Дискотека беше мръсна дума

KoniarovДойчин Коняров, музикант:

Дойчин Коняров е роден през 1946 година в Ямбол. Работил е като музикант в чужбина, един от първите дисководещи в България. Носител е на първа и втора награда от конкурсите за дисководещи в страната ни. Бил е оркестрант и в Тракийския ансамбъл. Дискоклубът в Младежки дом – Ямбол през 1977 година е вторият поред в България.

-Откъде идва вашият род. Мнозина си мислят, че вие сте от ямболската фамилия Конярови, но не е така, нали?
-Моят род тръгва от село Боженци. Оттам е баща ми. Дядо ми, Калчо Коняров, е бил учител в съседното село в продължение на 50 години – сутрин, в студ, в сняг, той е изминавал 8 км до село Източник. Погребан е в двора на църквата, като един от най-почитаните хора. А в съседното село му е издигнат бюст-паметник. С идването на така наречената демокрация, добри хора, леко мургави, са откраднали паметника, сега там стои само постаментът.
-А кой от вашите предци попада в Ямбол и как става това?
-В Ямбол идва баща ми. Те са били десет деца, той е деветото дете. Завършил е Априловската гимназия в Габрово, това е през 1915 г. По онова време там са имали симфоничен оркестър. Баща ми е работил цяло лято, за да си купи флейта, после си е плащал уроците, за да усвои този инструмент. И е станал част от училищния симфоничен оркестър. Оттогава сякаш тръгва музиката в рода Конярови.
-Баща ви като войник ли попада в Ямбол?
-Той е бил в полка на Мария-Луиза. Кавалерийски полк, елитен полк, там са ги подбирали по осанка и ред други качества. Имал е черен кон, наречен Мавруд, и след като полкът на Мария-Луиза се разформирова, баща ми  го пращат в Ямбол. Тук се запознава с майка ми, тя е от рода на Дойчевите, каргонски род, дядо ми е Дойчо Дойчев – Часовникаря. С този прякор го знаят повечето хора в Ямбол, аз съм кръстен на него. И майка ми се е занимавала с музика, свирила е на акордеон. Така че музикалните интереси донякъде се засичат.
– Роден сте през 1946 г., като правя бърза сметка, няколко поколения ямболии са минали през Младежкия дом, през дискотеката, която вие водихте.
-Аз започнах с ролята на дисководещ през 1977 г. Тогава, на 25, 26 и 27 октомври отвори за първи път вратите си диско клубът към Младежкия дом. Тогава аз бях 31-годишен. Хората, които идваха там, са били на 15-17-20 години. Част от тези хора вече са пенсионери. В последните  години работих в някои от клубовете на пенсионера, и там срещнах доста хора, които са идвали на дискотека в Младежкия дом. И като ме видяха, казват: ”Нашето момче дойде”
– Нека обаче пак да дръпнем по-назад във времето. Кои са учителите и съучениците, които имат диря в душата ви?
– Завърших Механотехникума. Любопитно е, че тогава там не учихме музика, а имахме духов оркестър, мандолинен оркестър, естраден оркестър. Ние искахме да свирим. Търсихме живота в групата. Любимият ми учител бе инж. Руско Паспалджиев. Имахме изключително добри учители. Когато за първи път влязох в Механотехникума, видях един голям лозунг, на него пишеше: ”В ръцете на маймуната науката е вредна и опасна”.
-Споменахте Руско Паспалджиев. Това е бившият фабрикант, нали?
-Да, той е, имаше две висши образования. Той никога не говореше за политика. Завършил е химия и металургия, а свиреше на цигулка, пиано и китара. Той беше и корепетитор в читалище „Съгласие”. Изключителен ерудит.
-А вие кога започнахте с музиката?
-Най-напред това бе с акордеон, но той вече не бе модерен инструмент, не ме привличаше. В Техникума  си купих тромпет, влязох и в мандолинния оркестър на Паспалджиев. Бях и в естрадния оркестър – пет души, един на саксофон, аз свирех барабани, тромпет, акордеон, барабани. На китара при нас свиреше Динко Хандъров, светла му памет.
