Иван Джурелов отвори раклата на мемоарите

„Хора и културни дейности през моя поглед”, е новата книга на Иван Джурелов, излязла от издателство „Жельо Учков” в края на миналата седмица. Тя обаче не е просто една от многото му книги – дългогодишният журналист  бе от тези автори, които при комунизма нямаха шанс да бъдат издадени от нито едно издателство, най-вече поради естетически критерии, та реши да навакса през демокрацията.

Та новата книга на Джурелов е съвсем друга пиеса в живота му. Защото тя е не просто мемоарна, а и в някои от страниците й, изданието е доста обемисто/257 стр./, и изповедна. Към такъв  тип разказване, мемоарно-изповедно, опитвах да придумам ямболския културтрегер при първото му  участие в предаването на Диана кабел „На фокус”. Помня, а то не бе и отдавна всъщност, че при това предложение  Джурелов  бе и изненадан, и разколебан. Той желаеше пак да обясни на местния народ своята теория за произхода на името на града ни, както и ред други неща, които, според него, той е уточнил, а и открил, за историографията.

В крайна сметка „стана на моето”-  Иван Джурелов отвори малко раклата на родовата си памет, както и на това, което е видял през десетилетията в битието си на културен деятел. А и върна лентата на паметта към годините си в Алма матер, и към юношеството си, което се оказа също доста любопитно.

Поне за мен, а ми направи впечатление, че и самият Джурелов  с  удоволствие, дори с упоение, се върна там – към детството, към образа на Джавталъка, както е прякорът на баща му, една от колоритните ямболски фигури от преди  9 септември 1944 г., и в първите десетилетия след  9 септември. В новата си книга,” Хора и културни дейности през моя поглед”, журналистът от вестниците” Народен другар”,” Факт”, „Тракиец”, директорът на Драматичния театър, шефът на Окръжния съвет за изкуство и култура???, изважда на светло събития и личности, които са малко познати не само на днешното поколение, а и  на част от поколенията, които живяха в оная епоха. Най-интересни за мен поне, са страниците, а те са най-многобройни, в които авторът ни праща в Каргона от неговото детство.  Където разлиства историята на рода си,в който е като в паноптикум – има и трагични, и любопитни, а и леко комични фигури. Който си мисли, че е така във всеки ямболски род, бърка – има родове, които живеят само де юре, де факто просто живуркат. И паметта за тях я няма, защото няма нищо голямо, скандално, талантливо, добро, сторено от предците им. Най-много да изровят някой прадядо живял цяла вечност, без и тия 100 лета да са имали смисъл.

В този контекст в мемоарно-изповедната книга на Джурелов  има много хляб. Личности противоречиви, крамолни, или просто особени, чудати, ръбати, населяват света, отворен днес, когато Иван Джурелов вече премина линията на 80-та си година. Тая книга обаче в никакъв случай не е само за предците на автора, или за някой тесен отрязък от неговия живот. В разказаното мнозина ще намерят следи, спомени, нишани за свои близки, за атмосферата, в която са израснали, и на битово, и на културно ниво. На мен ми бе сладостно да чета страниците, в които Джурелов разказва за подредбата на някогашните къщи, за „модните тенденции”, следвани от в ония времена, когато и становете влизаха все още в действие в градските ямболски къщи, а домакините работеха здраво и често с шевните машини. И ошаф, рачел, туршия, лютеница, компоти, се правеха задължително през лятото и есента.

Старият Джурелов, известен на целия Ямбол като Джавталъка, ни пренася пък в талвега на ямболските мъжки удоволствия, на дивотията, ако щете, на оня град от преди 9 септември, в който каргонлии имат, в известен смисъл, доминация. Аз няма как да зная кое е истина и кое плод на каргонския фолклор или на всеямболската митология относно фигурата на стария Джурелов, както и на някои други персони от оня град. Добросъвестността в това отношение остава на сметката на автора на книгата, ала той е коректен, като и сам споделя в текста си, за това, че на много от описаните събития не е пряк свидетел.

Така че, в известна степен, наистина имаме среща с ямболската градска митология. Митология, родена , или посветена на  чудаците, на чешитите. Има в някои спомени, вече засягащи съвсем друго време, известна несигурност в мемоарната фактология на Джурелов. Това, понякога, както е с неспоменаването изобщо на името на бирария „Ален мак”, плод на разбирането, че това име го знаят всички, докато „Стъклото”, това име употребява авторът, е познато на малцина. Малко странно ми се вижда как хотел-ресторант „Европа”изобщо не присъства в разказите на Джурелов, а „Стара” и „Нова”Америка са там, в паметта му.  Все пак те не са „Тихият кът” или „Златен рог”. На първия ресторант бащата на автора е бил управител, на втория – собственик, преди 9 септември 1944 г., разбира се. Другият „Златен рог”, ресторантът в парка, е „нова” работа.

Въпреки че книгата е наречена ” Хора и културни ценности през моя поглед”, авторът се е пазел старателно от навлизането в по-съкровени, по-автентични размисли и спомени от живота си като културтрегер.  Макар мнозина от поетите, театралите, журналистите, или пък от партийните фигури, които изпъстрят книгата, отдавна да са в запаса на третата възраст, а някои и поданици на отвъдното, Джурелов маркира нещичко, без да си позволява анализ, коментар или по-интимна интерпретация. В този контекст, все пак функционерите от БКП са „почетени” с някои не особено удобни наблюдения за тях и като хора, и като управленци.

Иван Тенев става по-близък, по-понятен на тия, които никога не са общували с него или нямат познания за мащаба и привичките му, бегло е хванато нещо и от личността на Димитър Йовчев. Има една много интересна тема, проблематика, в по-новата ямболска история, която авторът само щрихира – враждебните отношения между част от хората по върховете на ямболската партийна власт. Тенев срещу ген.Каракачанов, например, е една тема, която малко, ако не и изобщо, не е описвана.

Джурелов е една особена птица в ямболския културен живот. Той е постоянното присъствие, той е неизбежен като утрото, той е вечно някъде наблизо, когато има културно събитие – на балкона на театъра/ от много години той си е заплюл една от ложите и непрестанно е в нея, макар да няма професионален ангажимент много отдавна да пише за театралните постановки/, в изложбената зала, на литературните четения.

Винаги е готов да обяснява кой какво е постигнал в творческите си изяви, ала на ухо, не е от тия, които излизат публично с преценката си. Или, ако някога го е правил, е било срещу тия, които не са сред силните на деня.

Това личи и в новата му книга. Книга, която се родее, донякъде, с  хубавите издания на Ваня Газдова, Атанас Игнев, Яфа Казанджиева. Родее се по опита за възкресяването на някогашния Ямбол, преминал през личната, емоционална най-вече, памет на летописците.

Книга, която бе нужно да се напише.

Борислав Ненов