ДТ “Невена Коканова” започва репетиции на две нови постановки

36_bigДраматичен театър “Невена Коканова”-Ямбол, започва работа по две нови заглавия. Следващата седмица стартират репетициите на маса на пиесата на Никола Русев „Юнаци с умни калпаци“. Ще участват актьорите Димитър Димитров, Вълчо Янев, Волен Митев, Георги Ружичка и Цветелина Кънева.  Режисьор на спектакъла е Дияна Радева, сценограф е Александрина Игнатова. Очаква се премиерата да бъде в края на октомври.

Младите актьори на театъра започват репетиции на малките комедии на Чехов. Режисьор е Антон Угринов, който работи за втори път с ямболския театър. Първата му изява беше при поставянето на спектакъла “Бурунданга”. Сценограф е младата Ванина Цандева. Премиерата на малките комедии на Чехов се очаква в края на ноември.

About the Author :

9 Comments to “ДТ “Невена Коканова” започва репетиции на две нови постановки”
  • Атанас Атанасов
    September 17, 2017 - Reply

    За да придобиете представа как се управлява театъра, съдете по един такъв случай! През 2014 г. леля Ганка – гримьор и перукер, беше претърпяла операция от онкологично заболяване (Светла й памет! Отиде си без време жената!) И тя беше принудена да дойде на работа още на седмия ден след операцията, защото… някой си идиот я бил накарал да дойде. Имало представление същия ден и нейното присъствие било много необходимо. А жената все още е била на легло, имала е незараснали рани от операцията и кървящи превръзки, но кой го интересува. Самата тя се оплакала после, че никак не била добре, но какво да се прави – работа, иначе оставаш без нея.
    Та питам се, какъв ли изрод трябва да си, за да постъпиш по този начин? Да вдигаш болната жена от леглото и да я задължаваш да работи… Може ли нормален човек да го направи това? И това не е само единичен случай, но се позовавам на него, защото ми се видя най-фрапиращ, да не казвам чудовищен.

  • Атанас Атанасов
    September 17, 2017 - Reply

    За ДИЯНА РАДЕВА – т. нар. мениджър на театъра
    Целогодишно живее и пребивава в София, но се води на работа в театъра в Ямбол. Веднъж на две-три години поставя по една пиеса, колкото да се каже че работи нещо. През останалото време се намира в София и имитира дейност, уж че урежда софийските турнета, уж че се занимава с някаква организаторска работа. Никой не може да каже с какво точно се занимава тя. В Ямбол идва като на гости само по време на премиери и театралните празници през м. юни. Самата тя е наясно, че получава пари за нищо и за да замаже положението раболепничи пред директора Михаил Лазаров. Прави се на много дейна и загрижена за театъра, докладва му, примерно, колко много работа е свършила, как е позвънила на еди-кой си от персонала и какво му е казала да направи, т. е. играе ролята на телефонистка и се разпорежда от 300 км разстояние. Понякога стават големи разминавания в организацията, поради факта, че Дияна няма реален поглед върху нещата в Ямбол и се разпорежда много неадекватно. Много хора се питат за какво държат тази жена на работа. Уж постоянно се тръби, че театърът бил зле финансово, че вече нямало средства, а на практика всички виждат как се пръскат пари за глупости и за заплати на хора заемащи ненужни длъжности като тази на Дияна. Отговорът в такива случаи е, че работата на Дияна не била като другите, била „творческа работа” и не се поддавала на ограничения като работно време и точно определена длъжностна характеристика. Може би в досието на Дияна има описание на длъжностната й характеристика за поста, който тя заема – „мениджър на театъра”, но това е само фиктивно, колкото да видят проверяващите органи, че всичко е по закон. Иначе това, което пише в длъжностната й характеристика няма нищо общо с това, което Дияна реално върши в София.
    Та значи, работата на Дияна била „творческа”. Нека да видим в какво се изразява това нейно „творчество”:
    В разговори в по-тесен кръг директорът е разяснявал на по-непосветените какво точно върши Дияна. Тя трябвало да седи в София и да поддържа връзката на театъра с Министерството на културата. Трябвало да ходи там и да им напомня, че в Ямбол имало театър. Такава била нейната мисия: да досажда на служителите в министерството, да ходатайства, да се моли за пари, за награди, за не знам си какво, да ги четка, да им се подмазва ако трябва, ама да не ги оставя на спокойствие, защото иначе щели да ни забравят. С една дума, тази жена не е никакъв „мениджър” както се води по документи, а „дежурен подмазвач” в Министерството на културата. Според мен там би трябвало да бъде нейното работно място и там на място да й дават заплатата. Направо да й разкрият нова щатна бройка „дежурен подмазвач” и да й определят график – кога и за какво, кога и на кого да се подмазва…
    „Творчество”, какво да се прави? Страхотно „творчество” се е получило! Който ги е измислил тези врътки, наистина е бил голям творец.
    Ама питам се, тези хора от Министерството на културата спат ли. Какво правят там? Наливат пари в театъра като вероятно си мислят, че всичко се харчи по предназначение, а всъщност тези пари отиват за глупости в т. ч. и за заплатата на човек без работа, който вместо да живее и работи в Ямбол, идва при тях в министерството и им досажда за щяло и не щяло. Сами се поддават на манипулации и не могат да се усетят как от театъра в Ямбол ги водят за носа.
    Подобни сценарии се разиграват и в Община Ямбол. Колко му е? Правиш се на артист и лъжеш: „Ама театъра ни е беден! Дайте ни пари, че нямаме!” Да кажем, че общината ни е богата и може да си позволи лукса да спонсорира театъра. Лошото е, че няма никакъв контрол след това – къде са отишли тези пари, за какво са похарчени, имат ли възвръщаемост. Парите потъват в някаква бездънна яма и никой не може да им хване следите…
    Това е положението. Тази измислена длъжност „мениджър” е резултат именно на безхаберието и липсата на контрол от страна на министерството и общината върху работата на театъра.

