Изпитвал съм радост, но съм виждал и покъртителни неща
Интервю с Милко Димитров, директор на Дом „Стари хора”-Ямбол
Милко Димитров е роден през 1961 г. в село Свобода, община Чирпан. Първото си висше образование, специалност „Социология”, е завършил в Софийския университет през 1990 година, а второто-„Право”, в Бургаския свободен университет, през 2008 година. От 1992 година е директор на Дом Стари хора-Ямбол. Семеен, с двама синове.
-Г-н Димитров, вие, за разлика от повечето българи, имате направено родословно дърво. За какво говори то?
-За мен човек без корени, няма бъдеще. В моя род има свещеник, който е бил съратник на Васил Левски. Това е Димитър Колев. Исторически факт е, че в местността Памуклука край Чирпан Левски е основал революционен комитет, в който участва и моят роднина. Неговият син, също свещеник, Илия Колев, баща на моя дядо, Шмиле Попов, също и бил значима фигура в родния ми край. Преди да стане поп, той е бил учител и неговото име се е споменавало със страхопочитание.
-Вие имате издадена книга, наречена книжица, тя е за вашия род…
-Да, през 2011 г. братовчедите ми написаха тази книжица. В нея има много любов и се вижда родословното ни дърво. Моите родители са вече покойници, за съжаление, баща ми си отиде през 2002, майка ми през 2007 г. Това, което аз съм в момента, в изключителна степен дължа на тях. Майка ми е била 37 години учителка, носителка е на орден „Кирил и Методий”-първа степен. Аз и брат ми сме възпитавани на труд и на уважение към другите.
-Родното ви село е било около 2000 души, сега на колко се стопи?
-Останаха едва 450 човека, от тях половината са роми.
-Казахте свещеници, учители, такива хора основно бележат вашия род. Какво друго има в него, има ли чешити?
-Не, ние сме улегнали хора. Не е характерно за нас да подхождаме по друг начин към живота.
-Вас какво ви доведе в Ямбол. Може би любов?
-Определено е любовта.Споделям мнението, че ямболки се славят с голяма хубост.
-Аз пък съм чувал, че чирпанлии са любовчии. Да не забравяме, че Яворов е от Чирпан.
-Любовчии са. И ножари. А като споменахте името на Яворов, се сетих, че гениалният ни поет е бил съученик с дядо ми поп Илия Колев, стояли са на един чин. Майка ми пък е съученичка с най-големия кларнетист в България, проф. Петко Радев. Той беше професор в Миланската скала, № 1 там на този инструмент. За моето село Свобода има две големи книги-едната е на доц. Илия Стоянов, д-р на историческите науки, другата е още по-обемна, тя е цялостно изследване на етнографията на селото.
– В Дома за Стари хора, който ръководите, преобладават жените, нали?
-Да, те са около 65-70 процента.
-Аз съм почитател на нежния пол. Предполагам, че и вие сте такъв?
-Такъв съм. Жените са повече от мъжете и при цялото население на България.
-Все още обаче мъжете не сме за Червената книга…
-Все още не, поне това сочат официалните данни.
-Има ли настроение в Дома за стари хора или на хората не им е до това?
-Всеки един от християнските празници се тачи в Дома. На Еньовден, например, ни посещават рано сутринта деца, набрали вече от здравословните цветя, и идват да ни поздравят. Децата идват от детски ясли, от детски градини, създават изключително настроение в Дома, получава се чудесна приемственост между поколенията. Аз, като стопанин на Дома, така да го нарека, участвам , разбира се, във всички тези празници.
-Като стана дума за празници, се сетих, че вие имате в Дома хора с литературни наклонности?
-Да, имаме литературен клуб, той се нарича „Петя Дубарова”. Правим срещи с ямболски творци, получава се много задушевна обстановка.
-Г-н Димитров, вие набързо минахме през любовта, довела ви в Ямбол?…
-Запознаването ми с Антоанета стана на волейболните игрища в Стара Загора. И двамата учехме там. Съпругата ми е строителен инженер, известна е в професионалната си среда като Тодорова. Аз съм играл волейбол на професионално равнище в „Яворов”/Чирпан/, идвал съм в Ямбол за мачове срещу „Тунджа” като юноша старша възраст, тогава бяхме в „А” група. Помним се още от ония времена с момчетата и сега ни е много приятно като се виждаме, да си спомним тези двубои.
-Какви са децата ви?
-Димитър, по-големият, завърши Минно-геоложкия институт преди 4 г. и вече от толкова време е в Скандинавия. Преди това беше 1 година в Испания, да завърши квалификация по специалността си.
-Надявате ли се големият ви син да се върне и да заживее тук?
-Той си идва по празници, но определено не очаквам да се завърне от чужбина.Той работи в Норвегия, там, знаете, стандартът на живот е съвсем различен от нашия. Виждам, че за него да се реализира напълно там е голямото предизвикателство. По-малкият ми син е студент в НСА, специалност „Кинезетерапия”. Завърши в Ямбол спортното училище, тренираше лека атлетика при Петранка Чамова. Имаше значими успехи в спорта, но специалността, която избра е доста тежка и се концентрира изцяло върху нея.
-Тя е трудна наука, но в България се заплаща много ниско, така ли е?
-Интересът към тази специалност е много голям, има студенти от Гърция, от Турция.
-Вие вече 22 г. сте начело на Дома, една изключително важна социална институция. Ръководите около 500 души. Това са много хора, не е ли стряскащо да имате толкова хора на ваше подчинение?
