нея спорове се решавали и с помощта на револвери или на ножове. А и от кървавия 26 март 1923 година е минало съвсем малко време, тогава, на площад „Кобург”, военните стрелят на месо по съвсем младите анархисти, което прави атмосферата край Тунджа напечена.

Така че трите изстрела за сигнал към огнеборците не са проблем за ямболци от есента на 1924 година. Проблем е намирането на частен дом с телефон – в оня град, потънал в кал през дъждовните месеци, и в прахоляк до шията през лятото, телефоните са голяма рядкост. Има ги само в домовете на богаташите и в някои от държавните и общинските учреждения, затова са достатъчни две цифри за телефонен абонат.

Професор Иван Славов също ни припомня какъв е Ямбол през 20-те години на миналия век. В мемоарната си книга той пише казва, че когато хората от Каргона преминавали моста на река Тунджа, казвали :”Отивам в Ямбол”. Така че за една голяма част от населението на града, тази, живееща в най-стария квартал, Каргона, наричан  Втори отдел, намирането на частен дом с телефон било абсурдно. Каргонлии само са чували в онова време за канализация, за електричество, за радио. Камо ли пък да имат телефони.

Не бил само този дерт с пожарите на главите на ямболци. Местната преса съобщила, че в  София едно яйце струва 1,50 лв., а в Ямбол 3 лева. Златните ямболски кокошки били все пак преглътнати, а и дошло време за допитване за взимане на заем от общината.

Идело реч за 26 милиона лева кредит, предвиден за канализация и за електричество. Срокът, в който трябвало ямболци да оповестят дали са против заема, изтекъл на 29 декември 1924 година. Едва трима възразили чрез подписите си в специалната книга, което позволило на градската управа да обяви, че „целият град мълком одобрява решението на Общинския съвет”.

Същият този Общински съвет, пак през 1924 година, взел и друго крайно важно решение – дал мястото, където се намирало читалище „Съгласие”, за постройка на поща. Читалището не останало с пръст в устата, напротив, то получило огромен имот, площадът до Бейската чешма, с площ около 4000 кв.метра. Градският съвет записал:..се дава на читалището, върху което място да се построи театър с приспособленията му”. Хълмът „Света София” пък се давал за строеж на държавна гимназия, решили още местните велможи.

Новото читалище ще отвори врати едва след 14 зими, в навечерието на 1938 година, а гимназия на хълма „Света София”, където днес е Професионалната техническа гимназия, ще се построи година по- рано, през 1937, благодарение на дарението на  Иван Райнов най-вече. Търговецът завещал на смъртния си одър цялото си движимо и недвижимо имущество за строеж на гимназия, защото по онова време проблемът със сградата на училището, където се получавало средно образование бил свиреп – стаите били малко, в тях учили по 40-50 ученика, всичко там било в окаяно положение, свидетелстват и документите на гимназията, и спомените на съвремениците.

То град като град ли е, а то Ямбол. Кметът Стоян Митев, още пресен на поста си през оная 1924 година, трябвало да търси места за жилища на големия брой бежанци от Одринска Тракия, а и не само оттам. Трябвало и да осигури вода и ток за съгражданите си. Електричеството дотогава идвало чрез машините на кино „Модерен театър”, но светло било в домовете на съсем малко ямболци.

Едва след 1925 година чудото, наречено по разговорному ток, ще навести местните жители. Тогава, чрез кооперативно кино „Светлина”, електричеството ще стигне дори до част от каргонлии. До малка част, до тези, които живеят в началото на улица „Атанас Кратунов”, ала и това е голямо постижение.

Бежанците, настанени в края на града, по пътя за село Кукорево, в днешния квартал Аврена, също имало да чакат още много зими електричество. За тях и читалищната дейност, и появата на истински театър, били бели кахъри – тяхната битка била за подслон. Водила я дълго, вдигайки едноетажни кирпичени къщи, като ежедневно опитват да се впишат в ямболски социален пейзаж.

Не било никак лесно и просто, част от местните гледали с не особено добро око на пришълците, въпреки че са съотечественици. Всеки обаче искал земя и поминък, а оня Ямбол, наброяващ почти 24 000 жители, бил труден откъм работа и препитание. Не бил лишен от природни дадености, от железопътната гара  потегляли вагон след вагон пълни с жито, птици, свинско месо. Ямбол бил с претенциите на стопанското сърце на Югоизточна България, но хората искали повече имоти и пари.

Вероятно и с мечти като тази – да имат в домовете си ток и вода. И телофони, за да не се налага да тичат при пожар до полицейския участък или да стрелят три пъти във въздуха…

Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply