Защо делото за трагедията в „Стралджа-Мараш” пак бе ДЪРЖАВНА ТАЙНА

Кой каквото и да пише, и да казва, по приключилото миналата седмица с оправдателна присъда дело за тримата убити и осемте ранени в „Стралджа Мараш”, няма никаква гаранция, че това е вярно. По една проста причина – медии не бяха допуснати вътре в съдебната зала. Не бяха допуснати, въпреки че във военната база, извършвала в оня период, към 5 юни 2012 г. обезвреждане на боеприпаси, намериха смъртта си трима българи, а други осем бяха командировани в болницата. Не за да си измерят кръвното…

Утилизация, пич, и вие, дами и господа, комунисти и капиталисти.

А защо не бяха в храма на Темида медиите, за да чуят какви точно са аргументите на адвокатите на двете страни, както и на прокуратурата, както и какво точно казва по време на съдебния процес съдията по делото, Радиев.

Този човек бе следовател, когато преди много, ама много години, на 20 септември 1994 г., убиха пред Техникума по механотехника в Ямбол Петко Каратиста. Имаше, всъщност, още куршуми в тялото на този младеж, пред кръчмата „Трите вятъра”, защото убиецът му бе тръгнал след него –  да го довърши, разбира се… Следователят не позволи да снимаме автомобила на участниците в екшъна. Колата бе черно джипче, май така и не видях после никъде негова снимка. Бе колкото джип, толкова и катафалка. После убиецът се оказа в контакти с прокурора от Сливен Руско Карагогов, мътна вода.

Сега не се позволява да има медии в съдебната зала, защото делото било държавна тайна. България наистина е велика държава, най-великата, щом всеки път, когато нещо не изнася на „честния частник”, той прибягва до държавата. Вероятно някой тутакси ще ме обвини в ирония към пазарната икономика, пък и директно в комунизъм. Така да бъде, въпреки че съм бил в Ямбол един от тия, които подкрепяха медийно смъртта на държавната икономика.

Тук си спомних нещо, и няма как да не отворя скоба.

(Точният месец, и дори годината, ми се губят, но другото е там – в оня килер на паметта. По онова време бях пресен вестникар, и понеже бях и бодър идиот, все мен пращаха да обикалям по съдебните зали, и къде ли. Ако съм по-точен – най-често аз сам се пращах. Та се разбра от една банка, че има да прибира много пари от едно от най-големите предприятия в Ямбол – текстилна фабрика „Тунджа”. Тичам към фабриката, влизам при директора й, Иван Стефанов, и го питам вярно ли е. Стефанов четеше вестник, тогава хората имаха този не толкова лош навик. Да, имало нещо такова, обаче нямало никакъв проблем, защото ето тук, на бюрото му, имало два договора с германски фирми. И затова той, Стефанов, няма от какво да се притеснява.

Познавах бегло този директор, вече бях и приседнал, и той почна да ми разказва какво представляват текстилните фабрики на Балканския полуостров. Нашите били много, ама много по-модерни и по-мощни от другите. Помня, че за Турция рече, че техните били по-скоро даракчийници. А капацитетът на „Тунджа”  бил огромен, и искал натоварване. Иван Стефанов докара текстилната фабрика до капо, така и не се разбра какво стана с ония договори, с германските фирми, дето бяха на бюрото му. Дали пък не отидоха в ония даракчийници, в Турция ?… Ще лепна скобата пак, с ваше позволение, но беше важно да го това има „лирическо отклонение”)

Та така – съдебният процес, приключил миналия петък с оправдателна присъда за фирмата, която утилизираше, ала прати в гроба трима българи, а осем бяха „командировани” в болницата, се оказа ДЪРЖАВНА ТАЙНА.

И при старта преди години на това дело, то пак бе ДЪРЖАВНА ТАЙНА. Въпреки тази толкова важна тайна, в съдебната палата имало само някакъв треторазреден чиновник от министерството на отбраната. Нито тогавашният министър ген.Аню Ангелов, нито ген.Симеон Симеонов, днес вече депутат от ДПС (Господ да съди дали това е редно, аз, като простак, мисля, че е цинично). Нямало го и Валентин Радев, тогава зам.-министър на отбраната. Трагедията бе топла, когато по БНР същият този Радев изброи над шест свирепи нарушения на законите, поради  което се е стигнало до смъртта на ония трима българи. Никъде и никой, по онова време, не възрази на неговите аргументи. И аз, понеже по природа съм идиот, помислих, че най-сетне тая държава, нашата държава, ще се сети, че НЕ МОЖЕ военни дейности да са извън контрола й. Че щом се налага да се унищожават, или обевреждат боеприпаси, армията ще прави това. Или държавни фирми, в които е много по-лесно да се създаде истински контрол, където няма да се приемат на работа хора, нямащи хал хабер от каквито и да е боеприпаси. И че така ще сложим най-сетне точка на кошмарната серия от трупове. В мирно време…

Професионалната ни армия. Там все реват колко лошо са платени, а всъщност ония хора, които загинаха в базата „Стралджа-Мараш”, получаваха мизерни пари за играта си със смъртта.

