Един малък голям човек на 75 години – шампионът Байо Баев

Всеки божи ден един дребен, нисък, ала набит и държелив българин прави задължителните си няколко километра по ямболските улици.

Байо Баев. Няма нужда от дълги обяснения, кой и е какъв е, и защо има толкова познати, които го спират през няколко метра, понякога. Когато си донесъл в Ямбол една кошница със златни и сребърни медали, но не от републикански първенства, а от европейски и световни шампионати, името ти е парола.

Байо, доколкото се поопознахме през годините, е терца и половина. Винаги има някой лаф, с който да направи приказката по-сладка. На 5 януари навърши 75 години. Нещо може би съм пропуснал (нали все тече прословутият информационен поток….), ала не видях никъде из ямболските медии този юбилей на четирикратния европейски първенец да е отбелязан.

Не казвам да се напишат оди, въпреки че тук, в града ни, ние нямаме по-успял спортист от него.

Някои веднага ще апострофират, назовавайки името на Петър Киров. Двукратният олимпийски шампион по класическа борба до 52 кг от Мексико и от Мюнхен, обаче има минимален стаж с трикото на „Лъсков”/Ямбол/. Ако трябва да сме прецизни, докато като работник в града ни е учил нещичко от азбуката на пехливанлъка, Петър Киров няма никакви големи победи. Той е име вече след прехвърлянето си в столичния „Академик”, там стана голямата звезда на класическата ни борба. Една от големите звезди, защото през 60-те , а през следващите две десетилетия, националният ни отбор по борба се връщаше винаги с един чувал медали. Поне два от тези медали бяха златни…

Между Киров и Байо Баев има обаче една прилика – и двамата са селски момчета. Не е никаква тайна: Киров е от Калчево, Байо – от Маломир. Някой веднъж разправяше, че в Маломир всички били пехливани. Дори да са правили номера на кабата, само Байо стана световно име.

И само в негова чест, и на родината, разбира се, е звучал националният ни химн – и трибагреникът се е вдигал бавно, достолепно. Най-напред през 1965 г. в Манчестър, след това, през 1968 г., в Скопие, третият път в София, годината е 1969, а последният, четвъртият път, в който малкият голям мъж от Карапча, е на върха, е в Берлин – 1970 година.

Всички тия шампионски титли на Байо надали са непознати за по-възрастните любители на спорта край Тунджа. Тоньо Дичев, например, е един перфектен спортен статистик и има у дома си внушителна картотека, в която си води „отчети” на ямболските спортни асове.

Тия дни се разминахме на улицата с Тоньо, той нищо не каза за юбилея на Байо. Имаше друг дерт, свързан пак със спорта. Тоньо вероятно не е допускал, че аз съм забравил, че големият ни борец стана на 75 зими.

Само че бях забравил, и по съвсем друг повод изписах тия дни името на Баев, за да се стресна, как така сме пропуснали този негов звезден рожден ден. По всички канони на възрастта, на 75 г. се прави юбилей.

Преди Коледа с Байо пак се настигнахме по пътя, пак разменихме някоя лакърдия, а и Баев има приятели, които са ми съседи, и все пита дали са тук или още са в Испания.

Тук се бе върнало момчето, с чийто баща Баев е близък, и Байо нещо в тая посока заразказва. Когато Байо разказва неща извън тепиха, трябва да се внимава – поне аз с годините така виждам нещата. Големият „свободняк” има склонност към хиперболи, и ми е говорил за нашенци, които притежавали едва ли не половината хотели на Канарските острови.

Нищо му няма на паметта, да сме на чисто – много пъти е възпроизвеждал имената и перипетиите на схватките си на тепиха. А там той, освен четири златни европейски медала, има и два сребърни от 1965, 1970 и 1971 година, има и две вицешампионски титли от първенства на стария континент – от 1967 и 1972 г.