  • Атанас Атанасов
    September 17, 2017 - Reply

    Тъй като темата касае театъра в Ямбол, то аз като (отскоро бивш) театрал не мога да се въздържа и да не коментирам какво мисля по въпроса. Най-вече искам да наблегна на това, колко ефектно се крие същността на нещата и въобще цялата грозна картина отвътре в театъра. Всичко това умело се е прикривало години наред от директора Михаил Лазаров.
    Какво виждат обикновените граждани на Ямбол? – Само едни афиши, реклами, крайния продукт във вид на изиграна пиеса заедно с някакви захаросани статии и интервюта с директор или други хора край него. Създава се впечатлението за нещо невинно, миловидно и събуждащо симпатии. Самият директор създава едно такова безобидно впечатление – прави се на добър, наивен, възпитан, културен. Не пропуска да каже, колко трудно се работи в тези условия, чак да го съжалиш. Нямало сграда, нямало пари, нямало публика. Тетърът бил на ръба, едва оцелявал, но той и колективът, въпреки всичко, вършели чудеса и т. н. една и съща плоча. Чуваме я непрестанно по медии и не само за театрите в България, но и за българската култура – как още малко и културата ни щяла да умре…
    Самият аз, допреди да започна работа в театъра, като слушах подобни приказки, оставах с впечатлението, че актьорите едва ли не умират от глад, а театрите са пред закриване – направо апокалипсис. Даже после се чудех как така все още работят. Нали уж нямало пари, нали загивали?… Така си мислех, докато не започнах работа в театъра и не видях отвътре за какво става въпрос. Неизбежно започнах да си задавам въпроси: Защо все реват тези артисти? Какво толкова не им харесва? Къде ще я намерят тази сладка работа – по два три месеца да не ходят на работа (да не говорим, че някои и през целия сезон нямат ангажименти) и да получават редовно пълна заплата? Е, разбира се, не винаги е така. На други им се случва да играят на сцена веднъж на една или две седмици, т. е. за десетина дни им се набират четири-пет часа заетост. Накрая за награда, за това че са лежали цяла година по гръб, получават и два календарни месеца платен отпуск… Ами кажете ми, къде дават тъй? Къде го има това по света? Май никъде, нали? Но за един страничен наблюдател това остава незабелязано, даже и за спонсорите. И не мога и не мога да си го обясня това, с какъв акъл спонсорите наливат пари в театъра. (Между другото, друг е въпросът къде отиват тези пари. Дали всичко се харчи по предназначение или потъва в нечии джобове?…) А иначе спонсорите са пълни мазохисти. На тях като че ли им прави удоволствие някой друг да им яде парите даром. Вживяват се в ролята на съвременни възрожденци и благодетели на театъра. Въобразяват си, че извършват някакво много благородно дело, че правят голяма услуга за културата в България. А всъщност спонсорите хранят едни лентяи, които успяват да ги заблудят създавайки впечатлението, че работят. Е, не всички са лентяи, разбира се. Има и такива артисти, които са по-оправни и използват изобилието от свободно време като работят и на други места. Не ги обвинявам. Като има балами, които да им плащат за това, че бездействат в театъра, защо да не се възползват и от други екстри?
    Общо взето това е положението в театъра. Видях го отвътре и никой не може да ме убеди, че не е така.
    Колкото до директора Михаил Лазаров, там темата е по-обширна. За това какъв човек е той, на какъв се прави, какъв изглежда в очите на хората и какъв всъщност е, го оставям като тема с продължение.

