Издателят Иван Гранитски: В работата ми ме движи естетическа ненаситност
Иван Гранитски е роден през 1953 г. в София. Поет, критик, публицист, издател, обществен деец. Завършва журналистика в Софийския университет. Бил е главен и зам.-главен редактор на редица издания, сред които в. “Литературен фронт”, “Пулс”, сп. “Везни” и др. Генерален директор на БНТ в периода 1995-1996 г. Основател и собственик на издателство “Захарий Стоянов”. Автор на над 25 книги поезия, критика и публицистика.
– През 2017 г. се навършиха 20 г. от създаване на издателство „Захари Стоянов”, какво постигнахте през тези години?
– Сложен въпрос. Ако трябва да говорим в числа, за 20 г. издадохме над 2500 заглавия, от които около 1500 българска литература – класическа и съвременна, поезия, проза, детска, научна, справочна и др. При преводната литература сме се съсредоточили върху поезия, проза, световни класици и съвременни писатели. Над 150 тома сме издали философска литература. Култура, антропология, митология, езотерика, справочна литература. Но според мен е по-важна главната стратегия на издателството. През тези 20 г. се опитахме да следваме своите високо естетико-художествени критерии. Що се отнася до българската литература, уви, ние знаем, че последните 25 г. нашата държава така и не намери сили да изгради цялостна концепция за българската книга. Напротив, държавата се изтегли, според мен, по един глупав и вреден начин от грижата за издаването на българската литература под претекст, че е оставено всичко на пазарната стихия. Сега виждаме, че сериозни страни от Европа, а на Балканите не направиха тази грешка и продължиха да защитават своята национална култура и идентичност. Издателство „Захари Стоянов” в условия на пълна липса на подкрепа от държавата се опитваше през тези 20 г. да върши тази дейност. Дали сме успели, решават читателите.
– Успяхте ли в мисията си да противостоите на мисловната немощ с духовна хармония?
– Струва ми се, че успяхме. Разбира се, винаги може още и още, аз в това отношение съм ненаситен, движи ме една естетическа ненаситност. Смятам, че след като сме издали 120 тома българска класика – от Паисий и Софроний до Йордан Радичков и Антон Дончев, можем да направим още и през следващите години. След като излезе тази знаменита поредица „Българска класика”, издадохме над 200 тома избрани творби на съвременни български писатели. Някои от тях вече ги няма – като Валери Петров, Хайтов, Генчо Стоев, Александър Геров, Христо Фотев, но те вече също са класика. Други са, слава Богу, живи. Така че тези опити постоянно продължават. Най-голямата гордост и най-много усилия сме положили за издаването на съвременни български писатели – поезия, проза, критика, научна литература. През последните година само научна литература сме издали над 150 тома. Това са книги на академиците Васил Гюзелев, Константин Косев, Георги Марков, Благовест Сендов, професорите Иван Маразов, Васил Проданов и много други. Аз се блазня от мисълта, че това са автори, чиито книги имат непреходни естетически и художествени качества и достойнства и те емблематизират висотата на научната мисъл на съвременния български автор и писател, защитават българската идентичност, съхраняват българския език и спасяват нашето общество от едно постепенно опростачване, в което го вкара политическата чалга. Уви последните 25 близо 30 години нашето общество е поробено и превзето от политическата чалга и от простащината.
– Как успявате да съхраните този естетически и литературен художествен кръг от творци, които са в основата и на издаването на списание „Везни”?
– Вие знаете, че издателство „Захари Стоянов” вероятно е най-пътуващото със своите автори. Само в Ямбол през тези години сме имали няколкостотин премиери на книги, някои от тях и на ямболски автори. Тази система на опит за поддръжка на автори, които живеят извън столицата, я следваме вече 2 десетилетия, правим премиери на техни книги, възможната сериозна и благородна реклама на книгите им, интервюта в медии. Подаряваме книги на читалищата и библиотеките, много добре работим с кметовете на съответните общини. Забелязали сме, че за истинския патриот, за добрия управленец не е от значение партийният цвят. Когато той е добър кмет, работи за своята община, за културата и за нацията. През тези 20 г. работим добре с кметове от различни политически сили и смятаме, че ако има остатъци от държавност и сериозно отношение и подкрепа към българската книга, то е именно от общините, а не от централната власт. Това е една от формите, с които ние успяваме да поддържаме тази тенденция. Трудно е, защото това изисква постоянни усилия, пътуване, но това е нашата мисия, не се оплакваме, защото сами сме си я избрали.
