Епохата на „Делник”…

Гениалният художник и гениален циник Салвадор Дали казва: ”Считам телевизията, киното, пресата, журналистиката за велики модерни средства за унижаване и кретенизация на тълпата и поради това обожавам, аристократично, да си служа с тях.” Аз, понеже съм далеч по-семпъл човечец, който не притежава нито дарбата, нито арогантността на великия испанец, когато бях по-млад и по-наивен, си бях въобразил, че пресата и журналистиката са велики модерни средства, не за унижаване и кретенизация на тълпата, а за възвисяване и освестяне на човека. Тогава – честна дума! – не мислех за тълпата, тогава вярвах, че този стреснат и очарован, пообъркан и разделен народ бързо ще превъзмогне дълголетната летаргия, за да намери спасителната просека към бъдещето и порасне в мечтаното демократично време. Наивник не бях, вече имах опита на главен редактор на общинския вестник „Тракиец”, изгазил бях най-мръсното блато на прехода, задръстено от приватизации, ликвидации, чудовищна мерзост и още по-чудовищна глупост, от зашеметяващи далавери, от разбунени партийни страсти, от неочаквани падения и възходи, от фалшиви възторзи и напразни надежди. Усещах се понякога като персонаж в абсурдна пиеса, като окаяник, който напразно се мъчи да подреди някак безнадеждно объркания свят, да възпре някак ширналия се и набъбващ хаос. Виждах с очите си как този славен наш народ, изтърпял толкова робства, след еуфорията на началото и затихващите възторзи, започва да се лута, да се обезверява и озлобява, да се оплита в разноцветните партийни мрежи и деградира. Виждах голямото объркване, но вярвах, че тия, които търсят упорито и неотстъпно загубената си самоличност са повече, отколкото са, че непременно ще се намножат, че гражданите, истинските граждани ще доминират, за да не позволят народът да се изроди в тълпа. Вярвах, че мечтаното светло бъдеще ни предстои, вярвах, че мечтаното гражданско общество ще го има, вярвах, че мечтаната демокрация ще победи, че ще е такава, каквато би трябвало да е, че редът и законността ще възтържествуват. И затова се заех с едно дело, което изглеждаше обречено, с едно усилие, което изглеждаше непомерно, с едно налудничаво, грандоманско и неосъществимо за провинциалната действителност и провинциалните мозъци начинание…

Не вярвах, да си призная, в епохата на „Делник”, не вярвах, че стъкменият набързо, с подръчни средства и несигурни ресурси ежедневник, с екип, събран от улицата, в буквалния смисъл на думата, ще издържи дълго, ще излиза толкова време, колкото ми се ще. Надявах се да издържим година-две, или пет, ако е рекъл Господ, повече години, ако се случи някакво чудо, десет, но колкото и несломим да беше оптимизмът ми и колкото да се осланях на македонския си инат, не допусках, че вестникът ми ще излиза цели две десетилетия. Обстановката беше такава, че вестниците се раждаха и умираха всеки Божи ден, че прелитаха като метеори, без да оставят следа, че погиваха в морето от безразличие, че ги убиваха партизанските страсти и интриги, че рядко, много рядко съумяваха да се превърнат в стожер на общественото мнение. Наситил се бях на мерзост и подлярщини, докато управлявах „Тракиец”, знаех прекрасно, че провинциалните гении, които вещаят кратко и безславно битие на „Делник” ще се обединят в железен юмрук, за да го съсипят, съмнявах се, че имам надеждни поддържници, но знаех, че този вестник е нужен на моя град в разблудното време и се надявах да просъществува някак. Нужен беше тогава на всички наистина независим ежедневник, но всички го подкрепяха на думи, демагогствайки, а мнозина му пречеха съвсем съзнателно, защото бе еднакво неудобен и на едните, и на другите, и на политиканстващото, разноцветно войнство, и на докопалите властта в момента, и на заетите с далавери. Знаех какво ме чака, изобщо не си въобразявах небивалици, но времето беше болно и дълг на всеки гражданин беше да се опита да направи нещичко за своя град…