-Отговорно е. От позицията на времето наистина се свиква с предизвикателствата. В Дома имаме 202 потребители на социални услуги, Дома е на четвърто място в страната по този критерий-повече потребители има само в София, в квартал Дървеница-там са 375 човека, 235 са потребителите в Горна баня и 234 човека са в Русе. Ние сме четвъртият Дом по капацитет в България.
-И чакат за приемане 200 души, нали?
-Да, толкова молби за настаняване има при мен. Някои от тези хора чакат месеци, дори години. За потребителите се грижи екип от специалисти-лекар-невролог, това е д-р Звезделин Генов, той е от 1995 г. при мен. Имаме психолог, фелдшер, старша медицинска сестра , 9 медицински сестри, двама рехабилитатори, трудотерапевти, инструктор по храненето. Персоналът общо е от 74 човека. Това е държавната ни дейност, тя е към Агенцията за социални грижи. Отделно е общинската–Социалният патронаж.Това са 210 човека, за които се грижат 22 длъжностни лица.Към настоящия момент съм ръководител на европейския проект „Грижа и подкрепа у дома”, предоставяме по часови услуги за лична помощ. Това е за 90 потребители. Ангажирани са 20 домашни санитари от 1 май 2013 до април 2014 г. Този проект е със сто процента европейски средства.
-Хубаво е, че има и европейски пари. Ние, колкото и да е тъжно, сме бедна държава.
-Българите преодоляха ли стереотипа, според който да отиде майка ти или баща ти в Старчески дом бе срамно?
-По мое дълбоко убеждение е факт, че хората промениха начина си на мислене относно домовете за стари хора. Има редици фактори, които съпътстват стремежа хората да изкарат старините си в такива домове. Виждали ли сме и по американските филми, и по европейски, колко често стари хора са в такива домове.
-Така е, но вие знаете, че при американците този начин на живот е от много десетилетия, там отдавна не живеят под един покрив две или три поколения, както е в България.
-Виждате колко динамичен стана животът-синове и дъщери работят по Гърция, по Испания, по Италия. Родителят му има нужда от грижи. Единият си е отишъл вече от тоя свят, идва самотата за другия, появява се нуждата от грижи. Появява се нуждата от социална среда, среда, с близки по възраст хора. Инстинктът за самосъхранение диктува техните очаквания. Това е най-същинското. Най-важно е какво мислят и казват старите хора, техните близки, дали са доволни от живота си в нашия дом. Това са индикаторите дали Дома е добро място за живота на тези хора.
-Вие вече сте 22 г. начело на този Дом, за толкова време сигурно са се случвали стотици покъртителни неща. Кажете за някоя от тези драми, като запазим анонимността на хората, разбира се. Случки, които са ви ударили в сърцето.
-Те са наистина много. Аз ще направя по принцип наистина, коментар, тъй като не бива да се разкриват лични данни. Ще ви кажа два факта-аз съм бил свидетел на сватба между домуващи. Това е хубавото нещо. Тогава изпитах голяма радост, това е единствената сватба-с всичко, което се изисква по закон. Това бе 1995 или 1996 г., бях още млад директор на Дома. Вече бай Слав Данев, не е между живите, лека му пръст, леля Недка Гичева, в момента е в Дома, но е в увредено състояние. Иначе имаме много случаи при нас, в които мъже и жени живеят на съпружески начала. Те си съжителстват, подпомагат се взаимно. Това е и регламентирано.
-Когато се обичат хора, не е толкова важен подписът и печатът…
-Разбира се, ние само преди месец имахме такъв случай. С благословия на ръководството на Дома мъж и жена си заживяха заедно.
-Вие вероятно сте и малко като изповедник на тия любовни страсти?
-Не, не, вижте, ние си имаме колективен орган, и тези решения се взимат от него. Аз сам не бих си позволил да решавам кои да заживеят заедно и кои не.
-Аз има предвид друго-че тези хора сигурно идват да споделят с вас какво чувстват?
-Е, да, идват, разбира се. Но това е хубавото, това е радостното. А има и покъртителни неща. Имали сме, и то не единични случаи, на хора, чиито близки са идвали, настанявали са ги, прехвърляли са движимо и недвижимо имущество на тях, а когато поемат по последния си път, няма кой да дойде да ги погребе. Това не са много случаи, но са достатъчно, за да си позволя да кажа, че и това е факт от нашето работно ежедневие в Дома.
-Да пази Господ!
-Наистина е ужасно.
-Нека да обърнем разговора, много тъжно стана. Кажете ми как решихте да следвате второ висше образование на 47 години. Какво беше това-предизвикателство?
-Да, през 2009 г., аз се дипломирах в Бургаския свободен университет като юрист. В интерес на истината, това образование много ми помага в работата. Но имаше и малък сантимент у мен, за да завърша право.
-Страшно ли е да се остарява? Как чувстват вашите хора този процес?
-Имам чувството, че се свиква с тази мисъл. И има хора, които са изключително спокойни. Те не си мислят само за това, че остаряват. Това е част от живота ни. Всичко е субективно, разбира се. Някои остаряват на 35, някои на 50, други на 105, а има и такива, които може би въобще не остаряват. Но ти трябва социална среда, която да ти предоставя качествен живот, за да мислиш само позитивно и само да твориш. Това зарежда хората.
Интервю на: Борислав Ненов
