Доктринерско общество или близнаците на Близнашки

Родната политическа действителност, както можеше да се очаква, след безчислените издевателства на свои и чужди, роди поредното политическо чудо. Всъщност, чудо, в случая, е евфемизъм, за нещо съвсем несъразмерно, направо уродливо, което се разминава решително с цивилизованото мислене. Тъкмо цивилизованото мислене отсъства, за пореден път, в поредния политически експеримент, с който се напъваме да удивим света. Тъкмо то, защото ако го имаше, не би била възможна чудовищната метаморфоза, превръщаща гражданина в доктринер, подменяща устоите на съвременната цивилизация. Ние, оказва се, въоръжени с ловкостта на ориенталския магьосник и инертността на ориенталеца, сме способни да зачеркнем с един фриволен, направо артистичен жест, граденото с векове.

Гражданското общество, постигнато след кървави революции и непрежалими жертви, смогнало след толкова мъки и много усилия да осигури най-сетне надеждна защита за народите срещу всякога корумпиращата се държава, ние превърнахме в неговата противоположност. Родната политическа алхимия, постигна и този път непостижимото, превръщайки гражданина от непримирима опозиция на властта, на всяка власт, в придатък на властта, уродлив придатък. Така наречените граждани, организирали малобройните, но продължителни за сметка на това и твърде шумни протести, въпреки адмирациите на несведущия или преструващ се на загубен чужденец, не бяха граждани, разбира се, а политически щурмоваци. Техните лозунги и искания, ако ги имаше и доколкото ги имаше, бяха политически, не граждански, те не бяха опозиция на държавата и всяка власт, заради опазването на изконни права, а воюваха с една партия в угода на друга партия. И това бе някак поносимо все пак, и това изглеждаше някак приемливо, щом властта, като всяка нашенска власт, имаше достатъчно кусури и, пак като всяка нашенска власт, бе и корумпирана, и безпринципна.

Тази власт, може да се твърди, нямаше нито солидна парламентарна подкрепа, нито надеждна обществена подкрепа, та исканията на протестиращите, граждански или политически, имаха всякога достатъчно основания. Заради това, сигурно, ще ми се да вярвам, авторитетни и не толкова авторитетни чужди институти и организации, констатираха със задоволство, че гражданското общество у нас най-сетне се е събудило. Недоумение буди обаче факта, че същите тези институти и организации сега, след като е налице чудовищната и гротескна метаморфоза, сконфузено мълчат. Не би трябвало, недопустимо е, щом пред очите им гражданското общество се изражда в доктринерско общество, което е и скандално, и абсурдно! Факт е, печален факт, но новото ни правителство, назначеното от президента служебно правителство, е не само оглавено от протестиращ, но и населено с още куп протестиращи. Лесно, без каквито и да е усилия и угризения, всеки непредубеден наблюдател би видял очевидното и би се възмутил или поне смутил от натрапващата се аномалия. А още по-скандалното, пък и смехотворното,  е, че президентът, който бе върл защитник на така наречените граждани, сега им помага да докажат, че са обикновени доктринери, жадни за власт, а не борци за правда. Нарекох тези странни представители на обществената фауна „Близнаците на Близнашки”, защото те, без каквото и да е съмнение, са негови законни братя и по съдба, и по манталитет.

Преди всичко обаче, трябва да отчетем родството им не толкова с Близнашки, колкото с Плевнелиев, благодарение на когото се намножиха и изявиха доктринерстващите граждани, мераклии за министерски постове. Брат на Плевнелиев, същински брат, най-напред, е Близнашки, разбира се, щом и двамата, от невръстни комунисти, дебела номенклатура още в младежките си години, се превърнаха яростни антикомунисти в зрялата си възраст, заради властта, разбира се, с която са с венчали още като комсомолци. По-същественото в случая обаче е, че както подобава на истинския комунист, те са съвсем безскрупулни, докато шетат на доктринерските си мераци, че лъжат неистово в името на днешната партийна правда. Близнашки, например, който е професор по конституционно право и се предполага, че познава прекрасно основния закон, е начинател на подписка за референдум, който е невъзможен, според днешната ни Конституция. Близнашки, с други думи казано, е политиканстващ шарлатанин, който лъже съзнателно и злонамерено наивниците, за да отмъсти на партията, отказала му президентска кандидатура. Неговата подписка, отгоре на всичко, не само преследва непостижими цели, но изобилства от фалшиви подписи, което прави шарлатанията му още по-релефна. И всичко това, във всяка цивилизована държава, би било предостатъчно, за да потърси настоящият президент някой по-надежден кандидат от разлютения ренегат за служебен премиер. И настоящият президент , за жалост, е разлютен ренегат, който ако вчера е прегръщал пламенно комунистическия идеал, както близнака Близнашки, днес трябва, пак като него, да го оплюва яростно, докато воюва с довчерашните си съратници. Така, общо взето, постигаме президентско-премиерската симбиоза, гарантираща израждането на гражданското общество и превръщането му в доктринерско общество. Ненужно е, нелепо, да затъваме в подробности и обясняваме надълго и нашироко кои са и колко са политическите еднодневки, удостоени от президенстско-премиерския тандем със съмнителната чест да се преструват на министри някое време.

Не бива да подминем обаче знаменателния факт, че за министър на правосъдието е назначен човек, на който са отнети адвокатските права! И Кеворк Кеворкян, находчиво, но и съвсем закономерно, съвсем логично,  зашлеви президента и премиера със страшния, но и законен въпрос, дали евентуално няма да вземем някой от следващите правосъдни министри направо от затвора? Това обаче не попречи на вдъхновителите и сътворителите на този тъй нелеп кабинет да продължат да ни убеждават пламенно в неговата експертност и обективност. Доколко са експерти новоизлюпените министри свидетелства не само злополучният адвокат, но и онази мома, дето гордо заявява, че е завършила Хаорвард, след като е изкарала едва двуседмичен, ограмотителен курс за нещо, но това, да речем, са неважни подробности. А що се отнася до обективността, очевидно е, че уж служебното правителство, провежда съвсем откровено и чак настървено партийна, а не независима политика. И действа дотолкова безпардонно, че възмути не социалистите, пострадали най-чувствително от преобразованията, а Реформаторския блок, евентуалният утрешен коалиционен партньор на ГЕРБ. Въобще, налице е, като че ли, още една забележителна метаморфоза: там, където гражданското общество се изражда в доктринерско общество, очевидно, е закономерно да се превърне в партийно служебното правителство.

Политическата перверзия, която сме натворили, вижда се, ражда и късни, още по-отровни плодове, а заложник на безумията ни вече е не само гражданското общество, но и идеята за демократично управление. Успяхме да убием, да компрометираме, да превърнем в посмешище гражданското общество, преди да е изкристализирало то, преди да е направило нещичко за очовечването ни. И ето, вече сме готови за още покушения, по-мащабни, и не даваме пет пари, разбира се, за нерадостното бъдеще, докато настървено преследваме доктринерските си мераци…

Любомир Котев