Един висок трамплин от талант и воля

Рядко съм срещал човек, който да пали от „половин нота”, от сричка само. Рядко съм срещал, в града ни, и човек, който да приема лириката като природна стихия. Или тя да приема него като стихия – не зная, не съм имал шанса да присъствам, когато Илко Капелев създава свои творби.

Не говоря за текущата работа, за годините, а те май бяха повече от две петилетки, в които работихме в единствения ямболски ежедневник „Делник” стая до стая. Тази работа, вестникарската, е съвсем друга пиеса – в нея твърде често има повече рутина, отколкото вдъхновение, а когато пък вдъхновението нападне журналиста яко, не става добър текст.

На някои може би не им е ясно, може да им се вижда леко шантаво, ала е така – страниците, и публикуваните, и ония, другите, които са отишли в коша, го показват.

Илко Капелев има толкова висок трамплин на лирическото вдъхновение, колкото май никой друг край Тунджа не е притежавал. Говоря за тия, което още са на „браздата”, а и нямам впечатление как точно правеше поезията си Добромир Тонев. А и няма място за сравнение, в това поле всеки ловува със свои кучета. И със свое чифте.

През годините обичах да пътувам в командировка из региона най-много с Капелев. Илко е сърдечен, непресторен мъж, а и така се случваше, че в редакцията силният пол все беше в яростен дефицит. Един от големите синове на чутовното село Овчи кладенец пък винаги имаше някоя сибирска история за разказване или за доразказване. Или пък изригваше срещу някоя градска дивотия, дошла от ятото на графоманите.

Винаги опитвах да спестя поне малко от нервната енергия на Илко, „съобщавайки” му , че той е написал достатъчно хубави книги и е ясно и тук, и далеч от тук, кой има дарба и кой има само талаш и фукня. Капелев, с напредването на времето си давам сметка, е бил може би прав – провинцията убива, и убива безпощадно, маскирайки тая екзекуция по перфиден начин.

Затова и сега, в дните около 60- годишния си юбилей, Илко Капелев няма пари, за да издаде поне една от няколкото книги, върху които е приключил работата си. Сложил е точката, а при него точката е ясен, недвусмислен знак. Така, както метафорите му са като удар с кинжал в гърба на мрака, а сравненията му са като сълзи, и те карат да съжаляваш, че не са твои. Или че не са написани за теб.

Тръгнал трудно, сложно в битието си, на Капелев не му беше лесно, меко казано, да проправи пъртината си. Той обаче не само вярваше, а и вярва, свирепо в таланта си, а има и неистова понякога воля, да осъществи това, което Господ му е дал. А Оня, знайно е, дава, но в кошара не вкарва, така че авторът на „Сибирски дневник” често крадеше всеки час, всяка нощна минута, свит в стаичката си на улица „Варна”. Всъщност, когато за първи път Илко ми показа тази стаичка, служеща му за кабинет, помня, че му завидях. Бе зимно време, а в одаята имаше запалена истинска печка – това, който го е чувствал, знае, е божа наслада. На другите няма как да се обясни.

Иначе стаичката на улицата, където Капелев преди почти 24 лета стана поканен зет, беше може би спартанска. Това обаче също имаше своята прелест – маса, стол, книги за справки, струва ми се, че имаше и един глобус. Това е достатъчно, навалицата от мебели пречи, ако действително ще пишеш.

Ако просто ще се правиш на писател, можеш да опънеш и цяла спалня – така и така нищо няма да свършиш засвета, както обичат да казват в Панагюрско.

Юбилейните думи не са думите, към които имам пиетет. Към Илко обаче имам особен сантимент, поради неговата сърдечност, качество, което се среща все по-рядко и по-рядко. Другата причина за опита ми да напиша нещо юбилейно, е ясен – талантът на мъжа от село Овчи кладенец, стигнал в пътя си до Сибир, а сетне и до Литературния институт в Москва.