– През 2017 г. връчихте литературната награда „Захари Стоянов”, която е на издателството и на БАН, на Любомир Котев? Защо?
– Това е една много престижна награда, преди него нейни носители са само акад. Георги Марков, писателя Боян Ангелов и Никола Инджов. Четвъртият носител е Любомир Котев. За мен това е един от най-сериозните съвременни български белетристи, автор на повече от 35 книги – народопсихологии, разкази, романи, народопсихологически изследвания. Издателство „Захари Стоянов” е издало поне 25 книги на този автор. Аз намирам, че той е един от авторите, които казват нова дума в българската литература – проза и главно народопсихология. Много високо ценено е неговото творчество от големи наши класици като Антон Дончев, Николай Хайтов, помня и мнението на Йордан Радичков, Любомир Левчев, поети, белетристи, големи критици и философи като Панко Анчев, Чавдар Добрев. Неговата творческа дейност е ясна и безапелационна. Това е човек, който би могъл и би трябвало да спечели всякаква литературна награда в България, макар че самият той не е суетен и слава Богу. Той е автор на първия постмодерен роман „Хирострат 72”, който излезе още преди 25 г. и никъде не е тупал в гърдите, че е най-модерният или най-превежданият автор, както го правят други, негови ученици, впрочем, някои от които даже и леко плагиатстват от него като структура, като идеи и мотиви. Котев е един широко скроен човек, аристократ на духа, така че не завижда и не упреква тези негови ученици. Надява се, че в бъдеще те ще се развият и в морален план.
– Имате специално отношение към ямболските творци, давате им изява в издателството. Това сантимент към Ямболския край, с който сте свързан ли е?
– Да, повече от 30 години имам този сантимент, той не ме напуска. През годините забелязвам, че съм издал прекалено много книги на ямболски автори, някои от които нямат високи художествени достойнства, но винаги съм бил движен от мисълта, че една сериозна литература трябва да разчита не само на първите пет – десет ярки имена, които са като художествени влекачи на тенденциите и развойните процеси, а и на по-скромните таланти. Последните 2-3 години реших, че трябва да имам по-строг критерий, самодисциплинирам се и вече ще издавам само ямболски автори, които са от ранга на една национална литература и с европейски приноси и достойнства, какъвто е Любомир Котев с книгата си “Multa paucis”.
– Вече е издадена и книга осма на „Народопсихологии” на Любомир Котев?
– Сега ще съберем в две томчета тези осем книги „Народопсихологии”. Под печат е и една много интересна книга, която ще провокира националната публика – една голяма литературна анкета на друг наш писател, публицист и народовед Тодор Коруев с Любомир Котев. Тази книга допълва многостранните търсения на писателя, есеиста, авторът на фрагменти на философски миниатюри, на разкази и на романи Любомир Котев и дава една друга гледна точка към неговата творческа лаборатория. В нея ние виждаме страни и черти от творчеството на Любомир Котев, които досега стояха много скрити от широката публика. В нея той си позволява някои признания, допуска външен поглед към това как се раждат разказите му, книгите му. Говори за своето детство, за града, за епохата. Тя не е само книга на литератор, но и на социално мислещ човек, постоянно съмняващ се в себе си, във времето, във всичко, което е най-добрият принцип на мисленето, сократическият принцип – винаги съмнение и неудовлетвореност от постигнатото и това е моторът, който движи напред и литераторът, и мислещият човек, и философът.
– Оптимист ли сте за литературата и за българската книга? Идват ли по-добри дни, или ще продължаваме да дълбаем?
– За съжаление аз съм по-скоро умерен песимист, дори още по-крайно, направо съм си песимист за бъдещето, но това не означава, че ще се откажем от усилията да спрем тези разрушителни и деградационни процеси. Хора като нас, нашето издателство можем само да забавим тези процеси, а при липса на държавна стратегия, всичко е обречено. Не само демографската катастрофа е надвиснала над България, тя е и духовна катастрофа. Нежеланието за приемане на сериозна стратегия за образование, за култура и грижа за библиотеките ще ни довърши може би даже преди демографската катастрофа. Боя се, че вече процесът е необратим и може би след 50-60 години книгите на нашите талантливи автори няма да има кой да ги чете в библиотеките. Дано не стигнем до там това мургаво население, което вероятно тогава ще бъде владетел на държавата, да претапя книгите на нашите автори, защото няма да знае български.
Интервю на Диана Иванова
