За ренегатите

Политическата перверзия, овкусяваща и оцветяваща обществения ни живот, както можеше да се очаква, превърна в уважавана персона дори ренегатите, от които до вчера се гнусеше всеки що-годе читав гражданин. Както можеше да се очаква, казвам, защото преди да осигурим незаслужени приоритети на ренегата, щедро одарихме с почитта си доносника, когото би трябвало да презираме.
Факт е, колкото невероятен, толкова и безспорен, че наместо да клеймим ченгетата, наместо да се възмущаваме от мерзките им подвизи, ние ги поставихме на пиедестал. Онзи престарял журналист, например, писал доноси срещу баща си и родния си брат, обявихме за мъченик на комунизма. Една женица, случайно попаднала в телевизията, ще ми се да вярвам, се задъхваше от вълнение, докато обяснява на слисания народ, че трябва да тачи, да почита, мъченици като Петко Бочаров. Прости им, Господи! – това е едничкото, което би промълвил всеки нормален човек, изправен пред подобно безумие, родено от тепегьозлък или неграмотност.
Безпомощен е, разбира се, нормалният, свестен човек, пред подобни безумия, но за сметка на това онези, които са длъжни поне да кротуват, ако не друго, са направо неусмирими.
Един типичен пример е друг журналист, неуморимият и несломим агент Алберт, който отдавна е забравил срамното си минало и има наглостта не само да се изтъква като пръв демократ, но и да заема ролята на морален съдник, крайно неподходяща за мискини като него. Георги Коритаров и кресливият демократ Георги Марков, чието досие, казват, е смущаващо обемно, колкото и абсурдно да е, комай всеки ден, ни додяват с претенцията си да бъдат морални стожери на обществото.
Подобно поведение, разбира се, е не просто невиждан гьонсуратлък, а направо психопатсво, но телевизионните студия са щедро отворени за тях и някой ежедневно им позволява да ни поучават и възпитават. Е, щом е тъй, ренегатът е направо бяла птица в обществено-политическата ни фауна, или вълшебната, може би, жар-птица. Сигурно е баш тъй, защото комай всеки от затирилите се към поредната партия отстъпници са с огнени, пламтящи сърца, щедро отдаващи се на новата кауза, мечтана отколе, както ни убеждават, направо жадувана дълго-дълго. Едва ли е тъкмо така, все пак, щом ренегатът, нашенският ренегат, по правило, се е затирил към поредната, именно п о р е д н а т а партия!
Разполагаме, би могло да се твърди, с едно внушително мнозинство от политически номади, които току прелитат, като катерички, от клонче на клонче, т. е. от партия в партия. Няма кампания у нас, вече десетилетия наред, която да не е овкусена и оцветена, и от този гьонсуратлък, на който също се гледа като на нещо съвсем безобидно, Бог знае защо.
Легиони от тарикати, които току променят политическата си принадлежност, също не се натъкват на общественото презрение, а наопаки, гледат на тях като на прокопсали, оправни хора. И току ще се намери някой умник, който да ни припомни, че не друг, а самият Уинстън Чърчил, най-физиономичният световен демократ, е бил ту либерал, ту консерватор, в забележителната си кариера на държавник.
Безсмислено е, разбира се, непродуктивно, да се обяснява на родния политически шарлатанин, каква е разликата между политически колос като известния англичанин и политическо нищожество като никому неизвестния, но непримирим кандидат за българския парламент. А още по-безсмислено е да се говори за традиции и морал, за политическа култура, за стил, щом по нашите земни ширини, в нашето нездраво време, това са доста смътни понятия. Така или иначе, ренегатът, когото нарекохме политически номад, дали за благовидност, или за да поприкрием аморалността му, щем не щем, се е превърнал в средищна фигура на обществено-политическия ни живот.
Не е за чудене, по-скоро сме желали да имаме подобни обществено-политически експонати сред нас, щом са дотолкова изобилни и толкова гласовити. По-учудващото е, че продължават да се радват те на народното доверие, да се къпят в народната любов, след като нееднократно са разочаровали тези, които са гласували за тях. Невероятно е, необяснимо, но очевидни политически мошеници, сменили две, три, или безброй партии, бодро обясняват, че ще направят това, което трябваше да направят вчера, с другата партия, и което не направиха, но пак им вярват.
Ренегатът, закономерно, е политически аутсайдер, щом вече е принадлежал на партия, обещавала щедро благини, останали непостижими за електората! Неговата участ е нерадостна участ, той е обречен да се провали отново, след като вече се е провалил веднъж или дваж, докато представлява някаква имагинерна най-често партия. Неговият провал е предизвестен провал, вижда се от самолет, както се казва, и е странно, абсурдно, че има той отново и отново своите почитатели, че някой все пак, все още гласува за него.
Политическото номадство, със сигурност, съществува не заради друго, а заради нечестивите амбиции на шепата неуморими тарикати, желаещи на всяка цена да додрапат до властта. Дали са те хора, неслучили правилната партия, или напуснали я, заради чудовищния си кариеризъм и болни амбиции, е все едно, щом се ръководят единствено от себичността си.
Такава е, общо взето, тъжната истина, ренегати има, защото са много, премного кандидатите да се наредят, за пореден път, на държавната трапеза. Ако веднъж вече са оглозгали кокала, образно казано, подпомогнати от някоя партия, провалила се не от друго, а заради лакомията им, сега са се втурнали да провалят още някой партия с неутолимата си лакомия. Не е за вярване, че тъй прозрачните мераци и тъй укоримото поведение, остават незабелязани и ненаказани, но е факт, че политическите номади си разиграват коня, щедро поощрявани от наивната или неадекватна публика.
Още по-невероятно обаче е това, че партийните централи се предоверяват на такива експонати, след като би трябвало да знаят, че са по правило политически аутсайдери. Не проумявам къде е магията в общуването между уж уважаващата себе си партия и заслужилия неуважение политически шарлатанин, къде и каква е пресечната точка на техния интерес, щом практиката отдавна е доказала, че сметките им най-често са сметки без кръчмар. Дали е продуктивна или контрапродуктивна тази практика обаче, очевидно, няма кой знае какво значение, щом политическото номадство процъфтява, а ренегатът е почитан, наместо презиран.
Нашият обществено-политически живот, трябва да констатираме, искаме или не, сякаш направо се нуждае от политическата перверзия, сякаш е невъзможен без нея. Дотам сме я докарали, че онова, което е обществено-политическа язва, онова, което е абсолютно неприемливо за цивилизованите хора и нормалната политика, у нас е панацея за обществено-политическото битие. Свестните у нас считат за луди! – позабравеният вопъл на великия Ботев, очевидно, вече е само безобидна и някак добродушна реплика. У нас отдавна, от Ботево време още, лудите лудуват неусмиримо, докато мъдрите мъдруват, но обществено-политическата шизофрения, като че ли, напоследък постигна безпределни висоти. Един Бог знае какво точно ни очаква оттук нататък, но инак не е трудно да се предположи, че нито политическата, нито моралната криза ще намерят успешно решение…

Любомир Котев