Илко Капелев на 65: Все още съм в младостта на старостта!…

Илко Капелев на ул. “Витошка” в София 2019 г.

Илко Капелев е роден на 28 юли 1956 година в Овчи кладенец, Ямболска област. Търсач на интересни и сложни преживявания, през 1981 година надява спасителния елек на въжделението и заминава за Руския Север, за да го изучи. Почти дванадесет години живее сред замръзналите полета на Западен Сибир, където издига свой Парнас. Странства в безбрежните северни лесове, общува с еленовъдите и рибарите, работи на баржите в река Об, опознава живота на хантите и евенките (сред които установява трайни приятелства и живее при тях)… Същевременно е кореспондент на в. „Дружба” в Москва (вестник за българите, които живеят и учат в тогавашния СССР). С препоръка на Съюза на българските писатели през 1988 година отива да учи в Литературния институт “А. М. Горки” в руската столица… Пет години изучава поетичното изкуство в семинара на видния руски поет и писател Валентин Митрофанович Сидоров.
Негови стихове са превеждани на руски, украински, беларуски, арменски...          Автор е на повече от 4 хил.  публицистични и информационни статии, репортажи, очерци, есета; на стихосбирките “Пробуждането на совата” (1992), “Искра от писък” (1996), „Нощта след Великден” (2002), „Звездобойна” (2006), „Задочен полет“ (поема, 2009), „Небесна книга“ (2013), „Сърцето ми е ръкопис пламтящ“ (поеми, 2019), както и на белетристичните книги „Сибирски дневник“ (2007) и „Postscriptum. Убежище за роман“ (2017). Готова за печат е юбилейната му стихосбирка „Внезапен изгрев“.

През 2006 г. Илко Капелев е награден за принос в областта на изкуството и културата с най-високото отличие на община „Тунджа” златен плакет „Джон Атанасов”. За същите заслуги тогава е награден и със сребърния знак на община Ямбол „Ради Иванов Колесов”, а през 2009 г. в Българския културно-информационен център в Москва му връчват Паметен медал „А.С. Грибоедов“ за принос в българо-руските отношения в областта на литературата.

Носител е на множество национални и международни литературни награди.

Член на Съюза на българските писатели.

Член на Съюза на българските журналисти. 

Илко Капелев представя стихосбирката си “Небесна книга” в Столична библиотека, 2013 г.

– Илко, изпращаш една юбилейна за теб година – през 2021-ва навърши 65 години. Колко плодотворна беше тя за теб, с какво ще я запомниш?

– Да, човек и добре да живее, остарява един ден (усмихва се)… Но аз все още съм в младостта на старостта. Въобще животът е една невъобразима въртележка, само душата не остарява… Според Светото Писание тя дори е безсмъртна, което все още никой не е доказал, но трябва да вярваме в милостта на Твореца. Не е толкова важно колко плодотворна е била тази юбилейна за мен година, отколкото колко плодотворни са били тези 65 мои години. Доволен съм, Бог е милостив, както се казва. Той ми помогна да покоря доста духовни върхове, които за другите може би са невидими, но за мен са моите китове, върху които се крепи животът ми. Държа да спомена, че всяка стъпка в този мой живот бе неутолима борба, в която винаги съм се стремял да бъда победител. Що се отнася до това с какво ще запомня изминалата 2021 година, категорично ще кажа: с кръщенето на едногодишния ни и единствен засега внук Пресиян, което се състоя на 24 юли в църквата „Св. Никола“ в Черноморец – точно една година и един ден след неговото раждане на 23 юли 2020 г. По-късно, след кръщенето, тържественото вино го пихме на Морска гара – Бургас, откъдето е бащата на невръстния момък – Диан, нашия зет. Беше много красиво! Иначе пандемията осуети доста мои творчески планове…, включително и издаването на антологичния ми сборник „Внезапен изгрев“…

За много хора годината мина под знака на избори и на пандемия. Как  се отразиха последните две години, в които не само България, но и светът е Ковид, на творческото ти вдъхновение? По-лесно ли беше писането като процес в моменти, когато сякаш животът ни принуди да се обърнем към себе си?

Не съвсем благоприятно ми се отразиха последните две драматични години. То няма как да бъде иначе… Самият аз в началото гледах в известен смисъл високомерно на тези неща, докато не разбрах постепенно, че всъщност няма шега… Самите ние – цялото семейство, изкарахме Ковид преди една година – слава Богу, без последствия.  Сега сме ваксинирани с жена ми, надяваме се на постепенно подобряване на обстоятелствата както в национален, така и в международен план. Лично аз не се считам за страхлив човек, но цялата тази световна тревога, разместването на обществено-политическите пластове в световен план, дори заплахата от глобална война, каквато предричат някои анализатори, няма как да не се отразят на обикновените хора.

