Книгата на Любомир Котев „MULTA PAUCIS“ – духовна автобиография на автора

DSC06559Ярка книга, събитие в културния живот на нацията, бе оценката за най-новата книга на ямболския писател Любомир Котев „MULTA PAUCIS“ (много с малко), дадена от литературния критик и издател на творбата Иван Гранитски на премиерата й в Художествена галерия „Жорж Папазов“ .

Трудно бихме разбрали посланията на тази книга, ако не си припомни някои от предишните книги на Любомир Котев, както и творчеството на други ямболски автори, бе категоричен Иван Гранитски. Той подчерта, че Котев е автор на над 35 книги, но вървейки към тази по-особена, по-странна и заедно с това най-значима и философски натоварена творба, той минава през няколко периода. Още първата му книга с разкази е посрещната възторжено от белетристи като Антон Дончев, Николай Хайтов, Йордан Радичков, още тогава е забелязан един от важните особености на таланта на Котев – създаването на характери по естествен, непринуден начин и лекото владеене на сюжета. Следва издаването на няколко книги с разкази и повести. Отбелязано бе изключителното му духовно приятелство и братство с другия голям ямболски писател Христо Карастоянов, от което  се роди серия от особени книги, наречени „Паралелни паранои“. Те са първият пример на постмодернизъм в българската литература за разлика от други съвременни български автори, добре платени от фондации като „Сорос“ и „Америка за България“. За разлика от т. нар. „грантови писатели“ Котев и Карастоянов дадоха пример на наистина висока проба естетико-художествени постижения, подчерта Гранитски. Следва серията от народопсихологически изследванияна Котев – досега са излезли 7 на брой, предстои издаване на 8-ма и 9-та книга от „Народопсихологии”. В началото на промените той издаде първият постмодерен роман „Херострат 72“, от който роман, както и от книгите на Карастоянов, щедро крадат, без да се притесняват  т. нар. от литературния критик „литературни микроорганизми“, които се изживяват на ясла във фондациите. Но истинският талант, каквито са Котев и Карастоянов, не подлежи на епигонстване и уподобяване, бе категоричен Иван Гранитски.

Междувременно Котев се задълбочи и върху преосмисляне на знакови творби в българската литература като „Чичовци“на Вазов и „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов,  така се роди напр. „Оптимистична теория за бай Ганьо“, продължи ретроспективния си преглед литературният критик. Тези книги са особена амалгама между есеистика, философия, народопсихология и литературно портретуване. Котев създаде и неологзми: байганеене, байганлъци, чичовщина, припомни той. През годините Котев развива тези свои разсъждения и така се роди „Селцето“, „Питомни разкази“. Той стигна до серия от изследвания: „Непознатият Чудомир“, „Българинът според Йовков“, които подготвиха появата на последната му книга „MULTA PAUCIS“. Това са романи-изследвания, тъй като са белетристика във висшия смисъл на думата, но стъпват върху вариации на известни разкази.

В най-новата си книга Котев стигна до естествения жанр на този тип книга – фрагмента. От Монтен, през Киркегор, Ницше знаем колко е труден този жанр, отбеляза издателят. Фрагментът изисква пределна стегнатост, къси фрази, те трябва да съдържат добро, небанално послание, някаква сюжетност, разсъждението на автора да води до поуката на размишляващия човек.

„MULTA PAUCIS“ е една духовна автобиография на автора. Нишките, лайтмотивите, сюжетите на предишните му книги, влизат и в тази книга. Първо тя е автобиография – в нея той говори за любимите си герои и автори като Христо Фотев, Атанас Славов, Дончо Цончев, Димитър Яръмов, Христо Карастоянов и Стефан Чирпанлиев, Трифон Йосифов и Иван Газдов, бохемата на Ямбол. Стъпвайки на техните творби и житейски опит, Котев развива 1100-те фрагмента на книгата. В това се състои тази особена сюжетност. Прочитайки цялата книга, виждаме нещата като в кинематографичен сериал, духът на „Амаркорд“ и народопсихологическите му изследвания са вплетени в тази книга. Затова присъстват чичовчищините и байганлъците, но не като осъждане, а като опит за разбиране и на смешното в нашия живот. Котев не осъжда, а философски разсъждава защо се случва това, от къде са корените на нашите неудачи, на  нашите възторзи, на нашите победи или покруси в национален и в индивидуален план. В крайна сметка пак стигаме до това преосмисляне на литературната традиция върху, която той стъпва, отбеляза Иван Гранитски. Неговите разсъждения са не само върху най-добрите ни автори, но и върху най-класическите им творби. Той непрестанно се връща към тях като духовен подтик и като традиция. Затова и толкова силно място в книгата имат писатели като Яръмов и като Атанас Славов или Христо Фотев и Иван Газдов. Не само заради това, че те са ярки личности, но и заради панорамата, която те представляват, на духовния живот на отечеството.

Тази книга притежава и това качество, че има силно чувство за иронично самоотстранение. Няма елемент на самолюбуване. Като прочетете книгата, ще се поразите как като че ли авторът напълно отсъства – хем е там, хем отсъства като разказване от  първо лице, единствено число, коментира литературният критик. В това се състои тази особена сюжетност  – тя не е била търсена от автора, постигнала се е в хода на преосмислянето на досегашния му художествен и творчески опит.

Смятам, че с тази ярка книга Ямбол за пореден път се издига в националната култура, бе категоричен Иван Гранитски. Жалкото е, че нашите медии не се интересуват от сериозното изкуство. Това е една беда на Прехода, с горчивина отбеляза той.

About the Author :

Leave a reply