…За да можем лесно да умрем

Той е в яростта си и напира да отиваме при един от заместник-кметовете на Ямбол. Хвърлил си е партийната книжка от Българската комунистическа партия, дали заради разочарование от промените в лявата формация, дали от разкритията за станалото през годините по концлагерите, така и не можах да разбера напълно.
В ония дни и месеци в пролога на Прехода, това се случваше почти непрекъснато, както в столицата, така и тук, край Тунджа. Трифон се бе изкачил високо, доста високо-да си шеф на единствения вестник в окръжния град автоматично те правеше част от местното Политбюро, където до теб седи както първият секретар на ОК на компартията, така и началникът на Държавна сигурност. И двамата вероятно знаят повече неща от теб, но и ти знаеш доста, така че си далеч от простосмъртните широки народни маси.
Това обаче е зад гърба на Трифон, който преди време си е сменил фамилията, и от Георгиев, е станал Йосифов. Но си е същият-буен, с гърмящ глас, с голяма глътка, наместващ често-често тъмните стъкла на очилата си. И мнозина от приятелите му, и от съпартийците му, са го или напълно изоставили, или го отбягват-класически номер из отечеството ни, щом паднеш от власт.
Защо точно с мен пие водка след водка, не ми е много ясно-може би, защото бяха приятели с баща ми, който вече е само спомен, или пък понеже съм начинаещ във вестникарството и му е любопитно какво виждам в цялата тая история.
В момента виждам, че положението става все по-напечено-Кольо Камбура прави страхотни мезета в ресторанта под читалище „Съгласие”, имам и някой лев, но Трифон минава във фазата на революционното настроение и почва да ме предизвиква.
Нищо лично, просто иска да станем и да отидем в общината, където да го вкарам при заместник-кмета по духовните и социалните проблеми и Трифон да му обясни, че е една голяма синя въшка. За зла участ, бившият шеф на окръжния вестник и бивш член на местното Политбюро, знае, че съм в добри отношения с фактора от Бялата къща и си е втълпил как ме е шубе да отидем при него.
След повече от половин час приказки от страна на писателя, Трифон бе издал вече два романа, единият бе филмиран и то от режисьора Едуард Захариев, ми писва от обвиненията му в страх, вдигам си чантата и му казвам да отиваме. Събеседникът ми, за моя изненада, се сепва-явно си е правил бъзик с мен, и сега се чуди как да излезе от ситуацията. В крайна сметка се сеща, че е бивш боксьор и поемаме към кметството, което е на петдесетина метра.
Зам.-кметът ни приема радушно, веднага поръчва да донесат кафета и „Кока Кола”, с което кара кръвта на Трифон пак да кипне. „Вий, седесарите, не се ли научихте поне да пиете”, му казва бившият член на ОК на БКП и трясва на масата половин бутилка огнена вода. „Синята въшка” е стъписана от този развой, но няма намерение да вика полиция и навярно разчита, че щом съм му довел този нечакан посетител, зная как да се излезе от положението. Пращам топката с надежда към студентските години, зам.-кметът я поема и вади своя снимка, за да го видим в стихията на младостта му, когато дори носел брада. И  е самата любезност, като току подканя опасния гостенин да си сипва от това, което е донесъл, понеже той самият имал заболяване и лекарите са го лишили от това удоволствие.
Трифон Йосифов и без това дърпа от изящната чаша, секретарката е донесла, каквото трябва, и мълчаливо съзерцава доскорошния учител по математика. Мълчаливо, но в тази негова тишина се крият много пламъчета. Допива обаче на екс питието си и ме дърпа да ставаме. Зам.-кметът щастливо ни изпраща до самата врата на огромния кабинет. „ Съжалих те, вестникът е общински, и веднага могат да те уволнят, затова не му казах, че е синя въшка”, обяснява ми Трифон, докато напускаме сградата, в която той години наред е заседавал с първия секретар на ОК на БКП и с началника на Държавна сигурност. Същата сграда, понеже още в пролога на Прехода, тук имаше обсада и в крайна сметка Партията напусна гнездото си.
Трифон умря далеч от Ямбол, край морето-забравен сякаш от всички, макар че тук събираха в един момент пари за наложила се операция на сърцето му. Доколкото зная, сумата, „постигната” край Тунджа, бе твърде малка и ексшефът на окръжния официоз трябваше да продава имот.