-Кога влязохте в професионалната музика?
-Направихме хубав оркестър и през 1971 г. сключихме договор да свирим в Германия. Музикалният гурбет ми даде възможност да посетя много добри дискотеки в тогавашната ГДР. Там Западът бе на една крачка, гледаха се три-четири капиталистически телевизии. Имаше предавания, които се излъчваха на живо от дискотеките. Всъщност, в Източна Германия дискотеките работеха по западен маниер, не им се пречеше в това. Ние ходихме да свирим на остров Рюген. Получих по-късно предложение да работя като певец в немска дискотека, но трябваше да оставя групата ни, което бе невъзможно.
-На колко инструмента умеете да свирите?
-Владея клавирните, малко, колкото да си акомпанирам. Имам китара втора категория, защитена пред държавна комисия. И имам пеене, първа категория. Тогава имаше голям интерес у децата към инструментите, сега колко деца свирят на саксофон, на кларинет, на тромпет, на тромбон? Просто няма – всичко е пред компютрите.
-Имате музикантски стаж  в Германия, кои бяха в този оркестър?
-Петър Желязков – барабани, Живко Дяков – тромпет, Стефан Борисов , Живко – китара, и аз – също китара. Бяхме си направили сценично облекло – униформи, така да го наречем. Това бе 1970-1971 г., пеехме много хубави неща, Живо изпълняваше прекрасно две песни на „Битълс”, особено „Естъдей”. А преди да замина за Германия, в Профсъюзния дом на културата, имахме състав с ръководител Кольо Парушев, свириха в групата и Петьо – той бе изключителен барабанист, но алкохолът не прощава на никой. Антон Чернаев бе на бас китарата , Данчо бе на саксофона и Жику – на тромпета. Мария Ангелова ни бе певицата, тя сега е ръководител на школата за джаз и поп пеене към  читалище „Съгласие”. По-късно, след като се върнах от Германия, с нея 4 години работихме двамата като певци.
-А как се стигна до диско клуба в Младежкия дом?
-Тази работа я започнахме с Николай Алексиев. Това бе преди 36 г. Заедно с него бяхме 4-5 г.
-Имате стаж и в Тракийския ансамбъл?
-Да, и от там съм минал. С Елена Граматикова бяхме в чудесни отношения, тя много ме обичаше. Още като влязох в ансамбъла и тя ме взе под крилото си. В ансамбъла започнах през 1969 г., причината бе, че там бяха решили да свирят „Тракийска сюита”. На единия акордеон свиреше Стоян Гагов, на другия – Георги Нойков, а на третия бай Кочо Петров. Аз и Кольо Парушев бяхме китаристите. Народната музика е нещо уникално, за съжаление младите не знаят изобщо за какво става дума. Парите падат от поп фолка и той избута фолклора. Чалгата я следя още от момента, в който се появи Хисарския поп – 1985 г.
-Как се стигна до преминаването ви към ролята на дисководещ?
-Нещата тръгнаха от Германия. Аз си знаех, че ще стана диджей – работата бе ясна в това отношение. Свирихме в Интерхотела в Йена – супер лукс. Там видях какво е истинска дискотека. Започнах да си правя много записи. Тогава не само в Ямбол, а изобщо в страната ни нямаше дисководещи. Набавях необходимата техника, записвах музикални предавания. Едното бе немско, наричаше се „Музика за младите”. Превеждах, слушах, търсех да разбера как точно се върши тази работа. Купих си първия мишпулт от Германия. И отидохме при първия секретар на ОК на комсомола. Тогава нямаше друг начин, трябваше да се получи оттам разрешение за такъв тип музика. Със секретаря на градския комитет на Комсомола сме седяли на един чин две – три години, но не искам да му казвам името. Отиваме при него с Динко Хандъров и с Кирил Желев. Шефът на градския комсомол отказа. Аз не му се сърдя, той си е давал сметка за положението тогава в България и не е искал да поема такава отговорност.
