„Избрано” на Цветан Казанджиев препълна Галерия „Стойчев”

Цветан Казанджиев подреди в галерията на Красимир Стойчев в самото начало на декември, на 1, вторник, новата си изложба, наречена „Избрано” Откриването събра толкова много публика, че нямаше за мнозина от тях в един момент място в Галерия „Стойчев”. Самият галерист не изневери на оригиналния си вид за откриване на изложби, като този път бе изцяло в червени дрехи.

Защо сега и защо „Избрано”? За първото не попипах Цецо, за второто ми обясни, че този път е решил да представи на едно място графиките си, получили награди по света.

Награди извън България, по света, при Цветан Казанджиев това е реалност, а не плод на по-пищна фантазия, подклаждана от бохемата в някой ресторант или из среднощните гуляи в ателиетата.

Цветан не е бохем, макар че не пълен  въздържател, и обича да изпие една ракия, стига компанията да е смислена, а не да има приказки на ангро и бабаитски жестове. Цецо не обича подобни истории и ги отбягва всячески. Това, така поне на мен ми се струва, личи и в творчеството му. И, разбира се, в това „Избрано”, което ямболската публика може да види в Галерия „Стойчев”. Една компактна, прецизно композирана, осмислена, премислена, преживяна многократно изложба, в която има много знаци на нощта, ако използвам името на една от графиките на Цветан.

Доколкото сме говорил на тази тема, Цецо не рисува нощно време, освен ако не го притиска някоя свирепо наближаваща изложба, за която денят не стига. Ала семантиката, „посланията” на неговите творби са почти винаги знаци в нощта. Нощта като символ на самотата, на преходността на този живот, в който сме като глухарчета, и утре може да съмне  и без нас. Съдбата на Цветан е такава, че той е от съвсем млад усеща пулса, диханието на смъртта. Една болест, с която той се справя стоически през годините, развива у него сякаш чувство на обреченост. Ако не обреченост, то разбирането, че всяка минута, всеки миг може да е сетен, и той трябва да опита да даде нещо от душата си в картините си.

Тази самота, тия дълги, понякога и драматични часове в ателието му, са сякаш изкристализирали в новата му изложба, наречена пределно семпло  – „ Избрано”.  Графиките, с които вече е населена Галерия „Стойчев”, обаче не са мъчително меланхолични, в тях няма болезненост от самотата на човека – и на художника, и на този, който потъва някъде из улиците или офисите, или пък имитира навалица от приятели и веселящини чрез безразборни „приятелства” във Фейсбук. Творбите на Цветан Казанджиев „приемат” трагиката на битието, за да го оплодят, а не да прахосат колкото време е отсъдено, в ожалвания или в панически жестове. Атмосферата, създадена в „Избрано”, с тъмнолилавото, почти черното, близкото до цвета на индигото, с една особена тъмна тръпка на червения цвят, са „разговорите” на Цветан Казанджиев за смисъла на битието. Разговори колкото със себе си в тясното му ателие, ( в което обаче Цецо чудесно се спогажда с „Пинк Флойд” ежеминутно, нон стоп), толкова и с всички нас. По-точно –  с всеки от нас.

Така, както не обича да бъде на маса с десетина души, а с двама-трима най-много, така и чрез графиките си в „Избрано” Казанджиев води най-важните си „разговори” с човека. Този човек, който все повече липсва, който изначално всъщност липсва, защото и това е орис – да си заслушан в самотата, в нейните знаци, в посланията й.

Като контрапункт на всичко, което според мен е в тъканта на новата изложба на Цветан, във вторник на откриването й дойдоха страшно много хора. Което е и парадокс, и не е – въпреки че знаците на Цветан са „нощни”, приглушени, той има сърце за мнозина, дори когато някои от тях почти не познава. Самотата „учи” и на доброта…

Борислав Ненов