Заслугата да излиза ежедневник в Ямбол, бързам да отбележа, преди всичко, беше колкото моя, толкова на Пею Даскалов, защото той осигури ресурса и, досущ като мен, повярва в невъзможния успех на очевидната авантюра. Ние регистрирахме тогава ИК „Хера”- АД, на която той стана изпълнителен директор, а аз председател на борда и започнахме да издаваме не един, а два вестника, на които бях директор. Ежедневникът „Делник” поверих на Димитър Попов, с когото работихме добре, докато беше отговорен секретар на „Тракиец”, а за главен редактор на съботното шоу-издание „НЕделник” поканих Христо Карастоянов. И не бях сам в рискованото начинание, защото от „Тракиец”, заедно с мен си тръгнаха, вече опитните журналисти Владимир Шишков и Димитър Попов, Христо Димитров и много талантливите Борко Ненов и Илко Капелев, който стана и съдружник в основаното акционерно дружество. Ние бяхме вече не само екип от съмишленици, но и заинтересовани от успеха на предприятието съдружници, когато взехме да бутаме колата по неравния път, а след като проведохме конкурс назначихме и Тошко Памуков, фотографът Стоян Тенев, както и никому неизвестните тогава Светлана Пенева, Катя Няголова, Ваня Велева и не помня кой още, а и компютърен екип, който се ръководеше първо от Стоян Косев май, а после от Георги Славов. По-късно във вестника работи и Русалина Мирославова. Наистина не помня кой още, защото през тези трийсет години, в които ръководих вестници, през тях преминаха поне 50-60 души, та колкото и да се старая да не пропусна някого, все ще се проваля. По-важното е, че на Свети Дух, на Деня на Ямбол, през 1994 година, излезе първият брой на вестник ”Делник” и с небивал ентусиазъм се заехме да учудим света, но успехът ни бе, колкото грандиозен, като начинание, толкова незначителен, като приходи. И колата, закономерно, забуксува, въпреки усилията ни, та се наложи, само след няколко месеца да поема ръководството на „Делник” пряко, вече като главен редактор, а да стана и изпълнителен директор на дружеството, когато се появиха проблеми при издателите ни, а след две години трябваше да спрем „НЕделник”, който макар и направен със завидна фантазия, не намери търсената читателска аудитория, къде защото повечето граждани в събота си отиваха на село, къде защото се струваше твърде претенциозен на мнозина. Благодарен съм на всички за къртовската работа, не виня никого за разколебаването! Но се случи това, което очаквах със свито сърце, все пак, някои не издържаха на напрежението, други напуснаха, за да ме конкурират, подкокоросвани от „приятелите” ми, трети се оплетоха в политически интриги, а като ни затисна голямата криза, се озовахме на ръба на фалита. Не виня никого, повтарям, защото времето беше ужасно, в Ямбол излизаха тогава повече от десет вестника, а между тях и два, единият откровено син, а другият откровено червен, които обираха парите, които се полагаха на нас, като най-сериозно издание. Има и друго, така нареченото общество нехаеше за истината и независимия ежедневник, всекиму се щеше да чуе това, което иска чуе и едните се вторачваха в уж синьото седмично вестниче, пък другите в червено-жълтия седмичник, а отгоре на всичко ни спъваха и разпространителите. Сигурен бях вече, че непременно ще фалираме, когато срещнах случайно Радослав Ненов, който самоуверено, в характерни си стил, отсече: Не! Ти никога няма да фалираш!…

Приятел в нужда се познава! – както е речено. И стана тъй, че един приятел ме отведе при друг приятел, за да направи Сашо Дончев един невероятен жест за своя приятел и своя град, като купи Държавната печатница единствено, за да подсигури издаването на „Делник”. Никога, нищичко не е спечелил този достоен мъж и искрен родолюбец от значителното капиталовложение, направи го заради мен, вестника и Ямбол! Оттам-насетне, нещата потръгнаха, защото той повери менажирането на друг наш приятел Петър Кънев, а трети наш приятел Николай Клисурски стана изпълнителен директор на печатницата. Вестник „Делник” вече имаше солидна подкрепа, промени се и полиграфията, всичко се промени, благодарение на моите приятели и аз съм длъжен да изкажа благодарността си на Стефан Личев, Кольо Колев, Краси Инджов, Георги Ташев, Видьо Видев, Стефан Лазаров, Моньо Тодоров и всички, които помагаха на вестника през тези две десетилетия. Длъжен съм да благодаря и на всички кметове от всички общини в областта, които също ми помагаха, независимо от партийната си принадлежност, докато една партия, накрая, не забрани на някои от тях, да помагат не само на нашия вестник, а на всички, които не я харесват.

