Звезделин Минков отвори прозорец към големия Парцалев

Парцалев книгаЕдна висока личност, много висока, каквато бе Георги Парцалев, всява страх. У тези, които разбират от  кино и от театър, не у снобите. Снобите, и преди, при „комунизма”, и сега считат, че Парцалев е селяндур, плебейска работа. А  е съвсем друго – един дълъг, светъл и изтънчен полет на духа, летене и през комичното, и през трагичното.

Книгата на Звезделин Минков „Малки спомени за големия Парцалев” има тази тъй сложна задача – да разкрие и смешното в Парцалев, и драматичното, което, понякога, стига и до трагични дълбини. Задача, разбира се, в кавички, трагични дълбини – не. Бях чувал  за спотаената драма на големия артист. За това, че иска да излезе от тая определена му от публиката, а и от режисьорите, дреха на комедиен актьор.

Да, всеки комик вижда у себе си талант да играе и големи трагични роли. Знаем и другото – че всеки клоун е тъжен извън манежа. Дарбата на Парцалев обаче не търпи подобни клишета, той действително бе висока топка. За киното и театъра знаех, за това, че и в живота си е бил толкова пъстър, тъй мащабен, нямах представа. С мемоарната си книга Звезделин Минков разгръща и тази страница от битието на големия талант.

„Това е, бате. Така съм ги научил. Ама няма лошо…”. Когато Минков пуска в книгата си фразите на Парцалев, той цели десетката. А Звезделин ги пуска често и винаги на място. Друг автор би направил  предълги и дълбокомислени „анализи” на артиста.  Никога не съм нито виждал, нито чувал Парцалев на живо. При навлизането на автора на мемоарната книга в речника, в интонацията, в манталитета на големия актьор, придобивах усещането за присъствието на Парцалев наблизо. За образа му, и в изкуството, и в живота. Сякаш и аз съм бил в апартамента му, пропит от духовния му аристократизъм, в ресторантите, където е уникално шармантен и желан. Видял съм го на халтурата в завод из Северна България. В Париж, където оня уж недодялан мъж от град Левски гледа, попива, разбира какво става в тоя голям и шантав свят.

Вижда как Франция  изпраща в отвъдното Луи дьо Финес. Всяко сравнение куца, но спокойно мога да го напиша – Георги Парцалев  бе по-голям артист от Финес.  Което не пречи да не помня какво писаха българските вестници, когато спря сърцето на Парцалев. НИЩО.  И това ми припомни в книгата си свързаният дълбоко с Ямбол артист Звезделин Минков. По-точно, два-три реда за смъртта на един от най-колоритните наши артисти, сбутани на майната си в „Работническо дело”. И сега нямаше да му отделят кой знае колко повече думи. Парцалев плаши – той не се побира в клишетата. Той не може да има аналог, нито синоним. Тук, в България, сме свикнали да се прехласваме пред купешкото. И фекалиите в Марсилия или в Чикаго, са златни, само нашите миришат.

Звезделин Минков често танцува в книгата си на ръба на сантимента. И приятелството му с Парцалев, и пиететът към него, го пращат стремително натам. Въпреки това, Минков издържа на този коварен ръб, и мемоарите му са „некролог” на големия артист, написан деликатно, фино, светло.

Тези 110 страници ( не странички!), не зная колко качват летвата, а и няма да правим надбягване, ние, българите, все се надбягваме, вместо да свалим шапка пред големите си имена, но отварят един прозорец.

Ясно е към кой. Не е ясно друго – дали и кога българското кино ще намери отново път към класните комедии. И не само към тях. Защото не виждам, уви, тандем като този на Иван Кондов и Парцалев във филма „Сиромашко лято”. Не чувам смях, смях, а не хихикане, в днешните филми, почти не виждам голяма камера. Не е само до липсата на пари, както хорово се твърди.

Друго липсва. Друго…

Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply