За враждата – любимият национален спорт на българина

Мария КАЧУЛЕВА

„На този свят нищо не е сигурно, освен смъртта и данъците”, твърди  Бенджамин Франклин (1706-1790). Склонна съм да се съглася с него, ако той би се съгласил с мен да добави и враждата към портофолиото на причините за всякакви видове човешки противоборства. Но не мога. По обективни причини.

А тя, враждата, съществува със сигурност от векове поради различия в етнос, религия, пол, произход, политически пристрастия, вплетени в природо-географски или историко-социален контекст. Достатъчно ще бъде да спомена за най-популярната, надживяла вековете проява в този смисъл – Троянската война, за да бъда разбрана.

Според някои социални антрополози, GENIUS LOCI или ДУХЪТ НА МЯСТОТО, всъщност е и базата, върху която се формират подобни генотипни   антиподи. По правило те се появяват там, където късите, в реалния смисъл, разстояния между две общности и прекомерното разрастване на амбициите им трайно, за векове ги превръщат в антиподи, които враждуват.

Примери много и до днес. И няма държава по света, която да не е натоварена с антагонистични настроения спрямо някоя съседна.

Турция и Армения

Споровете около 270-километровата обща погранична зона, която в различни исторически периоди влиза във владение ту на едните, ту на другите, и взаимното им замеряне с факти от полуистини  и откровени слухове, прераства през 19 век в геноцид спрямо арменския народ и все още генерира междудържавни конфликти. През есента на 2009 година външните министри на двете страни подписват протокол за сътрудничество, който предвижда отваряне на границата и размяна на посланици. Но и след тази т. нар. “футболна дипломация”, 270-километровата граница между Турция и Армения все още е затворена с телена мрежа, а враждата между тях не затихва.

Русия и САЩ

На 30 март 1867 г. руската колония Аляска официално влиза в патримониума на САЩ срещу  смешната сума от 7,2 мил. долара. Мнозина по света и до днес считат, че американците или са откраднали Аляска от руснаците, или са я взели под наем и не са я върнали. Въпреки разпространените митове, сделката е била честна, двете страни са имали сериозни причини да я осъществят, но това не пречи да бъдат провокирани съдебни спорове, всякакви проучвания и поводи руски националисти да нагнетяват допълнително напрежение с безсмислени лозунги от вида „Да си вземем и Аляска!”. Тази история е разработена със забелжително майсторство от Джефри Арчър в един от неговите увлекателни бестселъри наречен „Опасно наследство”.

България и Македония

България и Македония, която вече е Северна, очевидно единствено спрямо коя друга държава, и независимо, че географски се намира югозападно от центъра на Балканския полуостров, спорят активно за какво ли не от 1912 г. С един  ”жарнаков” ход, Преспанският договор от 2018 г., Република Гърция даде недвусмислена заявка за потенциално бъдещо анексиране на още една провинция в тяхното държавно териториално устройство. За България, която считано от 1999 г. е подписала 9 декларации, 4 меморандума и 2 договора с Македония останаха  пожелателно безсмислен договор за някакво си добросъседство, нескончаемите ни спорове кой е „по-по-най” и безброй анекдоти, един от които ще си позволя да разкажа.

Попитали радио „Ереван”  защо всички мъже в Македония имат плоско теме. Без да се замислят оттам отговорили: „Когато се роди момче, бащата веднага го шляпва по врата и изрича заклинанието „Хайде, отивай в България да им оправяш политиката!”. Коментарът оставям за четящите.

Антагонистичните настроения обаче не са само запазено междудържавни. Те засягат и  градове и могат да бъдат открити в историята на всяка една страна, на всеки един континент. Някои от тях днес ни звучат абсурдно, други възприемаме като „напълно достоверни”, често те ни забавляват или разсмиват, но всъщност са кодът, с който можем да определим степента на враждебност между два генотипни антипода.

Например, петстотингодишната вражда между Константинопол и Венеция, които през 12 век  споделят обща съдба след превземането им от далеч по-силни противници точно според принципа, че когато двама се карат винаги има трети, който печели.