  • Атанас Атанасов
    September 17, 2017 - Reply

    Във фейсбук ми се наложи да дискутирам по-обширно по темата и затова и тук ще изложа накратко в какво се изразява конфликтът ми с директора Михаил Лазаров.
    Този човек водеше една политика на облагодетелстване на актьорите, а към нас, хората от техническия персонал, се държеше като робовладелец, на когото всичко му е позволено. Умишлено се стремеше да ни унизява достойнството, за да ни покаже, че артистите са нещо повече от нас. По някакъв си негов начин – много фино и умело, успяваше да ни внуши, че ние сме хора без права и че законите за нас не важат. Крадеше ни от почивните дни и от отпуските и ни възлагаше задачи нямащи нищо общо с длъжностната ни характеристика, като например да му правим ремонти в апартамента, даже да му почистваме мазето в блока, където живее, да му метем стълбището пред апартамента, да му пренасяме мебелите – нови и стари – нагоре и надолу десетина етажа. Пренасяли сме мебели и в Тополовград в родната къща на жена му. Пращаше ни за такива услуги и по домовете на свои приятели и познати, сякаш искаше да се самоизтъкне пред тях: Вижте ме, разполагам със слуги! Кой кат’ мене – Великият диктатор!
    През пролетта му поставих въпроса ребром като му казах, че тези несправедливости и това ощетяване на работниците трябва да спрат. Полагат ни се през годината над 90 почивни дни, от които ние ползваме по-малко от половината. Полагат ни се годишни отпуски през лятото, през което време той ни задължава да работим и да изработваме декорите за новия сезон. В такива случаи той дори не ни даваше обяснение защо ни ощетява или поне да каже, че един ден ще ни ги върне тези дни. Не. Работете и толкоз, а който не му оттърва да се маха!… То не бяха простотии и номера на дребно. Пред обществеността на града се прави на културен, възпитан и интелигентен, а пред нас разкриваше истинската си същност – пълен селянин с примитивно и ограничено мислене, някакъв Андрешко, който си прави сметките на дребно и си мисли, че всички сме прости като него.
    Поставих и един друг въпрос – да ми се върнат едни пари, които той ми беше удържал от заплатата неправомерно. Отказа. Затова се наложи да заведа дело в съда, което ще се гледа през есента… И много други неща, не ми се говори за всичко това.
    И каква беше реакцията му, когато се върнах на работа след отпуската? Очаквах дискусия с него, спор и размяна на аргументи. След толкова много протести и писане от моя страна, нека и той да защити някаква своя принципна позиция!… Не, нищо такова не се случи. Извика ме още първия ден и ми каза, че правел съкращения на щата и трябвало да напусна. Страх го беше от дискусия, страх го беше да чуе истината в очите и зае позицията на страхливец: Вижте ме, аз имам власт и ще я използвам доколкото мога! Това искаше да ми каже. От цялата работа излезе, че законите в България са само на хартия. Ако тръгнеш да си търсиш правата по закон и да изискваш от работодателя да спазва Кодекса на труда, той те уволнява. И какъв е смисълът тогава от този кодекс? Май никакъв.
    Няма проблеми, преживявал съм го и с други директори, които съм свалял от власт – трима на брой. Явно този ще е четвъртият. Но не в това е въпроса. Всички трябва да разберат, че този човек е вреден за хората, вреден за града, вреден за обществото ни. Той не трябва да бъде на ръководна позиция и няма място в театъра. Трябва да бъде изгонен оттам и то възможно най-скоро! За това става въпрос.

