Когато Безистена все още беше Хали – 1970 година

Ямбол е влизал в Десетия конгрес на Българската комунистическа партия. Ние пък имахме друга работа, защото преминахме през забавачницата и трябваше да ставаме първокласници. Родителите ни нямаше защо да размишляват къде ще учим, въпреки че вече щяхме да търкаме гащи по училищните чинове. Бе непоклатимото време на райониранeто, и където живееш, там и учиш. Точка.

Не съм си тръшкал главата в дюшемето. Даскалото бе на стотина метра от дома ни, помня, че ме будиха много рано, въпреки това, и че все беше много зимно. В „Климент Охридски” ни бяха „дали” стая от старата сграда на прогимназията, строената през 1939 г., и открита навремето с огромно облекчение. Огромно, понеже до оня велик момент, целият детски град трябвало да учи от 5 до 8 клас чак в Каргона, в училище  „Атанас  Кожухаров”.

Голям кеф! Автобуси, които да пътуват из Ямбол нямало, тия машини, доколкото изобщо ги имало, държали линията Ямбол-Елхово. Толкоз. Другото придвижване било поверено на храбрата Българска държавна железница. Тя, знайно е, се изтипосала край града ни още по времето на Османската империя – през 1874 г. Локомотивите пухтели по  коловозите от Търново Сеймен, после Симеоновград (от 1929 до 1946 г.), после Марица, сетне пак Симеоновград.

Ямбол в това отношение бил пощаден от властниците. В Сливен пикаели газ от завист заради нашата железница, още по-лошо било положението в Бургас. Бургас тогава бил нищо и половина, от Ямбол дотам се пътувало с каруци или с файтони.

Тъй. Трябваше да се ходи обаче в първи клас. След като криво-ляво се натъпкваха буквари и тетрадки, потъвахме в стаята на първия етаж. Печката с дърва почваше да бумти в един от ъглите, бе сумрачно, макар че имаше електричество. Това не е ясно от само себе си – в края на 60-те години и началото на 70-те, поне в Търновския квартал, нещо му ставаше на тока. Вечер можеше да има, можеше и да няма от изобретението на оня келеш, Едисън. Затова не се разчиташе особено на електрическата крушка и ламбеното шише бе на линия. Картите за пастра – също. Нашите често се пилееха някъде, така че като спреше токът, баба и дядо ме включваха в пастрата. Указанията на майка ми беше да се провежда учебен процес, но баба ми бе приключила, като повечето женски чеда, много рано с четмото, и нямаше никаква идея какво трябва да се прави. Дядо ми бе грамотен донякъде, но не искаше да се бърка в коварните води на образованието (беше втори мъж на баба ми, за капак и наврян „зет”), така че държеше пас.

Идеално положение. Размествахме картите или вадеха облигациите, и пак, и пак, проверяваха да не би този път да е ударил техният ред. Техният ред май така и не дойде, а облигациите, едни огромни листи, приличащи на банкноти, с попържни се прибираха пак в тайното място. Така и не можах да ги докопам.

В Ямбол тогава, в самото начало на 70-те години, се вършели големи работи.

Градът набъбнал от хора, към 1971 г. населението му е 71 314 жители, като в тази бройка не попадали  тия с временно жителство. Така че може да е бил с тях и 80 000 „парчета”. Тоя народ трябвало да пътува, все пак от 1939 г. изтекло твърде много време. И се появили  много нови предприятия, които не били на пъпа на Ямбол, който вече се разлял чак в блоковете на някогашния бежански квартал Аврен.

Леки коли почти нямаше, това си го виждахме – тук там някой човъркаше „Варшава”, „Москвич” и, разбира се, великите „Запорожец” и „Трабант”. Данните от онова време сочат, че край Тунджа имало 57 автобуса и 16 ремаркета, които превозвали ежедневно 60 000 души.

Сериозна работа, затова от 16 февруари на 1971 година въвели нова организация на транспорта – превоз на работниците директно от кварталите до предприятията. Дали за храбрия Каргон още един автобус, който пътувал до ж.п.гарата, имало возило и до печатницата и „Боровец”. През 6 минути минавали автобуси от Аврен до ж.п.гарата, от Търновския квартал, вече прекръстен на „Димитър Димов” (по едно време май почти всичко бе кръстено на покойния вече командир на Шеста въстаническа зона), до Каргона, по разписание автобусите трябвало да бъдат през 7 минути.

Ормана беше жива гора тогава, и дотам водеха през час и десет минути големите коли. Бяха вече почнали и нас, учениците, да изнасят на „теферич”, което си беше приключение. Най-екзотичната дистанция  (Господи, какви думи се нароиха! ), е била от Центъра до летище „Ямбол”. Имам смътен спомен за това, тъй като баща ми бе летял няколко пъти от София дотук. Докато се издигнат, трябвало да слизат – така че скоро разбраха, че файда от такива полети йок.

Било времето на 10-ия конгрес на БКП и Градският народен съвет разхвърлял пари, за да посрещне великото събитие. Кмет бил инж. Кирил Христов, всъщност, по оная терминология  кмет няма, имало председател на Градския народен съвет. Та този ГНС насочил 10 400 лв. за украса по оная работа – 10-ия конгрес. 500 лева се паднали за изложбата-панорама от творби на партийна тематика.

