За ген. Стилиян Ковачев и неговите наследници – разкази за героизъм, за голяма любов и за среща след 80 години…

„Генерал от пехотата Стилиян Ковачев – човекът, личността, военачалникът“ – под този наслов премина събитието, по повод 160 години от рождението му, организирано именно на националния празник Трети март в Музея на бойната слава в Ямбол. В първата част бе представен животът на именития военачалник от Ямбол, популярен сред широката публика с пикантната подробност, че не дал дъщеря си Димитрина за жена на Мустафа Кемал, по-късно известен като Ататюрк, тогава военен аташе в София. Във втората присъстващите се докоснаха до човека Стилиян Ковачев и неговото семейство чрез увлекателния разказ на журналиста Ваньо Стоилов, срещнал се със слугинята на генерала баба Мария от севлиевското с. Сенник и чрез нея – с потомците му.

Стилиян Ковачев е роден през 1860 г. в кв. Каргона в Ямбол. Учи при даскал Атанас Кожухаров в родния град, после в Сливен. Съвсем млад е забелязан от председателя на ямболския революционен комитет Георги Дражев и малко известен факт е, че на 16 г. той се включва в комитета – занимава се с тайната му кореспонденция. При избухването на Априлското въстание четата на Георги Дражев се присъединява към отряда на Иларион Драгостинов и Стоил войвода. При боя в Сливенския балкан Георги Дражев е заловен и по-късно обесен, но младият Стилиян успява да избегне бесилото.

След Освобождението 18-годишният младеж продължава обучението си в педагогически курсове в Пловдив. Тогава е формирана Командата на волноопределяющите се и Стилиян Ковачев постъпва там. През ноември 1878 г. командата е преместена в София, повечето, вкл. и Стилиян Ковачев, постъпват в новооткритото Военно училище. Завършва го през 1879 г. с чин подпоручик, назначен е за командир на взвод във 2-ра Учебна дружина ва Източнорумелийската милиция. През 1881 г. става поручик, активно участва в организирането на т. нар. гимнастически дружества.

Учи една година в Николаевската военноинженерна академия в Сант Петербург. През 1884 г. става капитан, ротата му е изпратена в Родопите, южно от Пазарджик, за да закриля българското население от турските и гръцки банди. На 7 септември 1885 г. Ковачев командва Трета хасковска дружина. По време на Сръбско-българската война дружината участва в боевете при Сливница.

След войната е началник на канцеларията на Военното министерство, расте във военната йерархия, през 1905 г. е произведен в чин генерал-майор.

В началото на Балканската война е командващ на Втора пехотна тракийска дивизия и на Родопския отряд, извършил настъплението от Пловдив към Западна Тракия. След успеха на тази операция става командващ на Четвърта българска армия, успешно провежда отбранителната операция при Булаир и отбива десанта при Шаркьой. За около месец е военен министър през юни 1913 г., в навечерието на Междусъюзническата война. Поради несъгласие с цар Фердинанд за започване на войната е отстранен като командващ на Четвърта българска армия и от правителството и преминава в запаса.

По време на първата Световна война Стилиян Ковачев е мобилизиран в щаба на 2-ра дивизионна област, от 1916 г. е началник на Главното тилово управление на армията. На 15 август 1917 г. е произведен генерал-лейтенант. През 1918 г. по време на войнишкото въстание отказва поведе българската армия срещу българските войници. След войната окончателно се уволнява от армията. Председател е на Съюза на офицерите от запаса, издава книги. На 6 май 1936 г. е произведен в чин генерал от пехотата. Не скъсва връзките си с родния Ямбол. Председател е на културно-просветно дружество „Тунджа“, а през 1936 г. организира Дни на Ямбол в София, посетени от 15 хиляди души. За последно посещава Ямбол през 1937 г., тогава известният събирач на автографи от онова време Аспарух Бирников, му взима автограф за своята колекция. Умира на 11 юли 1939 г. в София.

Най-интересната част от събитието обаче беше разказът на журналистът на „24 часа“ в Стара Загора, но родом от Ямбол, Ваньо Стоилов /на сн. – Ваньо Стоилов разказва за интересните си срещи/. Журналистическата му работа го е срещнала със слугинята на ген. Ковачев – баба Марийка от с. Сенник – родното място на прочутия борец Дан Колов. Това става през 2015 г., по гроздобер. Един от спомените на възрастната жена от времето, когато като ненавършило 17 г. девойче слугувала в дома на генерала, е свързан именно с грозде. Веднъж като излезли двамата на пазар, той я попитал дали иска нещо да й купи – тя поискала грозде. Той й купил – килограм ли, повече ли жената не знае, но и до ден днешен, много десетилетия след това, помни онова грозде. По онова време генерал Ковачев вече бил стар, болен, стъпвал бавно, тежко. Обичал да ходи на пазар с нея, той пазарувал, тя му носела чантите. Само с хубаво си спомня жената онзи възрастен господин – той винаги бил добър с нея, а като сядало да яде, семейството често канело и прислугата на масата.