  • Атанас Атанасов
    September 18, 2017 - Reply

    МАНИЯТА “НЕВЕНА КОКАНОВА” (2)
    В допълнение към темата за култа към Невена Коканова, не мога да не спомена и за манекените с нейните дрехи, които изнасяме на показ в коридора по време на всяко представление. Тези манекени са част от този култ. В началото имаше само един манекен с костюма от пиесата „Любов под брястовете” (заедно с обувките и шапката). На определен етап директорът Михаил Лазаров реши, че трябва да има и втори манекен – с червена рокля, с която уж Невена Коканова е играла някаква друга роля. Но впоследствие и това му се видя малко и затова реши да има и трети манекен – с костюма от пиесата „Ромео и Жулиета”. В допълнение към цялата тази глупост той се разпореди да има и огромно пано със снимката на Невена Коканова в цял ръст, която да посреща зрителите във фоайето. Директорът задължително държи по време на представления да се премахват от фоайето всички изложби и материали на читалището. Тези неща много го дразнят, защото иска да внуши на зрителите, че влизат в театър, а не в читалище. Може би затова претрупва коридорите с театрални атрибути – манекени, костюми и пана, сякаш иска да покаже, че това е негово пространство… един вид препикаване на територията като при кучетата. Всъщност темата за „лошото” читалище изисква отделен по-обширен коментар. Сега говорим за друго.
    Общо взето зрителите недоумяват и се чудят какъв е смисълът от цялата тази показност във фоайето и коридорите. Дошли са да се забавляват и да гледат някаква пиеса, а неизвестно защо някой си ексхибиционист е решил да им навира в очите нещо странно и кичозно във вид на манекени и сценични дрехи.
    В началото разпореждането е било манекените да се изнасят само по време на наши представления. Но впоследствие на директора и това му се е видяло малко и затова е решил, че трябва да се изнасят и по време на представления на гостуващи театри, а даже и на опери. Вероятно на някакъв следващ етап може да реши манекените да пътуват по време на турнета и да се излагат на показ в театрите на други градове. Знае ли човек какво може да му хрумне? Всичко което прави, му се вижда малко и иска целият свят да научи, че театърът е патентовал името “Невена Коканова”.
    Имаше период, когато не осъзнавах що за мания е това. Приемах всичко като даденост и не му обръщах внимание. Докато един ден директорът не ме извика и не започна да ме обвинява за това как предния ден, когато имало представление, не съм бил изкарал манекените в коридора. Обясних му, че това не е мое задължение. Нямало значение, каза ми той, аз трябвало сам да се сетя, защото било първото представление за сезона и едва ли не зрителите останали изненадани като видели, че манекените ги няма. (Определено никога нямаше да се сетя, че зрителите ще са страшно изненадани от липсата на манекени, но както и да е.) Директорът беше страшно възбуден, сякаш кой знае какво беше станало – престъплението на века. Трудно ми беше да възприема всичко това и започнах малко да се съмнявам: Абе, този човек нормален ли е? Как може да ме занимава с такива глупости?
    Постепенно разбрах, че нещата са много по-сериозни. Директорът влагаше в тези манекени и въобще във всичко свързано с Невена Коканова, някакъв много сериозен смисъл, сякаш от това зависеше животът му. Преди всяко представление той си има някакви свои ритуали – обиколя по коридорите и оглежда манекените дали са добре поставени, дали обувките и шапката на единия стоят правилно, оправя им гънките по дрехите, съзерцава ги, медитира пред тях… Вероятно си е представя, че насреща му стои Невена Коканова, знам ли. Хората от персонала виждат тези му странности. Някои се питат, какво му става на тоя, но постепенно свикват с това и не му обръщат внимание. Какво пък, всеки си е малко луд – един в едно, друг в друго. Това да му е кусура.
    Не искам да омаловажавам ролята и приноса на Невена Коканова за българската култура, но това, което става в нашия театър е вече извън пътя. Стига се до едно тотално обуначване и изпростачване. Нямаме си друга работа и дай сега, да си създаваме идоли и кумири и да им се кланяме. И защо трябва да го правим? Нали и тя е била човек като нас – ядяла е, пиела е, ходила е до тоалетна, имала си е своите човешки слабости и пороци. Защо е нужно от нормален човек да я превръщаме в това, в което никога не е била – някакво измислено и фалшиво божество?
    Понякога ми идва наум, че нещата с тези манекени наподобяват някакъв своего рода фетишизъм, т. е. когато една жена ти липсва, започваш да компенсираш с дрехите й, обувките й, гащите й… Превръщаш ги в предмети на преклонение. Така излиза. Казах му го веднъж на директора. Ако той има проблеми в тази насока, то това не означава, че трябва намесва и подчинените си. Лично аз нямам намерение да ставам оръдие на подобни болни амбиции, странности и приумици. Нека си ги пази за себе си!

