„Железният светилник“ на Театър “Българска армия” – очаквания и разочарования

С много очаквания бе заредено представлението „Железният светилник“ на Театър “Българска армия”, изиграно в Ямбол на 11 ноември. И имаше защо – „Железният светилник“ на Димитър Талев е сама по себе си прекрасна литературна основа за претворяване със средствата на театъра, това е роман, проникнал в сърцето и душата на българина. Очакванията идваха и от това, че Театър “Българска армия” е безспорно марка, името на режисьора и сценограф Асен Шопов говори много, а популярните и обичани имена в актьорския състав създаваха нагласата за обещаващ спектакъл.

С ясното съзнание, че всяка оценка е субективна и е възможно мнозина в препълнената зала да са съпреживели страхотни емоции, но за мен театралното представление бе меко казано разочароващо. Актьорите, с малки изключения, бяха изключително неподходящо избрани за ролите си, а и играха много слабо, без присъствие. Често пъти те просто произнасяха наизустени реплики. Над 40-годишната Нети да играе омагьосващата Ния бе някакъв абсурд, както и прекрасната Стефка Янорова да изпълнява ролята на дебелата и раздърпана Стойна, а актьорът, който играеше Лазар Глаушев, бе невзрачен – много далеч от представата за харизматичен народен водач… Да не говорим за Явор Бахаров като майстор Рафе Клинче – една бездарно изиграна роля. Донякъде Стойко Пеев като застаряващия Стоян Глаушев и Георги Кадурин като Аврам Немтур имаха не лошо присъствие. Но като цяло през повечето време бях с чувството, че гледам пиеса, играна от самодеен театър. Особено в първата част, в която акцентът е върху обществените борби срещу фанариотите – за църковна независимост, създаване на читалище в Преспа и накрая завладяването на общината от младите, актьорите просто си рецитираха репликите, всичко бе плакатно и бездарно. На моменти ставаше едно лудо влизане и излизане напред-назад, получаваше се накъсаност и ако не си чел романа, трудно би разбрал какво изобщо се случва. Да не говорим за една сцена, която ми се стори пълен абсурд: трите моми Ния, Божана и Катерина са сами на пейката и… пушат цигари. Идва Стойна и им казва: „А-а, пафкате ли цигари?“ Те й отвръщат нещо от рода на: „Пафкаме, пафкаме“.

Във втората част, когато личните и любовни истории на Катерина и Рафе, на Лазар с Божанка и Ния вземаха превес, силата на литературния текст успяваше да надделее над всички минуси на спектакъла и втората част определено бе по-приемлива. Давам си сметка, че да превърнеш в драматургичен текст един цял роман е сложна задача и в случая тя не бе изпълнена добре. В интернет намерих режисьорът Асен Шопов да казва за спектакъла: „Да четеш Талев е изключително удоволствие, да го поставиш на сцена – изключително предизвикателство, което не носи задължително гаранция за успех.“ Е, в конкретния случай успехът не се е получил.

Колкото и да е несравнимо, като зрител неизбежно правя сравнение с наскоро представения в Ямбол спектакъл „Гераците“ на ДТ „Й. Йовков“ – Добрич. Общото е единствено в това, че на сцената са претворени две класически произведения от родната литература, към които, нормално, всеки е пристрастен. Но докато в спектакъла на добричкия театър всяко движение, всяка реплика бе премислена, всичко бе на мястото си – всеки от актьорите буквално се сливаше със своя герой, а музиката допълваше или подчертаваше емоцията, то в показаното от Театър “Българска армия” всичко бе с противоположен знак. Което показва, че в т. нар.  провинция могат да се раждат действително много стойности неща, докато в столицата, вероятно и заради това, че актьори и режисьори са разпънати между много проекти, се създават продукти, отговарящи на максимата, че ти като зрител си се отправил „с голяма кошница за прехвалени ягоди“.

Светлана Чамова