Едно докосване до личността на Левски чрез родовите истории

Вълнуваща и безкарйно интригуваща бе срещата на ямболии с потомка на самия Васил Левски – Христина Богданова, на паметната дата 19 февруари, когато цяла България отброява 147 години от гибелта на Апостола. Тя е праправнучка на най-голямата сестра на Левски – Яна. Христина Богданова е приела мисията да разпространява делото и семейните предания на великия си предшественик. Освен неговата кръв, тя носи и черти, които изумително напомнят на него. Събитието, организирано от фондация „Тервелъ“, се състоя в Художествена галерия „Жорж Папазов“, а залата бе препълнена от хора на всякакви възрасти.

Яна е единствена от децата на Гина и Иван Кунчеви – родителите на Левски, която създава свое семейство. Тя заедно със съпруга си Андрей Начов имат 9 деца. Само три от тях имат поколение до наши дни. Благодарение на тях днес има 29 живи родственика на Апостола по линия на сестра му Яна.

„Много е важно да помним“, бяха едни от първите думи на гостенката. Тя подчерта, че родовите истории помагат да се докоснем до личността на Левски по един друг начин, да усетим човека Васил – само така бихме разбрали в пълнота героя Левски.

Христина Богданова започна от атмосферата на тогавашно Карлово, когато там е царял предприемаческият дух на карловци, търсещи и стремящи се да направят живота си по-добър. Спря се на изключителните хора, които са били родителите на Левски – Гина и Иван. Иван е занаятчия, който се славел със своята справедливост, честност, при спорове местните хора се допитвали до него, заради справедливостта му. На скромност Левски се е учил от своите родители. Гостенката разказа следната родова история: когато Гина и Иван вече имали три деца, тъстът събрал всичките си чеда, за да им подари някакво имущество. Иван казал, че нищо няма да вземат, имат си всичко. Едва когато тъстът му отвърнал, че така лишава децата си от спомен за техните баба и дядо, бащата на Левски се извинил с уточнението, че не е искал да прояви неуважение и взел само три медни съда – по един за всяко от родените деца.

Друга особеност, която разкрива частица от атмосферата на това задружно семейство – винаги се хранели заедно, не се говорело за проблеми и трудности. Винаги са давали възможност на децата си да говорят, да изказват мнение, така са ги учели да имат позиции, да бъдат уважителни към мнението на другите хора.

Баба Гина е била много горда жена. Омъжва се на 15 г., което е нормално за онова време. Като млада булка едно турче я задиря край фурната. Без да прецени рисковете, тя силно го зашлевява през лицето. Няколко дни семейството е в изключително притеснение какво ще последва това недопустимо поведение. За щастие нищо не се случва.

Когато самата тя вече е баба, внуците й, за да я посетят, трябвало да минават през турската махала. Веднъж внучката й дошла мръсна и разплакана – турчетата я замеряли с камъни. Баба Гина без да каже нищо, става от стана, където седяла и отива в турската махала. Започва да се разправя по ред с всичките майки на тези деца, да се кара и тя, гяурката да настоява те да възпитават децата си.

Според родовата легенда Васил се ражда в було – т.е. за велики дела. От дете бил много палав, буен, любознателен. Първата история, която гостенката знае от дядо си Андрей, внук на Яна – той помнел, че тя много обичала да го взима на скута си и да му разказва любимата си история за своя брат. Тази история е за наличието на някакво предзнаменование за необикновената му съдба. Тя метяла двора, Васил играел наоколо и питал: „Како, знаеш ли какъв ще стана като порасна?“ Яна изреждала различни престижни за времето занимания – даскал, поп… Той отговарял отрицателно и накрая рекъл многозначително: „Един бог знае и аз“.