Не го обичам тоя израз – играта няма нищо общо с такива истории. Играта е удоволствие, от античността още, оня, Хьойзинха, я намира обилно  при старите гръцки философи, музиканти, поети. Сега всички играят – най-вече в политиката, от години и в бизнеса с оръжие.

ПАРИ. РАЗБИРА СЕ. И ТО МНОГО… Кой обаче ги дава тия пари? Държавата, ако приемем, че България е такава. Парите – държавни, печалбите – в частни ръце. И на финала, в „Стралджа Мараш” – трагедия. После – пак трагедия. Сетне – пак, и пак.

Пак ще лепна една скоба, ние, идиотите, така правим, затова един ми писа, че това не е информация, въпреки че аз никъде и никога не съм твърдял, че е информация, а че е коментар, че е жанр от интерпретативния дискурс, арсом, Лютви Местан!, как е концепса днес?

Та пак към „играта” – този, който днес е собственик на военната база, някога си я купил от друг, оня бил фалирал. Питах преди повече от година депутата от БСП Атанас Мерджанов как тая база, военна база, е преминала в частни ръце. Чрез приватизация ли, чрез що ли? На един брифинг беше. Депутатът се тросна – откъде да знаел, откъде да помнел, нали ние, и аз, сме били тук, на терен. Наско (Мерджанов едва ме търпи, защото понякога му казвам Наско на брифинг, лош навик от синьото време, обаче той пък, пак на брифинг, често ме нарича Борко), скоро заяви, че държавата трябва да се намеси в тази утилизация. Преди не бе точно на този акъл. Но тогава Мерджанов рече, че не той, въпреки че е ямболски депутат от 100 години, а ние, и аз, сме на терен. И трябва да знаем как е станала частна.

И почнах аз да питам и разпитвам, как е раздържавена военната база. По касовата приватизация ли, по масовата ли, по работническо-мениджърската ли от времето на Костов.

ИЗНЕНАДА – никой не може да ми каже. Обаче била частна собственост. А частната собственост, това високо го ценя, е свещена и неприкосновена.

Парите за утилизацията обаче, все идват от държавата, демек от нас, от данъкоплатците. Въпреки това съдебният процес за тримата убити и осемте ранени в частната военна база се оказа ДЪРЖАВНА ТАЙНА.

И армията ни – държавна. И дори професионална. И ще се избият да кандидатстват за работа в нея. А няма ли там хора, способни да извършат утилизацията?

Нямали такива бази във военните поделения, обясни ми един висш офицер. Но пък тия, които били завършили специализиран Техникум в Сопот, и знаят как точно се утилизира, и как се взривява, стояли без работа.

И по тая причина ли хората в „Стралджа Мараш” работеха за жълти стотинки и бяха обучавани за никакво време за толкова потенциално опасна работа?! Защото тя е потенциално опасна. Когато знаеш какво правиш, рискът намалява хилядократно.

Сега, тук няма никакво съмнение, имаме налице нов шедьовър – в Ямбол, извън съда, вече пред медиите, собственикът на военната база обявил, че боеприпасът, с който са работели ония хора, бил грешен боеприпас… Така го получили от Военното министерство.

Хайде пак, държавата, ако приемем, че Военното министерство е част от нея.

Когато има печалба, всеки крещи, че няма никаква нужда от държавата, че тя само пречи. Когато няма печалба, или стане трагедия, там си бършат ръцете. Аз съм малко анархист, за сведение на комунистите и на капиталистите в българския им вариант. Така че нямам никаква симпатия към онова животно, държавата, но се налага да го търпя и аз. Въпреки че като си погледна удръжките във фиша, ми става лошо.

И с една колежка, която от години следи този съдебен процес, който все провеждат при закрити врати, но тя пък все се бута, ту при адвокатите на едната страна, ту при тия на другата, си говорим. И по теля, по теля, хайде по веригата, да не обиждаме Йовков,  се оказа, че парите, които получават в огромната си част утилизаторите, са от военното министерство. От държавата…

Няма как да не припомня знаменитият Остап Бендер, който казваше:” Идеите наши, бензинът от вас” (Сталин е бил особен сатрап, щом е позволил романите за Бендер да се публикуват. И сетне дори, нито Илф, нито Петров ги пращат в Сибир…)

Та такива ми ти работи по време на процеса в Ямболския съд по делото за трагедията във военната база „Стралджа-Мараш”.

ДЪРЖАВНА ТАЙНА. И НИКОЙ не може да чуе ЗАЩО Е ТАКА. Прокурорът, адвокатите и близките на убитите и ранените, не ги броя. Те са пристрастни служебно, всеки има „клиент”. А ония майки и съпруги с черните забрадки, никога не биха могли в съдебната зала да осмислят всичките лупинги на пледоариите. Медиите би трябвало да могат. Или поне да опитат.

А НЕ Е ЛИ ПО-ТОЧНО, и ПО-ПРЕГЛЕДНО, ДА Е ТЪРГОВСКА ТАЙНАТА?

И, всъщност, щом частната фирма е получила от военното министерство „грешен боеприпас”, както твърди бизнесменът, сега трябва близките на загиналите да съдят държавата. Така излиза.

Ако държавата я има…

Борислав Ненов