  • Атанас Атанасов
    September 18, 2017 - Reply

    МАНИЯТА “НЕВЕНА КОКАНОВА” (1)
    Театърът носи името на Невена Коканова. Директорът Михаил Лазаров много държи да се произнася името на актрисата, защото хората все още не са свикнали с това име. Първата им реакция е учудване – „Ама така ли се казва театърът? Не знаех.” – и това много го дразни. Не му е приятно и това, че и друг театър – в Дупница, носи същото име. Казва, че те, за разлика от нас, били общински театър, едва ли не самодейци и не са били на нашето професионално ниво, т. е. от яд, че някой му е отнел името Невена Коканова, той всячески се стреми да принизи и омаловажи дейността на колегите от Дупница.
    Организирал е една агресивна рекламна кампания, където навсякъде се старае да набива в очите на хората името и образа на Невена Коканова. Те трябва задължително да свързват ямболския театър с това име. Това му е нещо като фикс идея. Измисля си разни поводи и поводчета, фестивали и фестивалчета, празници, награди с името на Невена Коканова… книжки, рекламни материали, статуетки, „босоноги Жулиети”, разни „стъпки на Невена” и пр., които по някакъв ексхибиционистичен начин трябва да се натрапват на хората, да им се навират в очите, искат или не искат това.
    В стаята на дирекцията, където той прекарва повечето си време, се е заобградил, като някакъв Плюшкин, с всевъзможни излишни предмети – сувенири, статуетки, знаменца, джунджурийки, боклучета… и на повечето от тях е гравиран образът на актрисата. По цял ден седи там вторачен в образите на Невена Коканова и нещо медитира. Общо взето хората се чудат какво толкова прави в тази дирекция, не умира ли от скука. Сигурно се чуди какво още да измисли по въпроса с Невена Коканова.
    Явно това, което е направил, му се е видяло малко и затова е решил театърът да има химн свързан с Невена Коканова. Само че е избрал неподходяща мелодия от филма „Момчето си отива”, която обикновено се асоциира с актьора Филип Трифонов, а не с Невена Коканова. Но той така си мисли, че едва ли не всички ще се сетят, че мелодията е писана в нейна чест. „Химнът”, ако мога така да го нарека се изпълнява по време на театралните празници преди всяко представление, като хората се задължават да стоят прави и да се взират в нещо като икона на сцената – голям винилен портрет на актрисата. Както е тръгнало, може и това да му се види малко и да сложи под портрета олтар със свещи и „литургията” да продължи два часа както е в църквите. Определено зрителите се отегчават от подобни ритуали и се питат, кога най-после ще свършат тези глупости, няма ли да започне пиесата и да гледаме това, за което сме дошли. Нещо подобно се повтаря и след края на пиесата – някакъв своеобразен ексхибиционизъм във вид на речи и ритуали, където името на Невена Коканова се повтаря пак под път и над път и зрителите едва изтрайват всичко това, защото бързат да си тръгнат.
    Въпросът с налагането на измисления от директора химн и задължаването на гражданите да му отдават чест стоейки прави, би трябвало да е предмет и на разследване от прокуратура, защото всичко това е противоконституционно. По конституция символите, на които гражданите са длъжни да отдават чест са единствено националното знаме, герба и държавния химн. А в случая имаме някаква странна самоинициатива от страна на Лазаров. Поради някакви негови причини, той си е създал личен култ и е решил да задължава странични хора, които нямат нищо общо с този култ, да му се кланят и да го почитат. Всичко това е не само странно и необичайно, плод на някакви личностови проблеми, но и незаконно.
    Явно е, че Михаил Лазаров е бил близък с Невена Коканова и е запазил някакви хубави спомени от познанството си с нея. Но защо трябва да занимава и други хора с това. Писал е там някакви сълзливи разказчета за нея, които публикува във всяка от рекламните книги за театъра. Примерно, как тя му подарила някакво растение, което още растяло в къщата му в Боженци и той свързвал това растение с Невена Коканова, сякаш духа й още живеел там… пълни глупости. Преповтаря, за кой ли път финала на „Любов под брястовете”, когато тя го галела по челото и му шепнела: „Обичам те Ибън!”, той пък й отговарял „Обичам те Абби!” Да кажем, това преживяване е оставило някакъв дълбок отпечатък в съзнанието му и е белязало живота му оттам нататък… Е хубаво, ама аз какво общо имам с всичко това? Нека си изживява личностовите мании и зависимости сам и да не ме занимава с тях!
    Всичките тези странности на директора не остават незабелязани от персонала на театъра. Неизбежно много хора започват да си задават въпроса: „Абе тези хора… нещо така… много са съмнителни. Да не би да са си бъркали в гащите? Каква е тази мания по Невена Коканова, какво е това чудо?” Отговорът на такъв въпрос се посреща с вдигане на рамене. Може пък да е било несподелена любов, нещо платонично, знае ли човек. Но при всички положения е мания и зависимост, т. е. нещо ненормално.

  • Атанас Атанасов
    September 19, 2017 - Reply

    Казвам се Атанас Петров Атанасов – бивш работник в театъра. За коментарите, които съм публикувал тук нося пълна отговорност. Действал съм с чиста съвест и с ясното убеждение, че това, което съм написал е самата истина. Нека тези, които не са съгласни с мнението ми да излязат също с имената си и да се опитат да ме оборят. Засега не виждам такива хора.