Кризата доведе и до промени в екипа и три години след началото започнахме с почти обновен журналистически състав – тогава се появиха журналистите Диана Иванова, по-късно Севдалина Кръстева и Антон Кабрански и компютърния инженер Мария Атанасова, която работи най-дълго и до последния му брой. През вестника преминаха десетки, той се превърна в истинска ковачница на кадри и даде старт на мнозина, за да се реализират и в други поприща.

Благодарен съм и на моя екип, който бе непостоянен, вечно променящ се, но всякога ентусиазиран, а най-вече на старата гвардия, която устоя докрай и Ваня Авджиева, която много ми помогна като заместник-главен редактор в най-критичния момент. Благодаря и на всички, които обичаха „Делник”, които го четяха и чакаха с нетърпение излизането на всеки нов брой! Чудото стана, вестникът излиза цели двайсет години, напук на зложелателите си и за радост на почитателите си, навъртяха се повече от пет хиляди броя – ние, дължа да го отбележа, като истински професионалисти, не пропуснахме нито един брой! – а след като се пенсионирах, се трансформира в седмичника „НЕделник”, който излиза още шест години. Гордея се с този вестник, мисля че той, а не книгите, е най-големият ми професионален успех, гордея се, че помогнах на моя Ямбол да се нареди сред малкото градове в България, които са имали толкова дълголетен ежедневник! Гордея се и, пак ще кажа, благодаря на всички, за всичко, в туй число на враговете си, без които, както казва споменатия в началото Дали, не бих постигнал нищо! Гордея се, но ми е мъчно, че епохата на „Делник” приключва след 26 години усилия, възторзи и пропадания, надежди и един голям, грандиозен успех, който вече е история,  но завинаги славна история, колкото и да не харесва това някому…

Любомир Котев

About the Author :

2 Comments to “Епохата на „Делник”…”
  • ВЕЛИЧКО ДИМИТРОВ
    July 2, 2020 - Reply

    СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ ВЕСТНИКЪТ В КОЙТО ИЗКАРАХ ПОВЕЧЕ ОТ 15 ГОДИНИ , НЯМА ДА ГО ИМА ВЕЧЕ! ЗАДРУЖЕН КОЛЕКТИВ И ПРИЯТЕЛИ БЕШЕ РЕДАКЦИЯТА, ПРЕЗ КОЯТО МИНАХА МНОГО КОЛЕГИ, НЯКОЙ ОТ ТЯХ ЗАМИНАХА В ОТВЪДНОТО! ВЪПРЕКИ ТРУДНОСТИТЕ ТОЙ ЖИВЯ ПОВЕЧЕ ОТ 26 ГОДИНИ! ГРАДЪТ ОСТАНА САМО С ЕЛЕКТРОННИ САЙТОВЕ, СРАМНО Е ЕДИН ОБЛАСТЕН ГРАД ДА НЯМА ПЕЧАТНО ИЗДАНИЕ!

  • Денислав Стойчев
    July 3, 2020 - Reply

    Благодаря ви, че успяхте да поддържате всекидневно издание толкова дълги години и ежеседмичник от 2014 насам! Благодаря за споделените знания, анализи, повдигане на завесата над местните политика, бизнес и общество; благодаря за литературата, отговорно вмъкната сред публицистиката. Умишлено не споменавам “новини”, защото през новия век печатните издания вече не са най-подходящата платформа за тях. Затова и днес виреят единствено таблоидите и отчасти елитарните печатни медии.

    “Делник” беше едно от успокоенията, че Ямбол е все още жив и интелектуален. А работещите и работилите в изданието са кръг на остри умове, който често съм давал за пример. Желая ви успех във всичко предстоящо!

Leave a reply