Записки за ямболската просвета в миналото: „И вие сте живели, ако сте обичали”
…Колкото и където да се щура човек по тоя нещастен свят, за българите поне, свети нещичко от ония дни. Дните, когато е кълвал буквите и през минута се е ослушвал байчото да бие камбанката. С това се бележеше дълго време краят на учебния час и появата на блаженото междучасие. Десет минути, обаче колко много неща можеха да се свършат през тях – да се сбиеш с някой, да те набият, да излапаш една вряла баничка с прословутата малка боза от 6 стотинки Да си загубиш някъде чавдарската връзка, синя, или пионерската, червена. Трябваше да се носят, нямаше мърдане, макар че висяха по нас като лигавничета. Лентата за отличници нямаше да стигне до нас, а и това не бе особена мъка. Даже никаква. И с тогавашна, и с днешна дата.
Докато байчото с епичния мустак бе най-великата фигура в началните класове, с храната бе по-различно. Вместо тичане до лавката, или до баничарницата, носеха на място тавите с понички, рогчета, банички, кифли. Поне в забавачниците тъй беше, а и в началното отделение.
После идеха училищните лавки.Още по-сетне, хотел „Тунджа”, в една от нишите на който се криехме, за да дръпнем по една малка „Стюардеса” или БТ. И да обменим информация за прелестите на момичетата от випуска. А това искаше още поне няколко минути, и сетне се правехме на маймуни, за да отървем конското на учителите.
…Години по-късно, преглеждайки протоколните книги на Педагогическото училище в Ямбол, се успокоих, че тоя грях не е бил голям грях – и ония, бъдещите учители, опъвали папиросите, и те се дърлили с учителите, и те имали помисли, че ще оправят света. И към красния пол проявявали жив интерес, макар че от една страничка изскочиха данни, как дори в ония още патриархални години, гимназисти-хомосексуалисти имало, да пази Господ поне от тая напаст.
…Учителят Васил Карагьозов респектирал всички – бил начетен, знаел френски перфектно, поне според спомените на гимназистите, а и все пак имал една година учение в Гренобъл. Имал и кураж, щом се наел да преведе няколко книги – от Молиер, Флобер, Юго, както и стихове на Мюсе и Прудон. Ямболският учител пишел на дъската стихове на френски език, сред които вездесъщият Кирил Кръстев ни подхвърля в една от книгите си цитат: „И вие сте живели, и вие сте обичали”.
Гимназията в оня период била смесена, тогава, както и днес, Министерството умирало да прави реформи и Педагогическото училище край Тунджа ту събирало в класните стаи момчетата и момичетата, ту ги разделяло. През „ръцете” на Карагьозов в Педагогическата гимназия преминал и Недялко Месечков. Десетилетия след това той също ще почете „даскала си” и то с цяла документална книга.
Нито една от преводните книги на Васил Карагьозов не се преиздала, явно не стрували, но той и нямал много време да ги изглади на по-мъдри години, тъй като изчезнал безследно в ужасната пролет на 1925 година.
После името му станало име на гимназия, а родната му къща се превърнала в музей тук, край Тунджа. Или по-скоро се води днес за музей.
… Аспарух Крайчев се появил на белия свят на 12 април 1901 година в Ямбол. На 6 години пристъпил прага на новопостроеното училище „Отец Паисий”. То имало четири учебни стаи, и две малки – едната за учителите, другата – за главния учител, тогава директори нямало още. Само основното образование било задължително, ала и това било спазвано на книга – по селата имали нужда от работна ръка, а не от „интелигенция”. Крайчев имал амбиции, а и родителите му били готови на лишения, за да може той да постигне нещо повече. В 1912 година, обаче, Балканската война пратила на фронта всички учители от мъжката прогимназия, останала да действа само девическата, това ни обажда в спомените си Крайчев.
„Едногодишната почивка ми се отрази добре”, пише бъдещият училищен инспектор. Тя развързала ръцете на доста хлапаци в Ямбол и те натъкмили два враждуващи лагера – единият от Каргона, другият от центъра на града. Разчистването на сметките ставало на Кърклар баир, тогава плешив и брулен немилостиво от ветровете. Оставените на собствения си акъл ученици, решавали спора си с прашки, но историята завършила трагично – един камък ударил войник в челото и той умрял. Тогава властта край Тунджа се сетила най-сетне, че това не е най-доброто занимание за хлапетата, и прекратила ходенето им на Кърклар баир, сетнешния лесопарк „Боровец”, който лани циганите успяха да бастисат напълно и сега е плешив, почти както преди 100 години.