  • Атанас Атанасов
    November 10, 2019 - Reply

    СОФИЙСКА ГРАДСКА ПРОКУРАТУРА РАЗСЛЕДВА МИНИСТЪР БОИЛ БАНОВ
    С писмо № 1638/2019 от 13.02.2019 г. Върховна касационна прокуратура – отдел 02 „Досъдебен” упълномощава Софийска градска прокуратура да разследва министър Боил Банов във връзка с обвиненията срещу него за прикриване на престъпление на директора на ямболския театър Михаил Лазаров.
    Драматичен театър „Невена Коканова” е бил осъден за нарушаване на авторските права на композитора Юлиан Слабаков съгл. влязло в сила решение по гр. дело №35/2018 г. на Апелативен съд – Бургас. Под ръководството на директора на театъра Михаил Лазаров е била извършена кражба и използван чужд авторски текст на пиеса играна от театъра в продължение на четири години. В случая директорът съзнателно е извършил престъпление по чл. 172а, ал. 1 от Наказателния кодекс, въпреки че е бил предупреждаван за това – през м. ноември 2016 г. от Министерството на културата и впоследствие през м. януари 2017 г. от автора Юлиан Слабаков. Вместо да прекрати играта на пиесата той е продължил да прави нови представления с нея в продължение на година и половина след отправените му предупреждения. Явно е, че директорът Лазаров е вярвал, че действията му ще останат безнаказни и е нарушавал закона с ясното съзнание, че няма кой да го контролира и спре.
    Пиесата на Юлиан Слабаков „Бременските музиканти” се играе в ямболския театър от 2013 г. до 2018 г., но без да е посочен авторът на текста. В края на 2016 г. авторът Слабаков открива в интернет клип с части от пиесата, където актьорите изпълняват песни с негови текстове и подава сигнал до Министерството на културата. Слабаков изисква от Боил Банов – тогава зам. министър с ресор „Театри” и Елиянка Михайлова – директор Дирекция „Сценични изкуства”, да направят проверка по случая и съответно, да изискат от ямболския театър официалния текст на пиесата, както и видеозапис на цялата пиеса, респ. да му се изплати обезщетение за неизплатени авторски права. За съжаление зам. министърът Боил Банов и Елиянка Михайлова вместо да разпоредят проверка, просто информират директора, че срещу него има отправени обвинения и какви са фактите по случая. Така на практика Банов и Михайлова предупреждават директора Лазаров да вземе някакви мерки, за да прикрие следите от престъплението си. Тук е изиграл роля фактът, че Боил Банов е бил дълги години директор на хасковския театър и като такъв се познава много добре с Михаил Лазаров, с когото са били колеги и поддържат все още добри отношения.
    Още на втория ден след подадения сигнал директорът Лазаров се разпорежда клипът да бъде свален от сайтовете на и-нет, в т. ч. и от страницата на театъра и да бъде заменен с нов клип нямащ нищо общо с първия. Новите кадри показват интервю на директора и репетиция на актьорите, но без да изпълняват песните. Пак по това време (края на 2016 г.), директорът Лазаров е възложил на актьора Волен Митев да съчини нови стихове за пиесата, които са били готови вероятно през пролетта на 2017 г., но не са се играли, а само са се използвали като доказателствен материал по време на последвалото съдебно следствие.
    При така стеклите се обстоятелства директорът Михаил Лазаров оформя и официалната позиция на театъра, която почива изцяло на лъжи и измислени от него факти. Започва да твърди, че не е извършвал плагиатство и че въпросният клип с изпълнявани текстове на Слабаков никога не е съществувал, нито е бил публикуван в интернет.
    Най-странното при тези обстоятелства, които недвусмислено говорят за извършено престъпление, е активното съдействие на Боил Банов и Елиянка Михайлова, които всячески са подпомагали извършителя Михаил Лазаров. Те категорично отказват на автора Слабаков достъп до текста на предоставената от театъра пиеса с мотива, че това било „конфиденциална” информация. Позовават се на някакво телефонно обаждане, където неизвестен глас представяйки се за адвокат на ямболския театър им забранил да дават текста на когото и да е, защото бил „конфиденциален”. И Банов и Михайлова най-послушно са се съгласили и изпълнили това, което гласът им наредил. От друга страна отговорили на автора Слабаков, че от театъра не са им предоставили запис на пиесата на CD и че такъв диск никога не е съществувал (!?) т. е. приемат лъжите на директора Михаил Лазаров за чиста монета и застават твърдо в негова защита. Става ясно, че Банов и Михайлова нямат никакъв контрол върху дейността на директора на ямболския театър и не могат да го заставят да изпълни каквото и да е. Нещо повече от абсурдно – те изпълняват това, което техният подчинен директорът Лазаров им нарежда да правят. Изпълняват и нарежданията на някакъв тайнствен глас по телефона представящ се за адвокат на театъра.
    Впоследствие, поради настойчивите искания на автора Слабаков, Банов му отговаря чрез Елиянка Михайлова, че едва ли не проблемът не е на министерството и че било редно авторът да потърси правата си по съдебен път. Нещо подобно е отговорил Боил Банов и на омбудсмана Мая Манолова, след като е станал министър половин година по-късно, в смисъл такъв, че проблемът свързан с конфликта между Юлиан Слабаков и ямболския театър се разглеждал в съдебно дело и докато не бъдело решено делото той не можел да предприеме нищо. Но незнайно защо година по-късно, след като делото вече е било решено и кражбата на текст доказана, Боил Банов отново нищо не предприема. Налице е абсолютно бездействие от негова страна и нежелание да санкционира директора Лазаров. Така всичко си остава по старому – сякаш няма плагиатство, няма престъпление, а директорът Лазаров е едва ли не невинен.
    Не по-малко интересен е фактът, че Боил Банов и Елиянка Михайлова не само са прикривали и подпомагали директора Лазаров, давайки му информация как да се предпази от съдебното дирене. Нещо повече, Боил Банов е плащал за това престъпление. Според данни на експертизата направена от първоинстанционния Районен съд – Ямбол, само за тази пиеса министерството е превело на театъра 256 410 лв. субсидии от държавния бюджет представляващи 90 % от всички приходи за пиесата. (За справка, приходите от продажби на билети за тази пиеса са незначителни – само 34 532 лв.) Т. е. стотици хиляди левове от държавния бюджет са отишли за финансирането на едно плагиатство и престъпление, което няма нищо общо с изкуството. Тези пари са усвоени от театъра и все още не са върнати, въпреки че са придобити незаконно. Няма и министър, който да ги изиска обратно.
