И славни, и траурни знамена под един покрив

…Директорът на Музея на бойната слава Милчо Начев, подполк. от резерва, е излязъл по някаква работа, но ме посреща ген. Владимир Заимов. Под формата на бюст, разбира се. Метален бюст и циганите почнали да се увъртат край него, макар да е бил в района на едно от вече бившите поделения. Само че е доста тежък този бюст , ала при ромската изобретателност ще го отнесат на пункта за цветни метали като нищо.

И ще направят пищна веселба, споменавайки с добро генерала.  Те, естествено, не знаят, че това е Вл. Заимов – осъден на смърт и разстрелян на 3 юни 1942 г., заради шпионска дейност в полза на чужда държава. Чуждата държава е Съветския съюз, който през 1972 година присъжда званието герой на СССР на убития отдавна висш български офицер. Не подобава на висш български офицер да шпионира за държава, която е в противниковия лагер, какъвто е случаят със СССР по време на Втората световна война. Навсякъде из Европа за подобни действия се отсъждат изключително тежки наказания.

И преди 72 години, и десетилетия по-късно. Явно обаче директорът на Музея на бойната слава в Ямбол е преценил, че това не разбива военния авторитет на ген. Заимов и той ще е на първа линия в тази културна институция. Няма обаче изписано нито името на разстреляния генерал, нито в кои войни е участвал. А не всички, естествено, помнят образа му.

… Порталът на Музея е трагично изпъстрен с имената на загиналите в Балканската и Първата световна война офицери и войници от ямболските 29 пехотен полк, Четвърти конен полк и Трета пионерна дружина . Край Тунджа винаги е имало много военни, районът е възлов в продължение на десетилетия.

На векове, но няма защо сега да се връщаме толкова назад в историята.

Пионерните казарми, в които е разположен от преди повече от година общинският Музей на бойната слава, са построени през 1914 г. След това винаги са имали важно място в живота на Ямбол. Войниците и офицерите, плът и кръв от народа ни, са тръгвали от тези помещения, които сега са събрали малка част от военната история.

9 декара даде Министерството на отбраната преди около година и половина, заедно със сградния фонд. Започнаха да пристигат и ненужни вече „неща” / ако се придържаме към терминологията на военните, „отпаднало от необходимост снаряжение и вещево имущество”/ – танкове, картечници, минохвъргачки, походни кухни.

Арсеналът може да предизвика интерес не само в Ямбол, а и в цяла България, както да привлича и чужденците. Чуждоземци вече пристъпвали през прага на някогашните Пионерни казарми, казва Директорът на Музея на бойната слава Милчо Начев. Водят ги тук, на този етап, ямболлии, за да покажат на гостите си и тази страна от миналото на града ни.

Идват и българи, живеещи зад граница. На 6 септември, когато бе денят на отворените врати за Съединението на Източна Румелия с Княжество България, една млада двойка разглеждаше щателно военната техника. И се скъсаха да снимат. Екстравагантна двойка – мъжът бе с дълга коса, боядисана в бордо, младата дама бе сложила доста синьо в прическата си. Оказа се, че са нашенци, заминали за Финландия.

„Като се приберем там, ще показваме на познатите си какво има в музея, за тях това ще е интересно”, казва мъжът, който е въоръжен с професионална фотографска техника. Директорът  на културното учреждение Милчо Начев не само че е подполковник от резерва, но е бил на две мисии зад граница – първата е била в Ирак, втората в Афганистан.

Офицерът у него си е на пост, и макар танковете и самолетите много отдавна да не са бойна техника, той май иска да е наясно кои са тия, които толкова упорито я

заснемат.

…Младежите от селата за първи път се хранят редовно, три пъти на ден, едва когато постъпвали в армията. Пак там те разбирали какво е истинска баня, какво са истински прибори и как точно да си служат с тях, разказва в книгата си „Междено време” проф. Иван Илчев. Това е огромната част от младежта на България, тъй като изследването на историка е за края на 19 и началото на 20 век. По това време родината ни е в икономически възход, но битът е още ориенталски, и такъв ще остане и дълго време след това.

Именно тези селски момчета обаче ще наемат османската армия и ще я бият ден след ден, сражение след сражение, докато я принудят да иска примирие. Славна история, но и печална, но и страшна, защото знаем как всичко е проиграно.

