Динко Бозавия и Георги Господинов под купола на нелепи паралели
Всяко сравнение куца. Тази фраза я приписваха на Маркс навремето, колко е вярна, ще кажат тия, които десетилетия си вадеха хляба с изучаване, а и с преподаване, на марксизма-ленинизма.
За добро или лошо, ние сме навикнали да мислим чрез сравнения.
Може би на някои им се вижда по-прегледно или просто по-лесно, трудно ми е да вляза в кожата им. Така, с екстравагантни сравнения е направил едно словесно упражнение Йордан Запрянов. Познат или непознат, след текста, в който постави под един покрив Георги Господинов и Динко Вълев, студентът по журналистика вече е излязъл от анонимност.
Не е никак лошо. Ако чакаш да получиш дипломата си от Университета, и тогава да почнеш да мислиш и пишеш, трудно ще постигнеш нещо. Е, ако си Бохумил Храбал, можеш да създадеш първите си текстове и на почти 50-годишна възраст, но едно, че не може всеки да е като чаровният чешки белетрист, и второ, разбрахме се за сравненията – те куцат.
В текста на Запрянов има едно нелепо заиграване, то ме накара и да задвижа клавиатурата, вместо да се направя на градинар през празниците, или да се насладя на тълпата от прекрасни жени във Фейса.
Да приведа откъс от статията на Запрянов, за да не вървим в тъмното – все пак Интернет не е алфата и омегата на живота ни.
„Ето ви история за двама души, излезли от един и същи град. В годините им на раждане има разлика от 19 години, но вярвам, че тя не е толкова важна. Градът е Ямбол, годините са съответно 29 и 48. Няма да ви казвам още кои са, макар че в последно време единият стана символ на Ямбол, а другият явно не е толкова важен. Но преди да стигнем до разликите, нека преминем през нещата, които ги свързват.”
Така, храбро и бодро, крачи изречение след изречение Йордан Каменов, за да ни набие в тиквите, че писателят Георги Господинов и „ловецът на имигранти” Динко Вълев, наричан още Бозавия, а и Героя, са родени в един и същи град – в Ямбол. Нито преди 29 пролети, когото се ражда Динко, нито преди 48, когато проплаква Георги, това е направило впечатление на някой. Нормално – край Тунджа, далеч преди тяхната поява, са щъкали Георги/Жорж/ Папазов и Георги Шейтанов, така че градът ни горе-долу е обръгнал на особени птици.
Гошо Центъра пък бе по-възрастен и от писателя Господинов, да не говорим за Динко Бозавия, и нямаше нормален човек, който да не го знае. Гошо Центъра бе идиот – това за сведение на Запрянов. Идиотите винаги се харчат обилно, макар никога да не влизат в официалните истории на родните си места.
Паралелът между времената, в които са раждани писателят и поет Георги Господинов и Динко Вълев, няма съществено значение. Ако някой си въобразява, че в средата на соца нямаше бандити или лица, вечно на ръба на закона, изобщо не е в час. В зората на Прехода тук, в Ямбол, две борчета от ниска класа, Тодор Картофа и Стойо Богата, бяха станали страшилищата за ямболци. Един младок, горе-долу на техните години, влезе една вечер в „Ловния дом”, и ги застреля набързо. В култовата дискотека, свърталище на мутрите, имало още бабаити, но се посрали от страх, и се напъхали под масите.
Не ми се пресмята, най-вече защото няма никакъв смисъл, на колко точно години е бил тогава чудесният поет и прозаик Господинов, и на колко Динко Вълев. Добре де, да я направим тази сметка, ямболските страшилища бяха убити на място през септември 1994 г. – Динко трябва да е бил на 7 години, Георги май още беше студент или наскоро бе приключил с Алма матер.
Така че ако е за поколения, за възраст, Картофа и Богата, са по-скоро връстници на автора на „Физика на тъгата”. Само че какво обяснява това? Нищо, абсолютно нищо.