За родения и израснал в калта и немотията на село Калчево Петър Киров стана дума. Именно той бе обявен за спортист номер 1 на Ямбол за отминалото столетие. На Байо Баев му загорча от тази класация, той считаше, че Киров не е носил титлите за Ямбол, а за „Академик”, докато всичко спечелено от мъжа от Маломир е останало все за ямболския спорт.

Не искам да слагам пръст в тая история. Големите са си големи, обаче и те имат своите „странности”. Байо след тая класация май взе все по-рядко да ходи в зала „Диана”. Той отдавна, много отдавна, бе приключил с треньорската си работа там.

Но сърцето му охладня сякаш към местната борба. Докато сме правили половин-един километър заедно (пътят ни години наред бе по един маршрут), е ставало дума за днешните работи в борбата.

„А  бе, това са смешни работи, носят по едно-две трети или четвърти места, нас навремето за такова класиране изобщо нямаше да ни съобщят по телевизията. Каква телевизия, те щях да ни изгонят завинаги от националния отбор. Така казва Байо, и, уви, е прав – и тоя славен наш спорт залиня. Помпихме се, привличайки момчета от бившия СССР, като Армен Назарян и няколко други, ала Байо е патил човек и знае, че това е от ден до пладне…

Поменах, че четирикратният европейски първенец е терца и половина. Той още и още обича за говори за приключения с жени. Винаги съм мислил, че ме поднася, ей така, да е по-сладка приказката. Защото Байо не бърза за никъде – доскоро казваше, че у дома вдига гири, от известно време залага само на разходките. Километър,  два, три. „Тъй ми се услажда храната, има дни, когато се кача на „Алфа ромеото”, пък го паркирам сетне на Старата автогара, оттам си карам пешком”, казва понякога шампионът.

Че вади от гаража си до ТЕМСА „Алфа ромеото” си е факт. Но и другото е факт – Баев върви яко.

Тая кола, „Алфа ромеото”, бе сензация за мен – за тая марка бях чувал само в оная знаменита македонска песен за смъртта на Гунди  и Котков. От кога Байо я има, нямам представа. Той твърди, че автомобилът му върви като звяр. Върти ми се обаче един детски спомен – Байо и баща ми бяха добри познати. А при ония титли на големите ни асове, ги награждаваха с леки коли. Голяма привилегия за времето на соцдефицита. И май на Байо тогава дали чисто нова ”Волга” – нов или стар модел, не се наемам да определя. По-скоро обаче ще е била от старите модели, защото с новите „Волги” пердашеха по пътищата само първите секретари на ОК на БКП и министрите. И ония от Политбюро, то си е ясно.

Тъй , обаче и старите „Волги” бяха солидни коли, а Байо – 52 кг. И дребничък. И из Ямбол казвали, а бе, идва една кола насреща, а в нея няма шофьор. Няма, а колата си върви.

А върви, защото Байо върти волана, терцата му маломирска.

С тоя негов Маломир нещата също излязоха по-бамбашка. Петър Киров разказваше преди време на един банкет в ресторант ”Тунджа” каква мизерия карал през детските си години.

Кал до коленете, в селото нямало никакъв ток, ходили на кокили – почти се разплака Киров, може и от водката да е било, тя е сантиментално питие, а и май той скоро бе станал професор. Къде е оная кал, къде е професорската катедра, като се притури и фактът, че Петър Киров е бил с оскъдно образование като младеж.

И аз си мисля, тоя Байо как я кара само с пенсията, нали и тая пуста „Алфа ромео” пари иска. Еврошампионът обаче бил от сой, и имал 300 декара хубава земя в родното си село. „Вземам си рентата, и хич не ми пука”, обясняваше Байо, докато се чудеше пеша ли да тръгва заранта или все пак да палне колата.

Байо – на 75 години! Най-големият ни шампион, мъжът, който уж се губи в навалицата, а през няколко метра го спират стари апапи.

А Байо обича раздумките, вероятно той най-вече и поради това бие път до чаршията, а не толкова за тренировка.

Честит юбилей, шампионе! И не спирай „Алфата”…

Борислав Ненов

На снимката Байо Баев (вляво) е с Пантелей Боев