На погребението му, това са ми сведенията, не отишъл никой от бившите му другари.
… Дачко Петров е седнал на маса с Георги Калоянчев-директор е на театъра, а Калата играе Големанов и идва често-често в града. Като виждам с кого е Дачко, веднага се насочвам към друго място, но той властно ме вика, за да ме представи на великия актьор. Калоянчев ме кани да пия нещо с тях, аз го правя с огромно притеснение и намирам повод да ставам. Преди това в Клуба с царствена походка е влязъл един съвсем млад артист, който играе в „Побъркани от любов”, Карамфилов ли беше, Трендафилов ли , вече не помня. Минава покрай Калата като през турски гробища. Видя ми се странно, на Калоянчев обаче му стана страшно тъжно. „Поне да ме беше напсувал, за едно „Здравей” не смея и да помисля”, отрони големият артист и аз си седнах на задника, за да не излезе, че и аз нямам никакво възпитание.
Оня, Карамфилов ли беше, Трендафилов ли, повече нито се чу, нито се видя, явно бе гений, за разлика от изпълнителя на ролята на Големанов.
Пак Дачко, но трябва да е било по-късно, когато край Тунджа пристигаше начесто Недялко Йорданов, след премиерата е седнал с поета и с другите от трупата, за да полеят представлението. Търся една дама и съм толкова шантав, че поглеждам в заличката. Дачко ме привиква тутакси и ме поставя между себе си, Недялко и Ивана Джеджева.
Кофти работа-нито „класикът” ме познава, нито аз се сещам как да изляза от това „съжителство”. Чел съм, разбира се, поезията на бургаския поет, но какво от това, а и на моите години, акълът ме е оскъден, и ще взема да изплещя, че обичам всъщност лириката на Фотев.
Авторът на „Любов необяснима” бързо се насища на персоната ми и се заплесва в приказки с Дачко. Джеджева обаче е чула, че съм вестникар и ми разказва, че единият и син е на същата писта. После, дявол знае как  сме заговорили за това, се впуска в спомени за детството си-сираче ли била, полусираче ли, забравил съм, но ми се заби в главата, че живеела като малка до гробищата. И нямали пукната пара. Когато живееш на такова място, как да завъдиш някой лев…
…Дачко беше неудържим бохема, макар възрастта му да бе митрополитска. Ставаха големи купони с него, а в крайна сметка завършвахме двамата в „Дупката” на Дика, най-често. Веднъж се хванаха на бас със Слави Демирев, лека му пръст, отиде си много рано, кой е по-добър плувец. А Свако, така му виках на Дачко, трябва да беше около 70-годишен. Обаче стегнат, нисичък и много пъргав, а някога бил и шампион по плуване на Ямбол. И сега, като ходел на море, не признавал никакви шамандури, а карал далеч-далеч, в преследване на хоризонта. Славчо, и той дребен, и той набит, но доста по-млад, готов-ще отиваме на басейна, за да се види кой какво може всъщност.
…Йордан Петров лежеше във фоайето на читалището-театър. И нямаше повече нито да стане, нито да си поръча класическата водка с кутийка портокалов сок. Нямаше и да рецитира дълго и страстно, провиквайки се след всяко стихотворение: „Ей, какво знаеш ти, Сваковото?!” . Не знаех почти нищо, понеже аз бях Сваковото и трябваше да му отговарям. Дачко обаче бе милостив и веднага канеше на масата някоя от новите актриси, за да ме вкара в поредна беля.
… Белла Цонева ми отваря вратата на апартамента в столичния квартал „Младост”. По пеньоар е и се извинява, понеже била неглиже. Аз обаче търся не нея, а съпругът и, големият поет Иван Динков. Оказва се у дома си и актрисата след малко ме въвежда в кухнята. Изпушваме по две-три цигари, взимам толкова желания автограф и се изнасям. Поетът от село Смилец ме изпраща до вратата и прибира момченцето, което играе на площадката – това бил синът му. Динков изглежда сякаш е излязъл от дълголетно бачкане в солниците, но имам известна представа за живота му и се досещам, че това е едно от многото му деца. От различни бракове, разбира се.
Той, Иван Динков, го е казал и най-ясно:
„Страшно ли е? Няма нищо страшно.
Всяка ода става реквием,
спомените носят патрондаши,
за да можем лесно да умрем”…

Борислав Ненов