Родителите вярвали, че трябват да изучат децата си, а Васил проявявал истинска страст към ученето. Когато трябвало да тръгне на училище, седмици преди първия учебен ден горял като в треска от вълнение, на приятелите си се хвалел как майка му и баща му са го завели на пазар да му купят нови дрехи и кундури. Във всичко, което правел, влагал себе си изцяло. За острото му чувство за справедливост е показателна една съвсем детска история. Децата се редували да поят магарето на даскала, но им било забранено да го яздят. Васил не разбирал смисъла на тази забрана, яздил го, но едно от децата го издало. Ял пердах за това от даскала. Реакцията му към тази несправедливост била съвсем по детски – отказал да ходи на училище. След няколко дни учителят го потърсил, намерил го у дома да си играе в отлично здраве. На въпроса защо не идва на школото, Васил отвърнал: „Защото без особена вина ядох бой тогава.“

Васил бил много добре сложен, силен, вярвал в добрата физическа подготовка още преди постъпването в Легията. Обичал да предизвиква своите другари да го преборват или пък да легне на земята и да го преобърнат по гръб, в което те не успявали.

На около 14 г. Васил губи баща си, който не само е много болен, но губи зрението си, губи занаята си, тъй като неговият съдружник злоупотребява със състоянието му. Семейството заживява в бедност. То се съгласява Васил да стане послушник на вуйчо си Василий. При обиколките с вуйчо си младежът се наглежда на всякакви тегоби. Стигат до Стара Загора, там 2 г. учи в класното училище, 1 г. – в монашески курс. Запознава се с делото на Гарибалди, Мацини, Раковски.

В Легията Васил се отличава като много отдаден, със страст усвоява тактика, бойни умения. Бил е душата на компанията с наследените от майка му певчески способности. Раковски, като човек с по-аристократично положение, понякога посещавал княза в Белград. Там той похвалил певческия талант на Васил, който бил поканен на соаре при княза. След изпълнението му височайшите особи го попитали в коя консерватория е учил. С присъщото си чувство за хумор Васил Кунчев отвърнал: „Моята консерватория е орешакът на родното Карлово“. На въпроса за кого ще се бие, той отвърнал: „За свободата на България“. Това е и един от поводите сръбското правителство да се отдръпне от подкрепата си за Легията.

До известно време в Белград имало обозначение къде се намира прословутият ров, който Васил прескочил и получил прозвището Лъвский. Днес го няма и мястото вече не се знае. Има и друга история за името Левски, сподели гостенката. Свързана е с една история, в която Васил и Стефан Караджа се хвърлят като лъвове да спасяват хората, затворени от турците в църква в опит да бъдат подпалени.

Две години Васил е учител в с. Войнягово. Във време, когато физическите наказания над децата са били нещо съвсем нормално, той не ги е прилагал. Имал две табла – за провинения и за похвали, като правилото било, чието име се появи три пъти на таблото за лоши прояви, да бъде отстраняван. Никой не е бил прогонен, имената само на двама от учениците два пъти се появили на таблото за провинения. Обичал децата, учел ги да бъдат смели, да не се страхуват. С най-малките деца отглеждал едновременно куче, коте и агне. Така нагледно им показвал, че колкото и да сме различни, можем да живеем заедно. С по-големите ученици помагали в селото за прибиране на реколтата, за събиране на дърва.

Край на духовната служба сложил на Великден през 1864 г. Когато реже косата си, се отказва не само от личен живот, но повече не прекрачва прага на родната си къща. Дава косите си на майка си – да ги даде да бъдат опети, ако гробът му не бъде намерен. Майката ги пази 9 години.

Последните месеци от живота на Васила са много тежки за семейството. Информацията стига бавно до Карлово. Когато Апостолът е заловен, приятелка на баба Гина я води в съседното село при жена, която прави магии. Под давление на врачката 3 дни въртят чекръка наобратно с думите: „Васил тук, ту тук. Турци да немеят, турци да слепеят“. Гайтанът не трябвало да се къса, но това се случвало отвреме-навреме. Когато по-късно Васил все пак е обесен, те си казвали, че магията не хванала, защото гайтанът се късал. Сърце не дава на майката на погребе косите на сина си, пази ги до смъртта си през февруари 1878 г.

Емоционалната среща с Христина Богданова продължи с много въпроси, с усещане за споделеност.

Светлана Чамова

About the Author :

Leave a reply