Илко Капелев със стихосбирката си “НЕБЕСНА КНИГА” в Столична библиотека, 2013 г.

– Коя твоя книга има особен сантимент за теб – автор си на 10 книги!?

– Някъде Емилиян Станев казва, че всяка майка обича еднакво децата си, ала тайно в себе си има слабост само към едно от тях… Аз харесвам всички мои книги, мисля, че нямам основание да се срамувам от тях. Дори и от първата си – „Пробуждането на совата“, която излезе в едно много мизерно време в издателството на моя приятел, поета Иван Атанасов. Тя бе с грапава корица от картон, с нескопосан рисунък върху корицата… Но ми е страшно мила тази първа книжка! После дойдоха „Искра от писък“, „Нощта след Великден“, „Звездобойна“ и т. н., за да се появи на бял свят книгата ми с художествена проза „Сибирски дневник“ – над 400 страници. Тази книга се оказа благотворна за мен, в нея съм скътал частица от сърцето си. Тя е писана за Далечния Север на Русия – един много суров край с 9-месечна зима, където температурите стигаха до 60 градуса под нулата…

ИЛКО КАПЕЛЕВ, Западен Сибир, 1982 г.

Лично аз в навечерието на новата 1982 година изживях страховитите 56 градуса под нулата. Книгата е писана с много плам, с много обич. Аз завинаги обикнах Руския Север, или както казват хантите, един от местните северни народи на Русия: „Който веднъж залюби Севера, не може никога да го разлюби!“ В тази книга съм описал с голямо преклонение пред хубостите ѝ и нейното обаяние река Об, на чийто десен бряг живях повече от десет години. Тя е дълга 5 400 километра, а в своето устие към Карско море – преддверието на Северния ледовит океан, е широка 90 километра. Дебитът на Об е 42 000 куб. м в секунда… Представяте ли си! Реката замръзва напълно някъде около месец октомври и я разбиват с ледоразбивачи в края на април-май… Докато е замръзнала, по нея се движат автобуси с хора, верижни машини, натоварени с дървен материал с общо тегло около 35 тона и т. н. Аз получих стотици отзиви за „Сибирски дневник“ от всякакви хора: най-обикновени читатели, артисти, писатели, художници… Прочие, днес много хора (които след 1989 година не знаеха каква точно поза да заемат, за да продължат като при соца да се подслоняват под топлото крило на силния на деня), не могат да се похвалят с такава искрометна биография… Впрочем някои от тях направо се отказаха от кръвта на бащите си, само и само да бъдат близо до дерибеите на новото време. Големи откъси от книгата бяха отпечатани през 2009 г. в международните литературно-художествени списания „Всерусскiй соборь“ (Санкт Петербург) и „Русское эхо“ (г. Самара). Някъде бате Никола Радев, Бог да го прости! (председател на СБП от 1999 до 2003 г.) казва: „…Илко Капелев е бил пъртина в полярната нощ под звездите на Големия Север, когато слънцето е спало като мечка в снежни хралупи. Той е поет и в прозата, написаното от него е талантливо и чисто, както е при всеки даровит творец, дишал озона на истинските приключения…” А ето как ме хвали известният поет, публицист и литературен изследовател Никола Инджов: „Илко Капелев се е родил в един вълшебен триъгълник, където са се родили страшно много поети. Той е наследник на такава психология, изградена от толкова културни влияния – той е писател, продукт на тези светкавици, които са озарили неговото чело и подкрепят неговото перо“. Не мога да не спомена голямата подкрепа, която получих и от моите приятели: актьора Николай Вълканов, който чете откъс от книгата на представянето ѝ в ХГ „Жорж Папазов“ в Ямбол, както и на писателите Любомир Котев – главен редактор на в. „Делник“, и Христо Карастоянов… Тук е мястото да благодаря сърдечно за високата оценка и на Елена Алекова – доктор по литература, с която учихме заедно в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Тя остави сърцето си в книгата в качеството си на неин редактор… За първи път тази книга беше представена в Музикалната зала на Руския културно-информационен център в София при небивал интерес!

Илко Капелев на Орлово око, 13.07.2016 г.