-Говорим за коя година?
– Това става през 1975 г. А през следващата година се оказа, че не ме пускат да замина за ГДР. От милицията не ме пускат. Имахме оркестър, договор също. Билетите за полета ни поръчани, барабанистът ми казва, че дават само три, оказа се, че четвъртият, моят, не може да се вземе – имало забрана. Седнах тогава и писах до министъра на вътрешните работи. Мина 1 г. и чак тогава ме извикаха в тукашната милиция, за да ми кажат, че мога пак да кандидатствам за излизане в ГДР. Все пак заминахме.
-След връщането ви от ГДР, тук нещата май са станали по-топли?
-Да, първи секретар на градския комитет на Комсомола бе станал Кирил Желев. И той ме извика да почвам да правя диско клуба. Иван Комитов бе директор на Младежкия дом. Но дискотека продължаваше да бъде мръсна дума. Само в Радомир имаше дискотека, никъде другаде. И се събрахме аз, Борис Начев и Георги Зайков. Търсихме пролука, и Начев даде акъл – да го наречем Клуб на младата художествено – творческа интелигенция. А като започнахме дискотеката, бе чудо на чудесата – вътре влизаха 200 души, отвън чакаха 400. Работата тръгна – четири пъти седмично. Всички Нови години, Първи пролети, Абитуриентски вечери, всичко минаваше през диско клуба. Моята работа не се състоеше само в това да пускам песните и да ги коментирам. Организирах в Младежкия дом да дойдат най-добрите рок групи в България.
-Били сте съученици с Митко Щерев?
-През 1968 г., аз бях стар войник, а Митко Щерев бе  в оркестъра на Емил Димитров. И с Митко тогава се уговаряхме да направим така, че отпуските ни да съвпаднат и да си дойдем в Ямбол двамата. И се получи точно така. Той беше във високите кръгове, там, където бе голямата музика. Ние с него сме учили в 7 клас заедно в „Д. Дебелянов”. Само че, когато аз влязох в казармата, той 2 г. я отложи по болест, за да може да учи. Митко  се издържаше сам в Пловдив, ходеше да свири по ресторанти, по барове. Митковия живот е много труден, много. За онези, младите години, говоря.
-Имате награди за дисководещ на национално равнище, нали?
-Да, явих се на конкурс за дисководещи в Радомир. Класираха ме на второ място, там се сприятелихме с Тома Спространов. Имаше след това конкурс за дисководещи в Ямбол и ми бе присъдена първа награда. Водещ на шоуто бе Георги Минчев. Засякох го, горе, на сцената, и обявих, че само сега и тук, публиката ще може да види Г. Минчев и Би Би Кинг (Дойчин Коняров-б.а.), които ще изпеят една песен на Елвис Пресли. Георги онемя, не знае коя песен ще пеем, къде искам да го вкарам. И като чу интродукцията на песента, си отдъхна, знаеше парчето. Беше много хубаво преживяване.
-Името Дора Поборникова накъде ще ни отведе?
-Тя бе музикален редактор на предаването „Музикална стълбица”, на което водещ бе Йордан Георгиев – Данчо Стълбицата, мой добър приятел. Поборникова реши да направим едно интервю с български дисководещ на немски език, което да се излъчи в Германия. Направихме го двамата с нея, тя също говореше немски. Включи се в това интервю и един немски диджей.
-От вас нататък има ли музиканти в семейството ви?
-Дъщеря ми, Ванюша, е професионален музикант, работила е и в чужбина. Нейният син е студент в Консерваторията. Прави опити в композицията, но ще видим дали ще излезе нещо от това. Митко Щерев му поглежда работите, ала е рано да се каже нещо определено. За музиката е нужно е да се почне по-отдалеч, не можеш да отидеш направо на „Одата на радостта”.

Интервю на:
Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply