Записки от вчера: „Животът не е сън”, или за Махмуд Абдулрахманов

Махмуд, или както му казваха мнозина – Мути, присядаше почти всеки ден, години наред, на кафене „Ефир”. Беше се оформила там една компания, колкото от съкварталци от „Граф Игнатиев”, толкова и от хора, които си срещаха  приказката.

Помня сред тях д-р Тенекеджиев, известен навремето невролог, както и Гошо Руския, един строител, който се увлича по изобразителното изкуство. И Мишо Художника. Неврологът вече бе уморен от живота,  може би го бяха налегнали и някакви болести, и търсеше раздумка, чрез която и да пийне нещо в компания.

Махмуд не бе от тия, които избягваха да се почерпят. Пиеше кротко, така и говореше – бавно, без патос, без да бърза за никъде. Една жена, изглеждаше тиха и кротка, като него, идваше понякога да изпие една оранжада. Ала не участваше почти никога в разговорите. Докторът май не беше безразличен към темите, или поне познаваше някои от ямболските художници – в ония години, първите от Прехода, творците все още бяха широкоизвестни. Бяха и доста добре платени, не всички, но някои от тях бяха заможни хора , по мярката на соца, разбира се.

Както винаги, уви, големите пари при тях идваха от поръчките на властта, или, от халтурата- това си е истинският термин. Преди време проф.Панайот Панайотов-Пането заяви в едно интервю за ”Неделник”, че това било нормална работа. Било поръчка – дрън-дрън, то си е даване на задника под наем.

Прекалено лакираше нещата професорът, чийто баща, също Панайот, и също Панайотов, бе автор на един огромен портрет на Георги Димитров, поставен на стената на старата, вече, Автогара. Рисувал е бащата, който е родом от Стралджа, с размах, и Вълко Червенков, и други „неща”, които се котираха, заплащаха се високо, доста високо от оная власт. И сега, наистина, има поръчки за изработването на скулптура или нещо друго, но, поне на този етап, Бойко Борисов го рисуват само аматьорите. Не броя карикатурите, те са  друга писта. А и не зная дали освен Комарницки, имаме друг голям майстор на политическата карикатура днес.

Мути май нямаше сериозни пари от подобни работи. Не беше на пътя, дълго време бе на щат в едно ямболско предприятие, където надали имаше особена заетост, освен да изпердаши някой плакат за поредния конгрес, или нещо от тоя десен.  Тодор Михайлов, директорът на „Пътно управление”, бе осигурил този постоянен доход на Махмуд.

Вървеше като легенда приказката, че той е живял в Париж, ала после се е върнал пак в Ямбол.  Махмуд бе искал неистово да опита аромата на столицата на изкуствата

Бе го опитал. И бе разбрал, че е много солен, и че гладът не е най-доброто състояние за да рисуваш. Това – по неговите думи, не по мои „размисли”.

Всъщност, защо за Мути? Отърва се двайсетина дни преди да навърши 77 години, а на погребението в родното му село Козарево (никога не бе ми хрумвало, че е от там) отишли 7 души. Бай Тодор Ялъмов бил единият от тая седморка, която нито е на Блейк , нито е от оня страхотен уестърн, носещ името „Великолепната седморка”.

Колко страхотен, ще кажат критиците, ние го гледахме в захлас, обаче още носехме къси гащи и сандали.  И гледахме, разбира се,” Лимонаденият Джо”.

Махмуд мразеше лимонадата, поне това бе сигурно, за класата на картините му други имат думата. Преди време, станаха две години почти от тогава, в Ямбол бе дошъл зам.-шефът на Съюза на българските  художници Димитър Грозданов. Дойде за 110 години от рождението на Кирил Кръстев. Бай Кико, както свойски го наричат сега някои ямболски културтрегери. Когато Кръстев е бил ИМЕ, те не са и сънували да се обърнат към него така. Бащата на „Кресчендо” е имал ерудиция за град с мащабите поне на Бостън, ако там изобщо разбират нещо от изкуство. Грозданов не каза нищо, ама нищо интересно по време на официалната част. Вероятно и гламавият сценарий на паметната вечер го бе секнал – вместо да се отдаде нужното на автора на първата монография за Жорж Папазов, както и на първата книга за Пикасо, написана от българин, организаторите бяха сложили на първа линия две момчета.

Ще премълча имената им, просто инсталациите им нямаха нищо общо с изкуството, и бе обидно за човек с размаха на Кирил Кръстев да се озове в такава компания. Дори и задочно.