    Зловредната роля на Банов и Михайлова се изразява най-вече в това, че в желанието си да подпомогнат директора Лазаров, те са затруднили съда в намирането на истината при последвалите съдебно-процесуални действия. След като Лазаров е бил предупреден и след като е направил необходимото за заличаване на следите от плагиатството, за съда вече е било много трудно да докаже кой от текстовете на пиесата е оригинален – този на Юлиан Слабаков или този на Волен Митев. За щастие, по някаква случайност съдът е стигнал до истината.
    Чрез свидетелските показания на актьора Волен Митев – автор на подправените текстове, съдът стига до извода, че оригиналният клип със стиховете на Юлиян Слабаков е съществувал и се е разпространявал в и-нет и че пиесата се е играла в продължение на четири години с откраднатия оригинален текст на Слабаков. Като цяло Волен Митев се стреми да прикрие престъплението на директора Михаил Лазаров, но без да иска дава данни доказващи правотата на автора Слабаков.
    На първоначалния етап след разкриване на плагиатството директорът Лазаров е насочил усилията си към промяна на текстовете на песните, а впоследствие е накарал автора на новите текстове Волен Митев да лъжесвидетелства пред съда твърдейки, че неговите песни са съчинени не през 2017 г., а четири години по-рано. Но това не е било достатъчно. В желанието си да заблудят съда директорът Лазаров и Волен Митев не са обърнали внимание, че в текста на пиесата има и реплики на актьори извън стихотворния материал, които също са плагиатствани. Точно там съдът е открил много очебийни сходства между оригиналния и подправения текст. Съществуват цели сцени и дълги пасажи, които са преписани дословно от оригиналния текст, което е довело съда до извода, че не е възможно те да бъдат измислени отново от Волен Митев и то 15 години след като Слабаков ги е създал. Очевидно е, че са били откраднати.
    Авторът Юлиян Слабаков е бил безкрайно възмутен от качеството на представения текст на Волен Митев. Характеризира го като абсолютно бездарен и непрофесионален. Пред медиите той изразява възмущението си по следния начин: „Не мога да повярвам, че е било възможно тази глупост да се играе пред публика! Рязали и после лепили всевъзможни безмислици и се е получил един компот – смесица от странни и неадекватни реплики, само и само да докажат, че текстът не е мой. Това са разбойници и крадци, а не хора на изкуството!“
    Този скандал засяга и един друг проблемен аспект от дейността на ямболския театър – представянето на детски пиеси в детски градини и училища, където Министерството на културата няма достъп и възможност за контрол. Ясно е, че представленията в детски градини не се правят от благородни подбуди и с цел да се разпространява изкуство или да се ограмотяват децата. Главната цел на директора на театъра е да получи след това държавна субсидия за уж изиграно представление в театрална зала – поне така се представят нещата в документацията до Министерството на културата. Министерството от своя страна в края на годината отпуска на театъра субсидия за продаден билет два пъти по-висока от стойността на билета. (В минали години тази държавна субсидия е била 3-4 пъти по-голяма). Именно от такива детски пиеси, голяма част от които са плагиатски, театърът прави по-голямата част от своите приходи.
    Колкото до пиесите играни в детски градини, те са със съмнителна художествена стойност. Имитира се игра на пиеса. Малък брой актьори играят почти без декор и без сцена пред 20-30 деца, но после по документи нещата се представят по друг начин – все едно че пиесата се е играла в театрална зала и пред по-голям брой зрители. Главното е да бъде излъгана държавата и да даде повече пари за нещо, което няма нищо общо с изкуството. В Министерството на културата са наясно, че детските пиеси са едно хитро и ефикасно средство за източване на държавния бюджет, но си затварят очите. Вероятно това е така, защото министърът много добре знае, че един ден ще се върне на директорския си пост в Хасковския театър и там ще прави абсолютно същото. Защо му е да се бори срещу нещо, което в бъдеще ще осигурява доходи на театъра му?
    Министерството на културата си затваря очите и за неуреденото заплащане на авторски права на други пиеси представяни от ямболския театър. Такива крадени пиеси, освен „Бременските музиканти”, са пиесите „Политикани” от Рачо Стоянов, „Келчо и царската дъщеря” от Елин Пелин, „Самодива” от П. Ю. Тодоров и др. Авторът на „Бременските музиканти” Юлиан Слабаков вече се е свързвал с дружеството „Театераутор” и оттам са били категорични, че нямат договор с ямболския театър за тези пиеси и никакви пари досега не са били превеждани за авторски права. Само тази констатация е достатъчна директорът Лазаров да бъде подведен под наказателна отговорност по чл. 172а, ал. 1 от НК, но реакция от страна на министерството отново няма. Остава се с впечатлението, че едва ли не съществува негласно споразумение театрите произволно да нарушават законите на страната, а Министерството на културата да ги прикрива доколкото е възможно.
    Изводите от всичко казано дотук са, че директорът на ямболския театър Михаил Лазаров съвсем безпрепятствено нарушава законите на страната, в частност Закона за авторско право и сродните му права, възползвайки се от липсата на контрол от страна на Министерството на културата и най-вече от познанството си с министър Боил Банов, който не само че не го контролира, но и му съдейства с информация, която да го предпазва от нежелани последствия.
    Друг не по-малко проблемен аспект в работата на ямболския театър е безогледното източване на държавния бюджет за неща, които са престъпление – плагиатски пиеси или пиеси с преправени и изопачени текстове нямащи нищо общо с истинското изкуство и култура. Възниква въпросът: За такава ли „култура” отиват парите на държавата? И това ли е лицето на културата, която ръководи министър Боил Банов?
    Атанас Атанасов