И без да ровя в архивите, се сещам кои са ударили по една халтура, ала номерът бил такъв тогава – въпреки че комунизмът идвал, парите пак трябвали. И пак беше добре за бакалите – за тях винаги имаше от дефицитните стоки, а и кантарът показваше все в полза на търговеца. По тая причина, щом ме спешаваха да купя нещо, ми повтаряха, че трябва да е нето, а не бруто.

Тъй. Творбите, възпяващи Георги Димитров и Априлския пленум, ще да са се получили. Не вярвам да се е издънил и Деня на родилната помощ – там дали 1000 лв. Не пропуснали, има си хас,  Деня на Съветската армия – 500 лв. Осми март обаче обрал тлъстото парче от тая раздавка – за него се заделили 1000 лв. Цъфнала в Ямбол и делегация от Венецуела, за 10-ия конгрес, разбира се, та там отишли 500 лв. Бая пари, като си припомним, че за такъв велик купон като Осми март, се минало само с една хилядарка. В документа, който четох в Държавен архив-Ямбол, има и допълнителна украса за конгреса, поела 2400 лв.

Нашият клас май не взе участие в 10-ия конгрес на БКП. Или сме участвали, а аз не съм разбрал, бях малко завеян, то и досега е така. Вероятно сме правили някаква рецитация, но то си имаше таланти за това, Слава Богу.  През тая същата 1971 г., защото всичко става през тая първа година от десетилетието, ямболският кмет Кирил Христов и неговите хора (сега им викат екип), отпуснали 20 000 лв. на Дружеството за физкултура и спорт ”Николай Лъсков”. Тогава, за разлика от сега, спортът в града ни беше висока топка. Борците, и то при мъжете, носеха медали от големи първенства – Байо Баев току се връщаше с европейско злато, малко по-късно Иван Кръстев щеше да се върне от Олимпиадата в Мюнхен с бронз, боксьорите на Димитър Мутафов вече почваха да бият съперниците си от ЦСКА и „Левски-Спартак”, а футболният „Лъсков”(най-сетне!), след дълго лазене из втория ешалон, се докопа до „групата на майсторите”.

Така че тия 20 000 лв., дадени от кмета, или са били в огромната си част за елитния вече футболен „Лъсков”(тоя беше хулиган, помня го много добре, ми разправяше трийсетина години по-късно Бай Наско Игнев), без да се оглежда дали някой няма да го чуе. Демокрацията бе избухнала, ама още не беше се осрала, бюстът на Николай Лъсков бе съборен от пиедестала му, но, всъщност, друго ме учуди.

Не си давах сметка на колко години е Бай Наско. За мен Лъсков бе много далечна история, а с Игнев студувахме по стадионите всяка седмица почти. Бай Наско обаче криеше възрастта си, сетне се оказа, че горе-долу са били връстници с Лъсков, така че може и да са гонили заедно топката.

Та ямболският футбол се е нуждаел от жега – само ентусиазмът на запалянковците  (нямаше още никакви фенове около ресторанта „Байкал”), въпреки че пълнеха до дупка стадиона и някои се качваха по тополите – или липсваха вече места, или пък нямаха стотинки, за да видят на живо Гунди, Якимов, Котков). Срещу такива като тях не се излиза само с мерак, иска се и класа, така че край Тунджа акостират и скъпи играчи. Стоян Вражев-Баро, Стоян Стоянов-Таро,  Георги Владимиров, Ангел Славейков са добри, но трябват и пари за тях, а не лозунги. Така че тия пари и досега не е ясно колко са били, и как точно са набавяни. Набавянето, всъщност, до голяма степен е чрез директорите на предприятията. Фиктивни работници с най-високия разряд. И нещо под масата, защото и съдиите трябва да се стимулират понякога, а и някои футболисти на съперника да не се натягат много.

И първата операция не била в унисон със законите, за втората пък да не говорим. Дори и сега, тия, които още са линия, разказват с многоточия кое как е ставало. ЦК на БКП  го наричаше черна каса, и би трябвало затворите да се населят от доста стопански и партийни тузове. Невъзможна работа, разбира се, защото от Враца, през Стара Загора и Сливен, та до Бургас, ВСИЧКИ така имаха отбори в майсторската група.

А и ЦСКА, и „Левски” бяха от същия десен – какви майори и капитани от МВР или от Армията при червените или сините, та те бяха виждали пистолет само по филмите.

Затова Димитър Йовчев, партийният наместник на ЦК на БКП в Ямболски окръг, давал зелена светлина. Но имал едно наум, че палачинката може да се обърне, затова окръжният прокурор Стоян Чанков винаги бил в течение за „черната каса”. И подсигурявал гърба на ямболските емисари, когато операциите се правели на чужда територия.

Така беше в Ямбол, храбър град, юрнал се към новите попълнения от селата, с които после, за следващия конгрес, прехвърли 80 000 жители, като междувременно Безистена щеше да стане от Хали нещо съвсем-съвсем друго.

Борислав Ненов