Затова и оставям да си кажат тежката дума стиховете на Капелев:
„Днес мама щеше да застане под лозницата
и да напълни кошничката на сърцето ми
с чисти гроздове.
Днес мама щеше да ми набере смокини
и да ги поръси с бяло слънце.
Като господарка на градината,
тя прибираше деня привечер
в къщата ни.
И развеселяваше баща ми
с приказки за борове и птици,
съчинени от самата нея…
Откакто тя се вдигна сред звездите,
утрините тук са мълчаливи.
Тревите тук израснаха високо
и скучно пеят птичките във ореха.
Как ли преживяват с тате горе?
Как ли се разбират горе двамата?
Той всяка вечер тук се причестяваше
с гроздовка.
[Мама я отнемаше понякога…]
А горе няма кръчми.
Забранени са казаните ракиени,
в които на земята тате всяка есен
вареше плодова ракия…
…Аз трябва в тази пълнолунна вечер
да ги спомена с усърдни думи.
А призори във изгрева на слънцето
да опаковам пратка до звездите:
шише ракия, хляб, лъчисти гроздове…
И да ги изпратя
по някой услужлив и весел ангел
до моите два бога…
Чакалите изтръгват остро мрака,
надвесен над полето…
Аз вдигам месечината и пия
с надежда за небето…

29 август’09 г.
Ахтопол

 

Борислав Ненов

„Литературна сводка” за Капелев 

Илко Колев Капелев е роден на 28 юли 1956 година в село Овчи кладенец, Ямболски окръг. В Ямбол живее от 1971 г. Стихове пише от ученическите си години, а в казармата като кореспондент на в. „Народна армия” получава и първите си литературни награди. След отбиване на редовната си военна служба започва работа като репортер във в. „Изгрев”. Търсач на интересни и сложни преживявания, през 1981 година надява спасителния елек на романтиката и заминава за Руския Север. Почти единадесет години живее сред замръзналите полета на Западен Сибир, където издига свой Парнас. През годините в Западен Сибир е кореспондент на в. „Дружба” в Москва – вестник за българите, които живеят и учат в тогавашния СССР.
С препоръка на Съюза на българските писатели през 1988 година отива да учи в Литературния институт “А. М. Горки” в Москва. Пет години изучава поетическо изкуство в семинара на видния руски поет и писател Валентин Митрофанович Сидоров.
Негови стихове са превеждани на руски, украински, арменски. Автор е на стихосбирките “Пробуждането на совата” (1992), “Искра от писък” (1996), „Нощта след Великден” (2002), „Звездобойна” (2006), „Сибирски дневник” (художествена проза, 2007), „Небесна книга”/2013/.
През 1993 година се завръща от Русия и започва работа като репортер в общинския вестник „Тракиец” в Ямбол. През 1994 г. група журналисти от същия вестник начело с главния редактор Любомир Котев основават първия в Ямбол всекидневник „Делник”, който излиза в продължение на двадесет години и е уникален в историята на града. Илко Капелев оглавява отдел „Култура” на вестника, в определен период е бил и отговорен секретар на печатното издание.
Член е на Съюза на българските журналисти, член е на Съюза на българските писатели. От родното му село са поетите Марко Недялков, Александър Миланов, Димитър Арабаджиев, поетесата Иванка Тонева, Атанас Желязков, краеведът ген. Ангел Марков. Общо от писателите с овчикладенски корен са написани над 90 книги поезия и проза.
През 2006 г. Илко Капелев е награден за принос в областта на изкуството и културата с най-високото отличие на община „Тунджа” златен плакет „Джон Атанасов”. За същите заслуги тогава е награден и със сребърния знак на община Ямбол „Ради Иванов Колесов”.
Съпругата му Мариана Капелев е медицински лаборант. Капелев счита, че най-успешните му творения са дъщеря му Николет /1994/ и синът му Руслан /1996/. Според него животът е една непрестанна борба, в която той винаги се стреми да бъде победител.