Или, макар и с многократно по–кратка история, футболната вражда между Ливърпул и Манчестър.

На фона на подобен жесток междуградски антагонизъм, враждата между градове в България  изглежда по домошарски безобидна и по детински закачлива, сътворена от шегобийци за разтуха по вечерно време в ония години, когато електронните средства за масова информация още не са превзели цялото ни съзнание и скучното ни ежедневие.

Най-популярни все още са историите, разказвани за разделените само от 26 км Габрово и Севлиево. Те винаги са си погаждали номера, но една от случките е толкова драматично-комична, че закачките между тях по този повод не стихват повече от век.

Всичко започва през 1911 г., когато богатите габровски индустриалци оказват натиск върху правителството на Иван Гешов (1849-1924) градът да бъде свързан с железница, за да извозват с влак продукцията си за Европа. Когато ж. п. линията до Габрово станала факт, севлиевци изразили негодуванието си, че не са свързали и техния град с железница. А габровци им спретнали една шега по този повод!

Пуснали  слух, че на еди коя си дата в Севлиево пристига влакът от Габрово, та севлиевци да го посрещнат. В уречения ден натъпкали две газени тенекии със слама, овлажнена с катран, преметнали ги през самара на едно магаре и го затътрили по севлиевското шосе до моста над река Росица. За голямо удоволствие на мюзевирджиите габровци, било излязло цялото население на Севлиево, начело с кмета. Габровци запалили катраносаната слама, нажулили задницата на магарето с лютива чушка и го напъдили през моста. Виждайки дима, който се приближавал със светкавична бързина, севлиевци се развълнували, бабичките се закръстили. Но на моста „тренът“ ги връхлетял, настъпила суматоха и мнозина наскачали в реката. Севлиевци, ядосани от габровската шега, решили да си отмъстят. По време на панаира по Петковден заклали и одрали габровското магаре, месото му направили на кебапчета и ги продавали на половина цена. Когато габровци дочули за това поели към Севлиево на панаир и ги  изкупили. На следващия ден севлиевският кмет пратил нота на габровския си колега, в която се казвало, че след като съгражданите му са изяли „севлиевския влак” на кебапчета и така лишили града от железница, то следва да им заплатят обезщетение в размер на един милион златни лева, за да не ги съдят. Е, габровци съвсем не им останали длъжни и така започнала враждата.

През 1950 г. в България се създава КАТ. Всеки би потвърдил, че това е една сериозна структура в състава на МВР, която контролира водачите на моторните превозни средства и ги санкционира при нарушения. А какво бихте казали, ако научите, че целият  личен състав на служба КАТ в Балчик през 1953 г. се включва в задявките с отстоящата само на 14 км Каварна? Стигнали до там, че поставили табела на изхода от града по посока Каварна върху която пишело „към Дуран кулак”. За интересуващите се дали това е пътят за Каварна полицаите отговаряли неизменно “А-а-а това е пътят за Дуран кулак!” А това е наименованието на ГКПП за Румъния. Табелата била махната едва когато Каварна излязла от Балчишка околия. Тогава каварненци  си върнали като поставили  на входа за града си лозунга „Свърши се с балчишкото робство!”

Само на 30 километра от столицата ни е разположен град Перник, за който софиянци твърдят,  е квартал на София. Враждата им започва по времето на Кракра, български велможа и военачалник, живял през втората половина на 10 и началото на 11 век. Според най-новата мълва, която се носи, в Перник триели билетчетата от Националната лотария, не с монета, а със зъб от софиянец. А през 2018 г. във връзка с Истанбулската конвенция провъзгласили Пернишка конвенция, която гласи, че „Ако първият пол не бие втория пол, значи е… трети пол” и поканили София да ги подкрепи. Но „столичани, които били в повече”, им отказали, защото „били се издигнали до ниво на джендър НПО”.