Поетът в теб извира от всяка брънка на душата ти… Журналистът в теб ли беше причината за създаването на „Сибирски дневник“ и „Postscriptum. Убежище за роман“?

– Разбира се, поезията е моята първа любов и вероятно ще ѝ остана верен докрай, макар че все по-рядко пиша стихове… Не разполагам с време да пиша само стихове – трябва да пиша и белетристика, и публицистика, и есеистика… Познавам поети, които нямат нито една гражданска статия… Вие можете ли да си представите Ботев без неговата гърмяща публицистика!? Не мога да не призная, че журналистиката ме научи на дисциплина, научих се да подреждам по значимост и важност съответните текстове, които ми предстои да напиша. Що се отнася до книгата „Сибирски дневник“, мисля, че беше невъзможно да не пристъпя към нейното написване, след моя дълъг престой в Сибир. В тази книга няма нищо измислено и тя навярно ще бъде продължена… Аз никога не съм бил кабинетен писател, който наблюдава живота през прозореца. Пиша това, което диктува сърцето ми и което е възпламенило кръвта ми. Разбирам отлично живота и мисля, че мога да оцелея при всякакви условия… Аз, когато тръгнах за Западен Сибир, бях подмамен от северните разкази на Джек Лондон, когото прочетох от кора до кора в своето юношество. Тогава си обещах един ден да измина пътя на този писател, който, между впрочем, е бил на Север само една година, тъй като е заболял от скорбут и е бил принуден да се върне на Голямата земя, както наричат съответния материк руснаците. Тогава той е бил само на 20 години, аз заминах на Север на 24….

Кое за теб е по-лесно и органично като творчески процес – поезията или прозата?

– Мисля, че умея да пиша с еднаква лекота и двете, ако може да се говори за лекота при писането на художествена литература. Не може да се отрече, че писането на проза е миньорски труд. Но не по-лесно се пишат и стихове, когато става дума за висока, интелигентна, изящна поезия, а не за стихоплетничене… Аз през годините съм писал и класически стих, и поезия в нейната свободна форма, т. нар. „бял стих“. Понякога да напишеш един „бял“, но разтърсващ стих, е много по-трудно, отколкото да пишеш в класически стил.

Ти си много емоционален – и в творчеството, и в живота… Как сдържаш емоцията на публицист в тези бурни времена, къде намира тя изява?

– Мисля, че емоцията не е „порок“ при писането на художествена литература. Напротив, би било страшно скучно да изпишеш една страница без капка емоция. Тогава обричаш на мъчения читателя. Да четеш скучна, „вкаменена“ проза е все едно да тикаш валяк, както казваше един мой приятел, който, за съжаление, не е вече на този свят… А емоцията на публицист просто не я сдържам. Пиша това, което мисля – понякога дори с гняв, когато статията ми е на злободневна обществено-политическа тема. Или с риска някой да ме „нахока“… Печатал съм публицистика в различни вестници, включително и в органа на Съюза на българските писатели „Словото днес“. Понякога  качвам гледните си точки или есета на стената си, където те намират по естествен път своите читатели. В периодичния печат са публикувани стотици мои публицистични статии и скоро, живот и здраве, ще издам първа книга с публицистика…

От позицията на житейския ти опит кое ти носи най-голяма радост и гордост – творчеството, семейството…?

– Колкото и тривиално или шаблонно да звучи, ще кажа, че това е семейството ми. Жена ми Мариана, докато децата ни Николет и Руслан бяха малки, ме подкрепяше изцяло… Всеки знае или подозира колко трудно е да живееш под един покрив с човек, който се занимава с писане на стихотворения (смее се…) Но аз не мога да живея без „белия лист“…  Писането, творчеството е моят живот! Същевременно мисля, че Господ ме е опазил от „проказата“ на графоманията. Гордея се с това, което съм написал, не се отказвам от нито една моя дума. Радост ми носят най-скъпите ми и най-близки хора, сред които от една година и пет месеца е и скъпият ни внук Пресиян.

Кои творчески планове не успя да реализираш в твоята юбилейна година и остави за следващата?

– Както пее Емил Димитров в една своя песен, „един живот не е достатъчен…“ Доста планове не успях да реализирам. Но за това има и обективни причини. Много се надявах по случай моя юбилей да направя творческа вечер в Клуб „Журналист“ към СБЖ в столицата, където бях поканен още през пролетта. Но тогава имах лични и неотложни ангажименти. След това пандемията затвори вратите. Не успях да допиша някои нови книги… Но, както се казва, всичко е още напред (смее се).