Пропиляно. Пак тия момчета от къшлите и от нивите ще трябва да устискат и дългата, и тежка Първа световна война, преди това и кошмарната Междусъюзническа. Връстниците им от градовете на България са също там, по фронтовете, разбира се. Някои и от едните, и от другите, ще се върнат по училищните чинове чак след няколко години. С мустаци, с пръсти, които са забравили как се отварят учебниците, какво изобщо се прави в класните стаи. Учителският съвет на Педагогическата гимназия в Ямбол ще се види в чудо с тия ученици, които отдавна са станали мъже. Някои от тях са крачили на фронта рамо до рамо с преподавателите си. Някои прекрачват пак така, рамо до рамо, и в смъртта, там, по бойните полета.

Ямболският 29 пехотен полк ще бъде обвиняван в малодушие от някои, заради пробива при Добро поле. Ще се намерят обаче мнозина, които веднага ще напишат цели книги, с които да докажат, че воините, тръгнали от Тунджалъка, са дали всичко от себе си, не тяхна е вината за това поражение.

…Две парадни униформи са част от събраното в ямболския Музей на бойната слава. Едната кавалерийска, другата артилерийска. Недалеч от тях са изложени ордените и медалите, фотографиите, запечатали завинаги войниците и офицерите, служили в Трета пионерна дружина, в Четвърти конен полк, в 29 пехотен полк.

Събрани от цяла България. Шарения от диалекти и навици, които е трябвало да се приведат в порядък, за да стане тая тълпа от земледелци, овчари, занаятчии, армия.

Армия, която, когато е нужно, ще превземе Одрин, щом трябва, ще разбие с бомби, както е през зимата на 1940 година., ледените блокове в Тунджа, за да спаси града от гибелно наводнение. Пак тя ще поеме към Сърбия, Унгария, Австрия, по време на познатата като Отечествена война от 1945 г., в отчаян опит да се спаси България от свирепи репарации, след загубената война. Защото ние сме тогава там, сред победените, и Сталин, Рузвелт и Чърчил имат думата, а не оста Рим-Берлин-Токио.

Ямбол е спасен от огромни жертви на хора, покъщнина и стока през оная върла зима на 1945 година под командването на генерал Матей Златоустов. За него не видях да се е намерило място в Музея на бойната слава. Царската армия е сякаш доста пренебрегната, а тя има голяма роля в живота на Ямбол, както по време на войните, така и с участието си в духовния живот на града през мирните периоди.

В Офицерския клуб са правени балове, събрания, подемани са ред други работи в полза на града ни. Съпругите на офицерите по онова време участват, и то нe просто на книга, в благотворителни дружества и комитети, те са част от елита на Ямбол.

Акцентът често е поставен към времето след 9 септември 1944 г., към Отечествената война.

Трудно е да се дозира историята, още повече че имената, снимките, на един или друг офицер, могат да породят яростни спорове сред ямболци.

Знае се особената, най-меко казано, роля на политкомисарите в тази Отечествена война, знае се и това, че войниците са водени в сраженията най-често от кадрови царски офицери. Другите чисто и просто не разбират нищо от военно дело.

Някои от висшите офицери са разстреляни от така наречения Военен съд набързо край Тунджа. Други, заради нуждата от истински пълководци, са пратени на фронта, но след завършването на войната върху тях се стоварват удар след удар от властта на Отечествения фронт.

Танковете „Майбах” и “Панцер”/образецът на панцера е от 1942 г., наричат го още Мики Маус, заради двата кръгли люка, които, отворени, приличат на ушите на знаменития анимационен герой/, картечниците/новото попълнение е „Максим-Соколов”, била на въоръжение през Втората световна война/„ пушките „Маузер”, „Манлихер” още много марки, самолетите, не ни разказват за тази страна от историята на Ямбол и на България.

Темата е болна, кърви все още за мнозина, чийто предци са погинали в тая идеологическа касапница.

…Може би в такъв Музей на бойната слава тези „неща” трябва да се премълчават. Докато съм там, в деня на Съединението, пристигат семейства – майки и бащи водят децата си, за които възможността да пипнат истински танк или самолет, е голямо преживяване.

Децата се радват, денят е слънчев, романтичен, приповдигнат.

Разминаваме се с „Да живей България!”.

Тази намъчена България, от която все се отричаме, и все искаме тук да останат костите ни.

Борислав Ненов