Не по-малко известна и не по-малко ожесточена е враждата между други два български града отстоящи на 28 км един от друг. Радой Ралин (1922-2004), псевдоним на Димитър Стефанов Стоянов – български писателпоет, сатирик и дисидент, посвещава на този факт своя разказ „История с лъв”, който започва така:

„Няма никакви данни в кой век са основани двата много близки и съседни града Сливен и Ямбол, но е установено, че враждата между тях е започнала още преди самото им възникване. Тази вражда в историческия поход на времето е приемала различни расови, религиозни и класови форми. Тя е била  първопричина и повод на редица съдбоносни събития.”

По-нататък е разказана колоритно една истинска история за това как ямболци създават  Дружество за икономическо, културно и историческо издигане на града, чиято първа и единствена изява била създаването на Зоологическа градина, населена от кротки домашни животни – разни породи кокошки, петли, зайци, плъхове, магаре, кози, юрдечки, кучета, котки, овце и един  престарял лъв. За откриването ѝ били напечатани специални луксозни покани и една изпратена в Сливен. В уречения ден пристигнали сливенци омърлушени, че ямболци ги изпреварили с това начинание, но когато видели менажерията, си отдъхнали. А Делиминкоолу, известен сливенски зевзек, се почесал по голата глава, па изтърсил: ”Ама, че селскостопанска изложба сте направили! Защо не ни казахте отначало, времето да не си губим! Ако е до магарета, в Сливен си имаме по-големи!”

Гордостта на ямболци – зоологическата градина –  просъществувала едва година. Оказало се, че изхранването  на лъва не е лесна работа. За кратко време изял  домашните животни в града и ямболци се обърнали за помощ към сливенци. Но те отказали и тогава Дружество за икономическо, културно и историческо издигане на града било принудено да го изхранва с животните, затворени в другите  клетки. Когато и те свършили, лъвът бил върнат в Зоологическата градина в София и сливенци си отдъхнали.

Интересен факт е, че самият  Радой Ралин е предмет на  спор  между двата града от години. Наложилото се в   публичното  пространство мнение е, че той е от Сливен, просто защото сливенци са по-гласовити, а ямболци по-благовъзпитани. Всъщност сатирикът е роден в Ямбол, но осиновен от леля си в Сливен. Актът  му за раждане е издаден в Ямбол, но кръщелното му свидетелство е издадено от епархийски свещеник Иван от черквата „Св. Димитър” в Сливен. А докато ямболци и сливенци спорят къде е родното място на Радой Ралин, софиянци му издигнаха паметник  и го възприеха като свой съгражданин.

Подобни конфликтни ситуации за това кой къде е роден не са малко и често предмет на сблъсъци между двата града, като размиват споровете за родовите корени на ямболци  и сливенци. Доказан факт са кражбите на  ямболски моми от сливенски ергени и обратно. Според слуховете текстът на една известна песен, в която се казва „Хубав е Ямбол нареден, нареден още натъкмен с млади моми хубави и ергени глупави, не знаят моми да любят и млади булки да лъжат”, бил съчинен от сливенски зевзеци, за да спрат женитбите на сливенски моми с ямболски ергени, но постигнали обратен ефект та се наложило и те да започнат да отвличат ямболски моми, за да увеличат прираста на населението в техния град.

Радой Ралин, разбира се, хиперболизира, когато пише в „История с лъв”, че няма данни кога са основани двата съседни града Ямбол и Сливен, вероятно, за да засили комичния ефект в разказаната  история. Историците отдавна знаят кой от двата града кога се е появил на картата на Балканския полуостров. Сливен за първи път се споменава под това име от арабския географ Ал Идриси през 1153 г., въпреки че на днешната територия, която заема, е имало  тракийски селища преди това и селище, назовавано „тържище” като част от мунципалиата на Августа Траяна, днешна Стара Загора.

За Ямбол историците смятат, че е възникнал 388 г. преди да се появи Българската държава на Балканския полуостров. Изграден е по изричното нареждане на император Диоклециан през  293 г. Обикаляйки по нашите земи, толкова харесал мястото, че решил тук, на завоя на река Тунджа, ”трябва да има град, голям и хубав с божествено име. Град Диосполис.” В превод „град на Зевс”. Останките от крепостната му стена се виждат и до днес. Но официално Ямбол влиза в българския патримониум благодарение на император Юстиниан II Ринотмет. Около 705 г., когато  официално е предаден на България, западни исторически източници назовават града Гренбоел, а  хан Тервел „спасителят на Европа”.