– Тъгуваш ли за нещо?

– Да, аз съм жаловит човек.  Понякога ми става жал за обикновения бездомник, който ме гледа с изпразнени очи… Или за милионите хора на тази планета, които живеят в страх и нищета. Жал ми е за българите, към които политиците са напълно безмилостни и много от обикновените хора живеят страшно бедно… Жал ми е за необлечените и гладни деца. Ето за какво тъгувам… Или както казва в едно свое стихотворение поетът Иван Тренев, баща на моя приятел Александър Тренев, с когото също учихме заедно в Литературния институт:

Аз няма никога да видя този свят такъв,

какъвто го сънувам…“

Тъгувам още за баща си и майка си, които загубих съответно през 2008 и 2009 г. Те бяха страшно всеотдайни и милостиви хора… Тъгувам за моята мила баба Илийца, която се грижеше за мен, докато родителите ми ходеха на работа. Тя бе добродушна като божа кравичка… Тъгувам и за дядо си Илия, който беше строг, но безкрайно справедлив… Всички те, ако е рекъл Господ, един ден ще влязат в книгата ми „Деца на комунизма“, от която съм написал около 50 страници, но не ми е останало време да седна сериозно над нея… Много често си мисля за тези безкрайно скъпи на сърцето ми хора!

Какво още искаш да ти се случи като творец, какви други книги подготвяш?

– Подобен въпрос зададох на проф. Иван Сарандев, когато взимах от него интервю по случай 70-годишнината му. Тогава неговото желание беше да поживее „още малко“, за да успее да напише книгите, които си бе планувал. Професорът, литературният историк и изследовател, когото много уважавах и съм имал доста срещи с него, си отиде миналата година на 86-годишна възраст… Бог да го прости! В общи линии не съм мислил какво точно искам да ми се случи… Може би да напиша още книги, които не успях да напиша досега, тъй като всекидневието ми беше много натоварено. Аз никога не съм имал привилегията да се занимавам само с творческо писане…Иска ми се да напиша нова книга за Сибирския Север, тя дори вече е започната. Вероятно ще се казва „Великите мразове на Сибир“ или „Минус петдесет и шест градуса…“. Или нещо подобно… Но нека да не предизвиквам съдбата…

Илко, благодаря ти за това интервю!

– Сърдечно ти благодаря и аз, Диана! Радвам се, че доста години работихме заедно във в. „Делник“! Само красиви спомени пазя от онова романтично време!

Интервю на Диана ИВАНОВА

About the Author :

5 Comments to “Илко Капелев на 65: Все още съм в младостта на старостта!…”
  • Звезделин Минков
    December 18, 2021 - Reply

    Прекрасно интервю!!!
    Аплодисменти!!!

  • Атанас Атанасов
    December 21, 2021 - Reply

    На този не съм му чел поезията, но прозата му не блести с нещо особено. По-скоро е мемоарист, а не белетрист. А сравненията, които прави между себе си и Джек Лондон са, меко казано, нелепи.

  • Ilko Kapelev
    December 23, 2021 - Reply

    Абе, ти къде прочете, че се сравнявам с Джек Лондон! Казвам, че още като юноша мечтаех да измина неговия път… И го направих! Гордея се, че имам богата творческа биография и хората ме обичат! Впрочем, да, в Литературния институт “Максим Горки” в Москва ме наричаха “българският Джек Лондон”, тъй като стиховете ми бяха пропити с духа на руския Север… И знаеш ли кой ме наричаше така – лично Владимир Фирсов – един голям и много известен руски поет, пръв любимец на Шолохов…
    Не те познавам, защото си никой…
    Виж какво, не се занимавай с мен!

  • Атанас Атанасов
    December 23, 2021 - Reply

    Горкия! Доколкото разбирам, имаш нужда от клакьори да ти четкат егото. Ама като гледам на тази страница… и те са малко.

  • Атанас Атанасов
    December 23, 2021 - Reply

    Прочети си текста по-горе и виж сравненията, които правиш с Джек Лондон: той бил на толкоз години, а ти на толкоз, той живял на север само една година, а ти повече… Да, има разлика. Но умишлено не споменаваш основната разлика между вас двамата – това че Джек Лондон с едно докосване до белия лист е правил шедьовър, а твоите “шедьоври” напомнят за себе си само по време на читалищни мероприятия и после събират праха в селските библиотеки на община Тунджа.

Leave a reply