Един от малкото свестни и интелигентни в занаята
Работила съм с Борко Ненов почти 11 години. Първите 3 г. бях журналист (тогава още Светлана Янева), а следващите 8 години работих с Борко като страньор, който прави в. “Делник” на компютър, докато той бе зам.-главен редактор. Не помня да сме се карали. Може би просто не помня, но за мен той е редакторът, който тихо стоеше, пишеше, четеше и пушеше. Без да се оплаква, без да търси кусури, без да излиза от колегиалния тон. Не наставляваше, не се правеше на важен, а в същото време се намесваше винаги, когато в текста дебне опасност и предупреждаваше за нея младоците като мен.
В тая професия човек непрекъснато е нащрек. Налага се да наранява личности, които най-често си го заслужават, да се разправя със сърдити, агресивни и неприятни типове, да внимава какво издават сами или в диалозите помежду си хората. Борко се опитваше да ни спести много неща. Той беше с опит и умееше да се пази, като в същото време намираше други начини истината да бъде казана.
Познаваше добре и живите, и мъртвите ямболци. Ходеше много рано сутрин в Държавния архив, година след година, и се мъчеше да припомни историята на спортното движение и образованието в града ни. Често пишеше за видни и забравени общественици от миналото. Последната му книга се наричаше “Когато Безистена беше хали”.
Борко можеше и да води по местната телевизия предавания, дори предизборно студио. В него канеше политици и им задаваше неудобни въпроси, уж от зрителите. “Кой е тоя? Направо ме кефи, много е добър!!!” – попита веднъж съпругът ми, случайно попаднал на такова предаване. “Това е Борислав Ненов, един от малкото свестни и интелигентни в занаята” – отговорих аз. Вече бях напуснала вестника и печатницата, отдавна не бях срещала никого и чак се учудих на първата си, непосредствена реакция. До този момент сякаш не си давах сметка, че ценя този човек. Преди го бях приемала като даденост. Стана ми смешно, защото точно тогава си спомних как цялата редакция премина от писането на печатни машини към набор на компютри. Колко мърморене, несъхранени и наново писани в последния момент текстове! Борко обичаше старата си пишеща машина, не искаше да се раздели с нея и се съпротивляваше на промяната. Беше си написал на листче какво да прави. Ще повярвате ли, че в началото пишехме под MS-DOS? Сега за тази операционна система можете да прочетете в Уикипедия.
Борко никога не се е държал като гадняр. Не помня нито една недостойна негова постъпка. Понякога в редакцията започвахме обречени спорове. Спорехме с тесногръда убеденост, че точно ние сме прави, и това наистина го дразнеше, защото губехме ценно време и нямаше как да се убедим едни други, без да се откажем от инатчийската си задръстеност. Борко разбираше цената на компромиса и че без него работата в екип буксува. Разбираше, че да направиш компромис е част от живота, много важна част. Че истината много често зависи от гледната точка и не е абсолютна. Той беше изпитал на гърба си горчивия урок на журналистиката, че е възможно да си услужил на коварен мръсник, докато си мислил, че разнищваш нечия далавера. Че от твоето “разкриване на истината” някой подло се е възползвал и се е намесил на мястото на дискредитирания, присвоявайки си неговия източник на печалба. Че компрометиращата информация често се подхвърля от такива хора с непочтени намерения.
За всичките 11 години, в които работихме заедно, Борко никога не обръсна брадата си и не се раздели с цигарите. Не зная дали е спрял да пуши след това, когато здравето му се влоши. Но цигарите му придаваха характерност, която ще запомня. Той не се правеше на бохем, не се лигавеше като някои творци, не говореше на висок глас, не беше суетен и не желаеше да е център на внимание. Всички разчитахме, че една страница от вестника задължително ще е написана от него. И той я пишеше. Дълги години наред. Дали е бил добре или зле, всеки ден, от понеделник до петък, я пишеше. Бил е болен, тъжен, без пари, със стара майка, за която да се грижи и с много други проблеми, но на него можеше да се разчита. Понякога едва вървеше, слаб и със схваната поради дископатията походка, но идваше и пишеше. Беше ценен човек, но вече го няма. Ако той е избрал така, аз го разбирам и уважавам нелекия му избор. Остави цели пет книги и много статии след себе си, обичаше и бе обичан от прекрасна жена в последните години от живота си, а това е най-важното, което може да осмисли битието.
Светлана Колева