…”В Първи гимназиален клас платих 50 лева такса, които баща ми мъчно успя да отдели”, така реди в мемоарите си Аспарух Крайчев. Тия мъки не били само в тяхната къща, протоколните книги са изпъстрени с доста имена на момчета и момичета, освобождавани от тия такси, тъй като имали свидетелство за бедност.
Куртка с яка от синьо сукно и панталон от чер, сукнен плат, формена шапка, черни обуща и лачен поясок – това е униформата на по-големите ученици през 20-те години на миналия век в Ямбол. Момчетата от селата се хранели само в гостилници, одобрени от Педагогическия съвет, а яденето било на „вересия” – когато бащите им идвали по работа в града с каруците, тогава отивали да разплатят това, което писал в тефтера си съдържателят на гостилницата.
„Учителите ни гледаха отвисоко. Иван Карановски бе млад, наперен, недосегаем, с много знания. Изискано облечен”, това са редове от неиздадената книга на Аспарух Крайчев. Карановски минавал за писател по онова време, всъщност бил графоман, но намиращите се в началото на гимназиалния курс ученици не си давали сметка за бездарието на учителя си на литературното поле.
Фино облечен бил и учителят по химия, руският емигрант Михайлович. И той бил млад, сресан гладко, с изискано държане. Изисканото държане не било лесна работа, Педагогическата гимназия е в стара постройка, малка, и в паралелка имало по 45-50 ученици, а понякога дори и повече. А в оня прояден от анархизъм и напоен с хормони град, да се въведе ред в класните стаи е античен подвиг.
Това влудявало математика Белчев, дошъл край Тунджа от Бургаската гимназия. Белчев в края на срока оставил на 90 процента от учениците двойки. „Почти всеки час го осмиваха, освиркваха. Изключиха няколко ученици за лошо държание”, припомня си Крайчев.
След години той, вече като училищен инспектор, ще констатира, че училищната мрежа из Ямболския край е гъста – във всяко село имало първоначално училище, а се намирали и прогимназии (пълни и непълни), в Стефан Караджово, Бояново, Воден, Лесово, както и в Елхово и в Тополовград. „Преобладаваха будните учители”, счита след много години Аспарух Крайчев, ала имало и местни хора-учители, които забравили как се говори на книжовен език, понеже почти напълно се слели с „масата”.
…В някои села на България и по времето на социализма наричаха „даскалите”, които са тамошни, свойски – учителят Ванчо, учителката Нонка, учителката Славка. И сега ако попиташ, как е била фамилията на тия преподаватели, малцина ще знаят. За фамилиарното отношение допринасяше освен местния произход, и фактът, че учителката Славка отиваше да копае в свободното си време, като жените от текезесето, а учителят Ванчо трябваше да чака козата да се върне от паша привечер.
Като притурим и това, че мнозина от учителите и учениците бяха в роднински отношения, нямаше май какво толкова да ни изумява…
…Оня байчо с опълченския мустак, комуто бе поверена епохалната роля да бие звънеца за влизане и излизане от час, го няма. Отдавна мина под троскота. Ние също сме далеч от часа на класния, в който се четеше доклад за международното положение, подчертавайки дебело в него, че всеки момент капитализмът ще гушне босилека.
Нямаше как да си правим селфи, но тук-там намирам по някоя снимчица.
Тая е от забавачницата – бъдещият полковник от граничната полиция С. нещо е примигнал. Голяма капия е на кадрото. Сетнешната директорка на една от елитните гимназии Н. е убийствено красива, ала замина преди време далеч от България, за да си почине от високия стандарт на живот тук. Тоя малкият, който е вдигнал две пръстчета на фотоса, го помляха в една катастрофа, и вече дори не може да излезе от дома си. Оная русата, вляво, и тя хубавица, полудя, и скита из ямболските улици, просейки по някоя цигара.
…Не бива да се гледат стари фотографии, това е като панихида.
Какво беше писал някога, през 1921 г., учителят по френски в Педагогическото училище Васил Карагьозов на черната дъска:
„И вие сте живели, ако сте обичали”…
Борислав Ненов