През 1936 г., Мария Мирчева 6 месеца работила в София в дома на ген. Ковачев от Балканската война /на. снимката – къщата на ген. Ковачев по онова време/. Тогава той бил на 76 години, умира след три години. Тогава тя не била чувала, че това е генералът, който не дал дъщеря си Димитрина за жена военния аташе на Турция у нас майор Мустафа Кемал, по-късно известен като Ататюрк – бащата на съвременна Турция. По него време тяхната история вече била в миналото, от 1914 г. било минало много време и никой не говорел за това. Макар че именно в онази паметна година на любовта между двамата за това говорела цяла София. По времето когато в къщата на ул. „Раковски“ 134 – да, това е същия адрес, на който сега се намира централата на СДС, работело слугинчето от с. Сенник, Димитрина била омъжена за адвоката Деян Деянов, те живеели отделно и имали три деца.

А историята на баба Мария хем за кратко се преплита със семейството на генерал Стилиян Ковачев, хем си е чисто нейна – историята на собствения й живот. В столицата я изпратила майка й Гена, загубила във войните съпруг и две деца, омъжила се повторно и през 1919 г. се родила Мария. Момичето било завършило вече 7-ми прогимназиален клас, майка й я накарала да свърши някаква къщна работа, тя и се сопнала и майката отсякла – заминава слугиня в София, че да се научи. Първо работила при други хора, след това попаднала в дома на Стилиян Ковачев, препоръчана от друго момиче. През 1936 г. генералът вече бил вдовец, имал три дъщери и син – Теофана, Димитрина, Олга и Тодор. С Олга, макар и 40-годишна, били като приятелки. Често в къщата идвали 8-10-годишните внуци, децата на дъщерите му Димитрина и Теофана /на сн. – внуците на генерала през 1936 г./. Слугинята Мария имала задълженията да пазарува, готви и да чисти дома, метяла тротоара пред къщата. По време на обедите и вечерите, на които канели и момичето, генералът никога не говорел за миналото или за войните, в които е участвал. В къщи стоял по халат, когато бил в настроение, обичал да си припява песента „Волга, Волга“, помни баба Мария.

Старата жена добре си спомня Гергьовденът през онази 1936 г. Имало военен парад, генералът облякъл униформата си, специална кола го взела от дома му и го върнала. Момичето не разбрало какво става, но скоро дошла предишна прислужница да честити. Според биографията на ген. Ковачев тогава той е произведен в чин генерал от пехотата – най-високото генералско звание в царската армия на България.

И друго си спомня Мария Мирчева – нейният работодател й давал само джобни пари от заплатата, тя ги харчела в почивния си неделен ден. В един такъв ден видяла в Борисовата градина да се бори нейният съселянин Дан Колов, но не знае нито с кого, нито как е завършил двубоя. Та останалата голяма част от заработената от нея сума генералът й я дал накуп, когато напуснала и си тръгнала за родното село.

И друго помни – че генералът имал навик, когато се прибере вкъщи, да си измива краката. Но понеже бил възрастен, трудно се навеждал над легена. Затова момичето му предложило то да му измие краката. Той я погледнал изумен и я попитал: „Как си представяш, че можеш да миеш краката на един български генерал?“

След като изминали въпросните 6 месеца в къщата на ген. Стилиян Ковачев, Мария се върнала в родното село на 18 г. и се омъжила за своя любим Милчо.

