„Една и съща нощ” на Христо Карастоянов получи и наградата „Елиас Канети”
Романът „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов получи още една престижна награда. Този път това е наградата за белетристика в шестото издание на Националния литературен конкурс „Елиас Канети“ 2015. Статуетка, грамота и парична награда на победителя беше връчена на тържествена церемония в зала „Европа“ в Русе на 30 октомври. Романът е удостоен и с награда „Дъбът на Пенчо“ 2014 и награда „Хеликон“ 2014.
Публикуваме и словото, което Христо Карастоянов е проинесъл при получаване на наградата:
„В един наистина труден за мен момент тази пролет, на следващия ден след като изпратих майка си по пътя й нагоре, където отдавна вече я очакваше баща ми, пристигнах в Русе. България може и да е колкото една човешка длан, но това не значи, че пътят от моя град до Русе е кратък и забавен. А и пролетта беше студена, валеше дъжд, горе по планината още си стоеше нестопен тазгодишен сняг, един американски военен камион беше аварирал и беше запречил пътя, край него се суетяха нещастни войничета, и въобще нито едно от тези неща не предполагаше усмивка и стопяването на мрака в главата ми.
И тук, в Русе, според перфектната организация на домакините, трябваше да представя тази същата книга пред едни млади хора – абитуриенти от елитна Русенска гимназия. И не в класната им стая, а сред морето от книги в тукашната книжарница „Хеликон”.
И там, пред книгите, видях очите на тези момчета и момичета, а после чух и думите им. Така в онзи следобед в една книжарница разбрах, че щом има такива деца, щом има очи като техните, щом звучат думи като думите, които те казаха, си помислих строго и убедено, че има надежда за всички нас и че сме сподобени с честта да живеем в една добра България.
Но докато им говорех, а особено докато те ми говореха, разбрах и друго. Разбрах защо Елиас Канети през целия си живот топли в себе си най-детските си спомени. Защото това са спомените му за Русе, сиреч за „Русчук, в долното течение на Дунава, където съм се родил, беше чудесен град за едно дете и ако кажа, че той беше в България, давам непълна представа за него, тъй като там живееха хора от най-различен произход и само за един ден можеха да се чуят седем или осем езика.”
Та затова сега, след онези млади хора, след онези техни очи, чела и думи, тази награда ме прави щастлив, естествено, горд, разбира се, но ме прави по някакъв непознат за мен начин съпричастен. Няма начин: тази награда ми е присъдена в град, където видях да живеят онези същите млади и умни хора, там между книгите, които убедено продължават да спасяват езика и които онзи пролетен следобед усетих като мои едноутробни братя и сестри.
Благодаря на община Русе, на Международното дружество „Елиас Канети”, на достолепното жури (което е преценило, че съм си свършил добре работата), на Божана Апостолова, която застана безмилостно и твърдо зад тази книга. Благодаря на всички Ви за привилегията да бъда част от необикновения дух на този град. Благодаря!
А, да!… И Ви моля да предадете благодарността ми и на онези млади момчета и момичета, които имам честта да познавам и които вероятно вече носят този русенски дух из същия онзи голям свят, където го е носел някога и вашият съгражданин Елиас Канети”.
