За народната любов…

Сега, когато е на върха, когато триумфира, когато се къпе, в буквалния смисъл на думата, в народната любов, една партия, особено ако е наша партия, трудно би проумяла, че народната любов е нещо несигурно и измамно. Това осъзнават прекрасно само партиите, които бяха досегнати от същия шанс и същото щастие вчера, но разпиляха народното доверие, за да получават сега презрение, наместо обич. Забравихме вече, отдавна, невиждания триумф на СДС, който накара мнозина да мислят, че тази партия ще векува във властта, че оттук-насетне, непременно, ще е първа цигулка, че никой, никога, няма да може да управлява без нея. Забравихме и триумфалното завръщане на Спасителя, на монарха, Н.Ц.В. Симеон-Сакс-Кобург-Гота, който също изглеждаше непоклатим, въпреки бутафорния, републикански трон, а и направо се давеше в бликащата народна любов. Никой, със сигурност, не е получавал толкова любов, тъй непринудено, от опърничавия ни народ, както царя, та няма да е пресилено, ако кажем, че той не само се давеше, но се удави в народната любов. Не е време сега да тълкуваме провала на СДС или НДСВ, ненужно, неактуално е, щом ги няма сред днешните политически играчи.

Далеч по-смислено е да се анализира разпада на БСП, очакван отдавна, но несъстоял се четвърт век, онова блажено време, през което, може смело да се обобщи, столетницата също се къпеше в народната любов. И се удави, досущ като царя, в народната любов, докато флиртуваше, колкото неумело, толкова самонадеяно, с народа, когото възприемаше като наивно, беззащитно и фатално влюбено същество. Разцеплението, днешното разцепление, знам, ще ме уверяват домораслите политолози, е предизвикано с натиск, разложителен процес, всъщност, няма и никога не е имало, щом е провокиран отвън. Едва ли е така обаче, щом мръсният номер на вчерашния лидер, президентът Първанов, както го упрекват повечето от някогашните му съпартийци, доведе до бързо и трайно проваляне на уж желязната партия. Истината е, че столетницата бе колос на глинени крака, защото години наред, разчиташе не на друго, а на крайно нечестна, демагогска политика. Тази партия, подслонила под стряхата си куп новобогаташи, най-много, казват, новоизлюпени милионери, най-нахално, нагло, се обявяваше за социална и обгрижваща бедния народ. Как се грижеше тя за най-бедните българи, лесно, без усилия, ще разберем, като си припомним, че тъкмо тя въведе и наложи прословутия плосък данък, който прави богатите по-богати, а бедните по-бедни.

И това далеч не беше едничкият й грях, а може да се каже, че захапалите властта, благодарение на нея хубостници, направо се самозабравиха, докато преследваха келепира и нехаеха за мизерията на народа. Предоверяваха се те, би могло да се твърди, на народната любов, докато безчинстват, защото виждаха, че не само ги търпи клетият народ, но и разчита на тях. Самоуверени бяха, нелогично самоуверени, не виждаха и не искаха да видят, че уж търпеливият и примирен народ, настървено търси алтернатива и току се юрва подир един, друг или трети, по-малко или повече абсурден лидер. Абсурден, подчертавам, тъкмо абсурден, защото бе ясно, пределно ясно, още от самото начало, че е невъзможно цар да управлява република, както бе ясно, че „Атака” е по-силна, далеч по-силна, като деструктивна, а не като конструктивна политическа формация. Абсурден е, разбира се, е и неочакваният възход на днешния премиер, който се дължи, преди всичко, по-скоро на благоприятната конюнктура, отколкото на някакви свръхчовешки способности. Така или иначе, ГЕРБ тръгна неудържимо нагоре, тъкмо благодарение на харизмата и, напук на всяка логика, на непремерените приказки, на своя вожд, за да достигне неочаквано бързо до тъй притегателната, но опасна зона на народната любов. Опасната зона, трябва да се подчертае, сега е още по-опасна, отвсякога по-опасна, щом я докарахме дотам кметът на Бургас да стигне до грандиозен, наистина грандиозен успех, който някак ни връща към миналото.