Журналистът Ваньо Стоилов се запознал с баба Мария покрай това, че синът й Михаил бил съпруг на негова роднина в Габрово. След като статията била публикувана, при баба Мария дошли непознати и щедри хора – разговаряли с нея, а накрая й оставили 200 лева и черен хайвер. Старата жена не разбрала кои са тези хора, знаела само, че са „доверени хора на генерала“. За да разбере кои са те, журналистът написал в сайта на „24 часа“ да му се обадят, ако желаят. Тогава с него се свързал Деян Деянов от София, правнук на генерал Стилиян Ковачев и внук на дъщеря му Димитрина. От съпруга си – столичния адвокат Деян Деянов, тя има три деца – Ана, Стилиян – бащата на Деян Деянов, и Оля. Така журналистът Ваньо Стоилов през 2017 г. попада в дома на внучката на ген. Ковачев – Оля, която тогава е на 89 г. Да, това е именно една от внучките на генерала, тогава 8-годишна, които слугинчето Мария помни, че всяка неделя са идвали на обед при дядо си през 1936 г. и тя им е прислужвала на масата. И най-удивителното в тази история е, че след цели 80 години, на 26 септември 2016 г. двете жени – Оля на 88 г., а Мария на 97 г. – се срещат в с. Сенник. Двете жени имали да си кажат толкова много неща… /на сн. – срещата между баба Мария и Оля./

Оля, по мъж Николчева, кани баба Мария на гости в София, но заради възрастта й подобно пътуване не се осъществява. Праща й препоръчано писмо, а в плика – няколко снимки – портрети на дядо си Стилиян Ковачев, на майка си Димитрина, която чуждите дипломати наричали заради красотата й „балканската роза“, на къщата, в която Марийка слугувала и на трите деца на Димитрина от 1936 г.– Ана, Стилиян и самата Оля, която тогава била на 8 г. Пратила й и скъпи шоколадови бонбони, които месеци по-късно баба Мария продължавала да държи недокоснати.

Що се отнася до Оля, внучката на ген. Ковачев /на снимката – Оля Николчева/, на 89 г. тя пишела на компютър и учела иврит. Оказало се, че изпитва особено голяма нетърпимост към глупостите, които се пишат за някогашната любов на майка й Димитрина с Ататюрк. Дори си направила колекция от около 30 публикации с грешки и измислици за тях. Майка й никога не говорела за любовта си с Ататюрк, но всички в семейството знаели за нея, темата не била табу. Понякога едно от децата, Ана, я питало защо не се е оженила за него, ако го е сторила – сега щели да живеят в дворци. А момчето я срязвало, че това са глупости, тогава тя нямало да е на този свят, нямало да е тази, която е… Дъщерята Оля потвърждава, че веднъж майката казала на глас името на Ататюрк – случило в последния й земен ден на 9 август 1966 г. Тогава 64-годишната Димитрина боледувала от рак на стомаха. Сутринта като се събудила, казала, че е сънувала Кемал. След това като дошъл лекар да я прегледа, тя го помолила да не се занимава повече с нея, обърнала се към стената и си останала така, завинаги, спомня си дъщеря й. /на снимката – Димитрина по времето, когато са влюбени с Мустафа Кемал/.

Семейството потвърждава, че от турска страна е било проявявано внимание към наследниците на Димитрина Ковачева. Най-голямата дъщеря Ана получавала редовно покани от турското посолство за прием по случай националния празник на Турция /Денят на обявяването на турската република/. Обикновено я придружавал брат й. Посещавали са ги и турски журналисти с молба да ги заведат на гроба на майка им.

Истина е и, че блуза на Димитрина, с която тя е танцувала на един от баловете с Ататюрк, днес може да се види в един турски музей. Вярно е и че след смъртта на Ататюрк през 1938 г. във вещите му са намерили една единствена снимка – на Димитрина. Ала дъщеря й Оля и до днес се чуди, че няма нито една снимка на Димитрина и Ататюрк от онова време, макар че цяла София е знаела за любовта им, те са танцували на редица балове. Знае се, че двамата са разговаряли на френски и на български.

Тежки времена настанали за наследниците на ген. Ковачев след 9 септември 1944 г. Съпругът на Димитрина – Деян Деянов, е избран за депутат в последното Народно събрание преди 1944 г. Заради това е изправен пред Народния съд. На косъм се спасил от смъртно наказание, получил 15-годишна присъда. Конфискували всичкото им имущество. Жена му с децата били за кратко интернирани в с. Правда до Дулово. Бързо им разрешили да се преместят в Стара Загора, където имали роднини. Баща им – Деян Деянов, бил един от първите помилвани, в края на 1945 г. излязъл от затвора и семейството се събрало в София. Но нямали свой дом, приютил ги адвокат – комунист, приятел на баща им – в две стаички на своя таван.

А най-невероятното в цялата история, разказана увлекателно от журналиста Ваньо Стоилов и описана в книгата му „Милиони стъпала към Бога“, е че в деня, когато я разказва в Ямбол на 3 март 2020 г., баба Мария караше 101-та си година, а Оля Николчева  – 92-рата.

Светлана Чамова

About the Author :

Leave a reply