    http://www.rikoshet.eu/2019/02/25/софийска-градска-прокуратура-разсле/

  • Атанас Атанасов
    November 12, 2019 - Reply

    РАЙОННА ПРОКУРАТУРА – ЯМБОЛ
    Изх. №1760/2019 г.
    Дата 01.07.2019 г.

    ПОСТАНОВЛЕНИЕ
    ЗА ОТКАЗ ДА СЕ ОБРАЗУВА ДОСЪДЕБНО ПРОИЗВОДСТВО
    гр. Ямбол, 01.07.2019 г.

    Мариана Никова – прокурор при РП – Ямбол, след като се запознах с материалите по преписка № 1760/2019 г. по описа на ЯРП
    УСТАНОВИХ:
    Преписката е образувана по депозирана в ЯРП жалба от Атанас Петров Атанасов от гр. Ямбол, в която се сочело, че в ДТ „Невена Коканова” – Ямбол били наложени незаконови култови практики.
    В хода на проверката е било установено следното.
    В жалбата си Атанас Атанасов е заявил, че директорът на ДТ „Невена Коканова” – Ямбол е въвел „странни и нерегламентирани” от законова гледна точка практики и действия, задължаващи работещите там и посещаващите театъра зрители да отдават почит към патрона на театъра Невена Коканова. По идея на директора Михаил Лазаров бил създаден „химн” в чест на актрисата, който се изпълнявал по време на театралните празници на гр. Ямбол, провеждани през м. юни. Преди началото на представленията, по време на „химна” зрителите се задължавали да стоят прави и да се вторачват към сцената, където „висяло нещо като икона” с образа на Невена Коканова. Според Атанасов наложената практика била незаконна и от гледна точка на Конституцията на Република България, според която единствените символи, на които трябвало да се отдават почести били националното знаме, герба и националния химн. Измислянето на нови култове, кумири и създаването на обекти за преклонение би било нещо безобидно, ако касаело само директора на театъра и не излизало извън рамките на неговия личен живот.
    Атанасов е заявил в писменото си сведение, че неведнъж е влизал в пререкания с Михаил Лазаров по този повод. Според него, Лазаров имал мания да боготвори Невена Коканова и стигал до крайности, като боготворял дори дрехите й и ги превръщал в предмети на преклонение, което според него било вид сексуално разстройство. През месец март 2017 г. Атанасов и Лазаров спорили по този въпрос и Атанасов категорично отказал да изнася манекени, облечени с дрехите на Невена Коканова в коридорите на ДТ „Невена Коканова” – Ямбол. Атанасов препоръчал на Лазаров да се лекува и да не намесва подчинените си в своите личностни „мании и сексуални разстройства”. Думите на Атанасов били: „Ако е имал някакви лични отношения с актрисата, нека да си ги изживява сам и да не намесва други хора”.
    Снето е сведение от Михаил Лазаров Лазаров, директор на ДТ „Невена Коканова” – гр. Ямбол. Същият е заявил, че написаното в жалбата на Атанас Атанасов не отговаряло на истината. Според Лазаров една голяма българска актриса като Невена Коканова, която е и патрон на техния театър заслужавала този поклон пред таланта й. Лазаров е уточнил, че не е принуждавал никой от състава на театъра, още по-малко от публиката, да се прекланя пред когото и да било. Музикалната пиеса написана от композитора Борис Карадимчев се изпълнявала само по време на театралните празници „Невена Коканова” или на големи кръгли годишнини на театъра. Зрителите са я кръстили „химн” в знак на почит и преклонение към театъра и неговия патрон. Ставането на крака от зрителите по време на изпълнението на музикалната творба било вследствие на вълнението и емоцията, която изпитвали. Никой не им налагал да стават прави по време на изпълнението. Според Лазаров, за пореден път имало депозирана недействителна жалба срещу театъра и него, което уронвало престижа на един „70-годишен културен институт”.
    Видно от събраните по преписката материали не са налице данни за извършено престъпление от общ характер по смисъла на НК, конкретно за това по чл. 165, ал. 1 и ал. 2 от НК. Няма данни гражданин на Р България да отдава почит към покойната актриса Невена Коканова, като става прав, докато се изпълнява музикалната композиция, създадена в нейна чест от композитора Борис Карадимчев. Посоченото действие не представлява религиозен обред или служба, в които някой да е бил принуждаван да участва, за да се обсъжда изобщо наличието на данни за извършено престъпление по смисъла на НК.
    Предвид изложеното и на основание чл. 213, ал. 1 и чл. 199, ал. 1 от НПК
    ПОСТАНОВИХ:
    ОТКАЗВАМ да образувам досъдебно производство по преписка № 1760/2019 г. по описа на ЯРП на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НК, поради липса на извършено престъпление от общ характер.
    Препис от постановлението да се изпрати на Атанас Петров Атанасов от гр. Ямбол.
    Настоящото постановление подлежи на обжалване пред Окръжна прокуратура – Ямбол.
    ПРОКУРОР: М. НИКОВА

Leave a reply