Процентите, внушителните проценти, които звучат някак нереално, напомнят за презряното минало, а инак Димитър Николов, вероятно, ги е заслужил с човещината си и управленческия талант. Един толкова категоричен, тъй висок резултат, едва ли би могъл да се обясни с конюнктурата, пък и едва ли е необходимо, щом просперитетът на Бургас е безспорен. И тъкмо тук, някъде около грандиозния успех, се спотайва голямата опасност, за която ликуващите победители не мислят. Тъкмо тук, защото тъй щедро отдадената народна любов означава и очакване на нещо действително значимо, на промяната, която всички очакват, промяната, която ще ни спаси от мизерията. Няма да пророкувам сега доколко ГЕРБ има капацитета или намерението да промени чувствително живота ни към по-добро, но ще припомня отново провала на всички, които се предовериха на народната любов. Сигурно е, че ако я няма очакваната промяна, ще дочакаме поредния провал на партия, завоювала народното доверие, но не съумяла да отговори на надеждите на народа. И после, внушителната изборна победа, не бива да подвежда никого, а най-малко победителите, защото е само наглед внушителна. Проваленият референдум, не за първи път, при това,  сочи недвусмислено, че народът не вярва на нашите политици, а още по-малко на управниците ни, щом минира всеки опит за допитване.

В Швейцария, чувал съм, никой не знае името на премиера и пет пари не дава от коя партия е, защото е важно не кой управлява, а как управлява, а и това е известно там, защото този, който управлява, го върши тъй, както повелява народът. Референдумите в тази страна са ежедневие и народът казва на властта, каквато и да е тя, какво очаква от нея, какво иска от нея, а и не се съмнява, че няма да се вслушат в желанията му. Референдумите тук са провал, пълен провал, въпреки нескопосните оправдания на нескопосните им организатори, защото народът не е убеден, че политиците ни, наместо да го послушат, ще се подиграят с него. У нас липсват, знаем го прекрасно, както политическа култура, така и добра нормативна уредба, а това е предостатъчно, за да е ненужен, излишен референдумът, за да вещае той, действително, напразни, излъгани надежди. Въобще, ясно е защо е такова отношението на народа към референдумите, но някой, самозабравилите се политици, преди всичко, не желае да види истината. И ако това не е пагубно за политическата класа, със сигурност, не е така, когато същите политици, опиянени от победите си, не могат да видят, че влюбеният наглед народ, всъщност, е озъртащ се народ. Да, точно така, докато щедро засипва с любов управляващите, народът се озърта и търси, по-настървено от всякога, спасителната алтернатива.

Няма защо да се поддаваме на илюзии, никой не бива да живее с напразни илюзии, щом е ясно всекиму, че мизерстващият народ никога, ама никога, няма да престане да търси този, който ще му помогне да се отърве от беднотията. Народната любов, която вчера радваше един, а сега друг, народът дарява тъкмо на този, от когото очаква да го отърве от мизерията, та е съвсем очаквано, любвеобилният днес народ, утре да прилича на разочарован влюбен. Къпещите се в народната любов политици, може да се каже, се давят в мига, в който обичащият ги всеотдайно вчера народ вече ги мрази неистово, а те все още не са забелязали тъй натрапчивата промяна. Още много примери могат да се приведат, но е ненужно, струва ми се, щом и така е ясно колко несигурно, колко измамно нещо е народната любов, особено когато не си я заслужил, а си лековат късметлия, способен бързо да я разпилее…

Тези ми разсъждения, ще ми се да кажа след всичко, се родиха някак неочаквано, като се замислих за възхода и падението на толкова партии и вождове в кратката ни демократична история. Нищо, нищичко не печелим от несигурния възход и още по-несигурното управление на този или онзи, а несекващите провали на домораслите политически гении, доведоха до плачевно състояние и държавата, и народа. Трябва, очевидно е, нещо да се промени, а референдумът, в който не вярваме, да речем, е път към промяната. Сигурен път, защото българската политика ще стане по-надеждна и по-продуктивна, когато управниците ни, управляват тъй, както повелява народът…