Ямбол е известен  още и като града с 24-те имена.

Сливенци, за да не останат по-назад от ямболци, твърдят, че са „градът на 100-те войводи”. Дали са толкова – кой знае. Сигурно е обаче, че в този списък има и такива, които нито са родени в Сливен, нито околностите на града са били място за техните войводски изяви, нито с чиста съвест ги бихме нарекли войводи. Например Индже. Роден в с. Попово, община Болярово с район на действие основно в Бакаджиците, около Ямбол. Създаденият му от Йордан Йовков романтичен ореол на революционер и защитник на онеправданите изобщо не отговаря на действителността и битността му на хайдук, жесток разбойник и безжалостен поръчков убиец.

През 1840 г. 19-годишният Петър Качулев от Ямбол, ядосан на майка си, че възлага все на него досадната работа по разчепкването на вълната, изобретява механичния дарак, задвижван от колело. Но вместо да получи благодарностите на  каргонските домакини, си отнесъл един хубав бой от майка си. В следващите две години напразно се опитвал да убеди ямболци в качествата на своето изобретение, но единственият резултат се свеждал до подигравки. Докато не научил по Коледа на 1842 г., че в съседния град, където никога не бил ходил, някой си Добри Желязков има голяма тъкачница. Без да каже на майка си, в първите дни на новата година, тръгва пеш за Сливен, намира Добри Желязков и му показва чертеж на изобретението си. Бъдещият крупен фабрикант оценява по достоинство идеята и веднага предлага на младежа да я реализира. Петър Качулев остава на работа при него и дори подобрява технически изобретението си. Колелото било задвижвано вече не ръчно, а от вода. Но до смъртта си не се завръща в Ямбол. И така един умен ямболец допринася съществено за това сливенци повече от 200 години да се гордеят, че са дали началото на индустриализацията в България. А жителите на родния му град били обречени да си гризят ноктите от яд, че не са оценили таланта на младежа. И си останали един оживен земеделски град с 45 шкембежийници, три ресторанта, две кафенета и славата на неподражаеми майстори на имам баялдъ, лефер на фурна, тюрлю гювеч с овнешко и тестени закуски. Прочутите ямболски милинки и до днес разнасят славата на ямболските домакини и вгорчават живота на сливенци. Затова и ги продават като „сливенки”, ама не много успешно по общото мнение на всички опитали ги.

Не само ямболци, огорчени, неразбрани и неоценени са се преселвали в Сливен през годините. И сливенци са се местели в Ямбол, намирайки по-добри условия за живот и работа. Такъв е случаят с Добри Чинтулов. Роденият през 1822 г. в Сливен забележителен български поет и общественик бил набелязан за „враг” заради  участието си в  борбата за църковна независимост  и новобългарска просвета, но най-вече заради  патриотично-революционните стихове, които пише и разпространява. Някои от тях добиват голяма популярност, което предизвиква ненавист сред туркофилските и гъркоманските среди. И през 1858 г., след неуспял опит за покушение над него, часове преди официално да бъде изгонен, той се преселва в Ямбол. Посрещнат любезно и настанен като учител в Ямболското килийно училище, разгръща таланта си и успява да допринесе значително за раздвижването на обществения живот в града. Негова заслуга е въвеждането на руски език в учебната програма. А Ямбол става първият град в България, който официално включва обучение по чужд език в учебния процес. Добри Чинтулов остава в Ямбол до края на 1861 г.

Легендите за обиpи и заpовени cъкpовища cа най-пpимамливите в иманяpcкия фолклоp. Има ли слух,че някъде има нещо cкpито, има и кой дo го тъpcи. Век след смъртта на Панайот Хитов сливенските иманяри още търсят заровеното от него имане. В това време иманярите от Ямбол  преравят Бакаджика с надеждата да попаднат на деветте товара злато на Йоан Кантакузин. И докато чакат да направят големия си пробив, едни на  други си погаждат номера.