Шефът ми, Любомир Котев, обаче познаваше Грозданов, и ме отпрати да направя интервю с него. Зам.-шефът на СБХ пушеше като някогашния комин на химическата фабрика ”Ангел Вълев”, национализирана от истинския и собственик инж. Петър Данчев – времената на чистката на капитализма. Пред кафето, което продължава да бъде предмет на съдебни дела, запердаши свиреп дъжд – почти като в онова голямо стихотворение на Гео Милев.

Дали дъждът, дали измъкването от оная бездарна инсталация на момчетата, отпуши пък Грозданов, и той зареди куп любопитни неща за Кирил Кръстев – бащата на модернизма край Тунджа.

Няма да ги разказвам, може да се види интервюто на страниците на сайта ни или във вестника ни „Неделник”. Едно обаче не помня дали влезе в интервюто – някои оценки на Грозданов за нивото на ямболските художници.  Помня, затова пак идва Мути, че той класира много, ама много високо неговите картини. Както и работите на Николай Караманов.

А Мути не можеше да продаде почти нищо. Дали зам.-шефът на СБХ знаеше в каква мизерия живееше Махмуд, не го попитах. Просто не се сетих, а не от добро възпитание – аз такова нямам.

Доста по-рано, пак край Тунджа, разбира се, бе пристигнал за представяне на нова книга на Котев, литературният гуру Иван Гранитски. Неистов, както винаги, но този път и страшно бързащ – имали май да ядат агне някъде. Та си каза Гранитски дежурната филипика срещу града на злото – София , И, ТОВА  НЕ ПОМНЯ КАК ДОЙДЕ,  каза, че в града ни има някои страхотни имена. Спомена художникът Николай Димитров.

Николай не само го нямаше в „Синия салон” на читалище „ Съгласие”, той отдавна бе затънал в борчове и бе избягал от родината. Не дължал пари само на траурните агенции, така някой ми обясни ситуацията, която и без това знаех, че не е розова.

Далеч съм, и то много далеч, от идеята някой да осиновява художници или други хора на културата – липсата на безплатен обяд е ясен. Но се вбесих на Гранитски, защото той, с безбройните си контакти из България, и с тъй високата си оценка за платната на Кольо, не бе направил нищо, за да му даде поне опит за глътка въздух. На „Позитано 20” отдавна не обичаха литературния хулиган, май още от времето, когато го избраха в парламента за шеф на телевизията, а Гранитски не бръснеше  за слива никой , та бил той и оня комсомолец от Пловдив, Жан Виденов, тогава премиер-министър.

И все пак Гранитски върти пари. От познати зная, че е ошетал почти всеки областен град, и така или иначе, е влязъл под кожата на тамошните кметове. Е, може би не както тук, в община „Тунджа”, където кметът Георги Георгиев го посреща царски, ала достатъчно.

А големият, според бившия шеф на БНТ, художник от Ямбол Николай Димитров, боядисва от години вече стени в Скандинавия. „ Само че нямал сили и за това, годините и килограмите му идвали  в повече, а другите бояджии били млади пичове”, открехна ме преди време една обща позната.

Има тотална сбърканост в българското изобразително изкуство. Навремето Владимир Димитров, знаем как го помни историята, на запитването какво работи отговарял – фирмописец. Соцът размъти свирепо главите на нашите художници, както и на писателите, до голяма степен, и така ги прати в девета глуха линия. Горди, за да са бояджии или учители, и напълно непригодни за този крайно тесен пазар в родината ни.

Махмуд  май бе проумял точно това в Париж. И вероятно пак заради това се бе върнал, за да може тук, накуцвайки, той бе хром мъж, да си пие нещичко и да рисува. Колкото даде Господ.

И приятелите му, защото , това не бива да се подминава  в никакъв случай, за Мути имаше хора, които се грижеха. Един ще му занесе пакет цигари, друг – бутилка гроздова, трети – бои, четвърти ще задели една чиния от гозбата, правена от жена му.

И тия 7 души на погребението му, всъщност, са нереални – ако знаеха, че Махмуд вече е отпътувал, много по седем щяха да го проводят.

И какво от това, щом вече четката нямаше да се движи, а питието да го отнася към добрия свят.

Веднъж каза нещо, в онова кафене – „Ефир”. Нещо от Салваторе Куазимодо.

Не знаех лириката на италианеца, сетне взех едно негово томче. То се наричаше „Животът не  е сън”.

А  Махмуд сякаш искаше да бъде сън, само сън…

Борислав Ненов