Зайо – една лула, която все повече ни липсва
10 години от смъртта на големия художник и бохем
С баща ми са седнали да пият по една панагюрска ракия, но той може да стои без да върши и още нещо – в случая е напипал някакви листи у дома и рисува зайчета. Тогава изобщо не подозирам как съдбата ли , какво ли там му казват, ще ме събира по странни начини с този разкошен художник и изключително колоритен човек.
Дори не толкова с Георги Зайков, а това е той, разбира се, а с негови близки хора – с втората му съпруга Николина, с първородния му син Константин. С Николина, или както всички й казваме, Ники, правехме щури опити да научи нещо от езика на Балзак. Двамата малки синове на художника, Деян и Георги, са в една стая с нас и се опитват да скочат в калъфа на юргана.
Почти им се удава, а Ники изобщо не трепва от евентуалната загуба на това имущество и пуска с пълна мощ Едит Пиаф, като ми превежда за какво пее малката голяма дама на Франция. При тези нещастни опити да навляза поне малко в дебрите на френския език, често се появява и Зайо. Художникът твори обаче често в кухнята – забърква от неговите фантастични гозби и ми обяснява какво е наблъскал в тенджерата. Едно огромно куче стои плътно до художника и Зайо току го гали по главата, сетне продължава да върши поредната си гастрономическа фиеста.
„Какво става с френския език бе, я ела да пием по една ракия, другото няма да избяга”, казваше понякога Зайо, къде на майтап, къде без да си дава сметка, че аз съм на 18 и след малко трябва да отивам на училище.
Те бяха, уви, времето няма как да не е минало, набори с баща ми, от млади години се бяха надушили и решили, че хич не е лошо да се събират на раздумка. Именно Зайо стана причина в една от стаите на апартамента ни да кипи ударен труд в продължение на почти година, ако не и повече. Зайо пусна мухата на баща ми една от стените да стане художествена. И домъкна една репродукция от Матис ли беше, от кой ли, вече ми се губи.
„Жоро, по това ще се водим, ще стане приказка”, обяви на баща ми Зайков. Приказката бе в стила на Зайо – бохемска рапсодия. Скъпи бои, стената – огромна, времето обаче все не стига. Ту Зайо положи някоя четка, ту Махмуд, ту Мишо Художника. Изяде се един свински бут с боб чорба и се изпи вероятно половин буре с вино, башка ракията, а творбата не напредваше особено. В един момент разбрах, че и никой от тях, нито Зайо, нито Мути, нито пък баща ми, бързат да приключват с тая работа. Рисуваше се по нещо, но моабетът им идваше твърде сладък и се решаваше, че утре също е ден, и ще се натисне тогава повечко.
Стената обаче стана, и май тя е най-ценното нещо, което има в апартамента ни.
Сетне дойде друг епос – вилата в село Завой. Ники се скъса от бачкане, тя надзираваше и майсторите, за да не се ослушват или да не претупат работата. Зайо си беше там, на обекта, но тъкмеше манджите. И днес ми се вижда невероятно, че художникът успя да завърши тази огромна, поне по моите представи, вила.
Всъщност, Зайо притежаваше колосален ентусиазъм и огромна енергия. Бачкаше много и яко, и същевременно пътуваше, както почти никой друг от града ни, по моретата. Яхтата явно му бе и убежище, и ателие, и вдъхновение.
Вечната лула с вечния аромат на „Клан”, разбърканите брада и коса, сините очи – ту гневни, ту присмехулни, ту отнесени нанякъде – към космическите му сюжети, изместени после от фолклорната магия в платната му.
Преди четири години, най-големият син на Зайо, Константин, направи нещо великолепно- събра в книга спомени за баща си. Попита ме дали бих помогнал с редактирането на книгата. Приех със страх, който се потвърди с прочита на всяка страница за Зайо. Защото този човек, художникът Георги Зайков, бе оставил следи в сърцата на твърде много хора. Толкова различни, че ум да ти зайде, но и това явно бе един от „номерата” на Зайо – да е разнолик до неистовост.
Ямбол имаше малко големи артисти.
Сега, десет години след смъртта на Зайо, те съвсем намаляха.
Може би и поради факта, че Георги Зайков, художникът, бохемата, пътешественикът, бе станал своеобразна „институция”. Институция, която пречеше на летаргията, на войнстващото бездарие, на безвремието.
Зайо – една лула, която все повече ни липсва.
Борислав Ненов