Известният ямболски адвокат, запален иманяр и любител херпетолог Иван Търпанов ми разказа преди години случка, която едва не завършила със смъртта на един от ямболските иманяри.

В началото на миналия век едно момче от Сливен избягало от къщи към Карандила, след като изяло здрав бой от баща си. Но започва лятна буря и момчето се укрива в голяма хралупа. На сутринта го чакала голяма изненада. Хралупата била пълна със злато! Щастливият младеж отива за двамата си братя, вземат едно магаре и се връщат при “златната” хралупа да приберат златото. Тази история сливенци под голям секрет разказват на ямболски иманяри през 1955 г., като удобно пропускат факта, че всичко това се е случило 50 г. по-рано. Нещо повече, убеждават ги, че това е част от  скритото имане на Панайот Хитов. Дори им показват чертеж в хралупите на кои дървета в местността „Даулите” се предполага, че има скрито злато.

Ямболци откраднали чертежа и следващата нощ тръгнали да търсят златото. Тъкмо започнали да ровят, когато синя, сякаш неземна светлина, ги обляла и около тях започнали да се движат сенки, зомбита, призраци и да протягат ръце. Дори докопали единия от ямболци и започнали да го прегръщат и да го целуват. Ямболският иманяр толкова се уплашил, че  припаднал и се вцепенил. А това вече не било никак забавно. Призраците и зомбитата свалили одеждите си. Станало ясно, че под тях се крият сливенски иманяри, които решили да си направят шега. Но ямболци не приели добре тяхното чувство за хумор. Двете групи се сбили и едва когато някой се спънал в припадналия иманяр и се развикал, че има умрял човек, прекратили битката. За щастие човекът  се оправил и му се разминало само с лек инфаркт.

Историята не свършва до тук, естествено, защото ямболци решили да отвърнат достойно на удара. След време пуснали слух, че копаят в Кара Кольовите дупки, откъдето непрекъснато вадят златни монети. Сливенци се хванали, нарамили лопати и торби и тръгнали към мястото. А там какво да видят! Глупавите ямболци да вземат да оставят ясни следи къде копаят. Закипял усилен труд, но внезапно земята под краката им се срутила и попаднали в яма пълна с пепелянки. Разпищели се, започнали да подскачат нагоре, за да излязат от ямата, но се оказало невъзможно, докато не се показали над тях главите на засмените ямболци. Ухапани  от змии нямало защото Иван Търпанов предварително им бил изтеглил отровата. А и защото не било много ясно кой е по-изплашен – пепелянките или сливенци.

В началото на 20 век в България масово се създават спортни дружества и особено много футболни клубове. Тази истерия не подминава нито Ямбол, нито Сливен. И в нашия град е основан през 1915 г. ФК „Ямбол“. В следващите 15-20 години той бележи изключителни успехи. Два пъти – през 1933 и през 1936 г., стига до полуфиналите в Държавното футболно първенство и дори  влиза в състава на „А“ футболна група. Постиженията на сливенци в това отношение били по-скромни, но повод за безброй сбивания и шеги между феновете им, а в един случай и повод за прекъсване на контактите пежду тях и до днес.

През 1939 г. ФК „Ямбол“ участва в битката за Царската купа и това е повод отборът в процеса на подготовката си да набележи серия приятелски срещи с други футболни клубове. Един от тях е „Хоменътмен”, арменски футболен клуб от Сливен. Вероятно отборът не е бил на нивото на ямболци, защото мачът приключил при незавършено първо полувреме и с резултат 13:0 в полза на ФК „Ямбол“. Феновете на двата отбора се сбили, но сливенци бързо се оттеглили, прибрали си футболистите и се понесли на файтоните си към шосето за Сливен. А на моста за гарата, който тогава бил дървен и доста нестабилен, ги чакала изненада… И то каква!!! Ямболските зевзеци и футболни фенове се обединили и докато вървял мачът на стадиона прерязали подпорните греди на моста. Връхлитащите с бясна скорост сливенски файтони натежали, гредите поддали и сред писъци и грохот изпопадали в Тунджа. А там ги посрещнала канонада от развалени домати. За щастие водата била много малко поради високите летни температури, сливенци се измъкнали бързо от калната локва без други наранявания освен смачканата им гордост и поели пеша за Сливен дълго съпровождани от дюдюканията на ямболци.

В резултат на това се случили три знаменателни събития:

  1. Според някои слухове сливенци дали кръвна клетва никога повече да не участват в спортни състезания съвместно с ямболци. И изглежда и до сега я спазват.
  2. Ямболските футболни фенове „три дни яли, пили и се веселили” от радост, но когато изтрезнели, научили, че са поканени на среща с кмета Стоян Митев (1898-1945). За съжаление той не оценил подобаващо чувството им за хумор и след забележката „Всяко удоволствие се заплаща!” ги уведомил, че им дава два дни, за да възстановят повредения мост и да поднесат извинения на кмета в Сливен.
  3. ФК „Ямбол“ спечелил все пак Купата на Царя същата година за радост на ямболци и за голяма мъка на всички останали фенове в страната. Отборът дори влязъл в „А“ група.

Кметът Стоян Митев направил опит да пооправи влошените отношения между двата съседни града след случката, като прeдложил на колегата си в Сливен да подпишат договор за сътрудничество. Идеята била посрещната  хладно. И до днес не е осъществена въпреки, че на няколко пъти е подхващана. За последно през  2016 г., когато кметът на Ямбол и кметът на Сливен, след столетие съперничество между двата града, обявиха, че „Ямбол и Сливен най-после ще си стиснат ръцете” и ще разглеждат двата града като една голяма общност, с изграждане на обща индустриална зона, общо ползване на летище „Бършен”, двойно по-широк път между двата града и още куп други атрактивни предложения, нито едно от които не е осъществено до  сега. Дори  подписването на меморандум. Още едно свидетелство, че GENIUS LOCI е жив и днес и продължава да превръща местните генотипи в антиподи, а взаимоотношенията им във “футболна дипломация” по подобие на онази, която водят Турция и Армения.

Ще бъде нереалистично, ако твърдя, че взаимоотношенията между Ямбол и Сливен са низ от номера, които си погаждат един на друг. Не! Понякога дори си помагат. Е, един такъв случай  разказват ямболските зевзеци години наред.

През 1910 г. Безистенът бил най-високата сграда в Ямбол и местната пожарна устроила върху покрива му своята наблюдателница. И когато един ден в Сливен избухнал голям пожар ямболският наблюдател първи го забелязал, алармирал колегите си пожарникари, те подгонили в галоп конете с водоноската, стигнали първи на мястото на пожара и го угасили. Така Сливен бил спасен за идните поколения от ямболци.

Но изглежда сливенци си взели поука от случката и предприели мерки. Когато видели, че ямболци строят многоетажен хотел, изчакали да разберат колко етажа ще има хотел „Тунджа” и построили хотел „Сливен” с един етаж по-висок. Сега наблюдават кога ще се наложи да спасяват Ямбол. Но все още чакат… От един цял век!

Тук няма да ви занимавам с градските ни междуличностни конфликти, няма да ви разказвам истинската история на Ромео и Жулиета от Ямбол, нито за наивния идалго Дон Кихот де Ла Манча и  неговите вятърни мелници от Сливен…

Вместо това ще ви предложа да намерите време и да прочетете още веднъж неповторимите весели истории на Чудомир, създал галерия от образи с техните ежедневни смешни войни и ще усетите онзи GENIUS LOCI или ДУХЪТ НА МЯСТОТО, който ни прави нас, българите,  неповторими  шегаджии и днес.

About the Author :

1 Comment to “За враждата – любимият национален спорт на българина”
  • Елена Кафеджийска
    September 13, 2021 - Reply

    Браво Мария!Написаното ми достави удоволствие и смях в тежкото ниежедневиел
    Дано повече хора го прочетат.

Leave a reply