За двамата, заковани завинаги от пистолета на оня младеж, не писаха нито в „Дейли мейл”, нито в „Ню Йорк таймс”. Под диктовката на Кремъл, и българската Държавна сигурност, както и службите в много от другите бивши страни от соцлагера, бе дала огромен простор на криминалните субекти, а западните медии, както и тамошните политици, се правеха на разсеяни.
Да се върнем пак към статията на Йордан Запрянов, която трябва, и може би направи, за няколко дни Ямбол епичен град, и поне народът, живеещ във Фейсбук, ни „опозна”.
„Първият стана известен на милиони в рамките на седмица.
Вторият стана известен на милиони в рамките на десетилетия.”
Първият е Динко Вълев, естествено, вторият, нещастникът, на когото са били нужни около 20 години, за да го разпознават вече в България, е Георги Господинов. Не съм наясно трябва ли аз и съгражданите ми да се срамуваме, че Динко Бозавия е роден в Ямбол. Със същия успех „ловецът на хора” можеше да се появи на бял свят и в Хасково, и в Русе, и в Пловдив. Да не говорим за София, която пое почти два милиона българи в ударно темпо.
Сега се сещам, че едни от най-успешните строители на съвременна България, така наречените Братя Галеви, живееха в Дупница.
Йордан Запрянов ме изуми с още един свой паралел – и двамата, и Динко Вълев, и Георги Господинов, били потънали в безвремие. Само кръглите идиоти потъват тотално в безвремие, но и това не винаги е сигурно. А в конкретния случай, на писателя и на екшън героя, времето е пределно ясно.
Господинов оставя непрестанно следи в книгите си за времето на соцдетството си, а и за юношеските си лета, преживени пак под опеката на този строй, Вълев е сто процента плод на чалга епохата.
Авторът на разхождащата се триумфално из Фейса статия, Йордан Запрянов, пропуска обаче още един супермен от Ямбол – Недялко Лазаров. Е, пропуска и най-добрият автор на филмова музика за 20 век, Митко Щерев, който и в мемоарната си книга описа Ямбол от своето детство, както и още един композитор, Борис Карадимчев, но това са сравненията – вървят като лавина, и може да стигнем така и до един друг Вълев. Само че той е Матей, също родом от Ямбол.
Матвей Вълев сега е кротка улица в града край Тунджа, иначе е стигнал чак до Бразилия през 20-те години на миналия век и се застоял там, а сетне има нахалството и да стане любовник на Елисавета Багряна, и с общата им пиеса „Госпожата” да открият сезона на Народния театър.
Ако някой твърде много се притеснява, сегашният Вълев, Динко, няма да бъде име на улица в Ямбол. За Георги не зная, засега той е „само” носител на Голямата награда на града ни, а и не съм чувал поетът да иска да сложи точка на живота си.
„ Неговото име може би не свързвате с Ямбол, но не се безпокойте, не сте сами. Господинов е европейски гражданин, не просто гражданин на Ямбол.
Та, помислете си само как би изглеждала една среща между Георги Господинов и Динко Вълев в центъра на Ямбол”, това е още един цитат от Запрянов, който съвсем ме хвърли в оркестъра. Не съм сигурен, дали Господинов е гражданин на Ямбол, по-вероятно да е с адресна регистрация в София. А европейското гражданство е жалък комплекс на българина, уви, страшно разпространен и устойчив.
Кой хърватин има кахър дали е гражданин на Европа? За него е естествено, че е – на какво да е гражданин, на Анадола ли?
Йордан Запрянов обаче си е наумил, че Ямбол е като оня стълб, който навремето обозначавал къде свършва Русия и къде започва Сибир, и все така храбро пердаши напред. Почти до Чикаго, но май без връщане назад.
„ Както Господинов и Динко са от един град, но от различни светове, така и тези две думи (думите са имиграция и емиграция, уточнението е мое), са от един корен, но също са от два свята. Световете на Господинов и на Динко.
И се замислете – истинските патриоти срещу имиграцията или срещу емиграцията се борят.
Така ги реди в текста си Запрянов, а аз продължавам да се чудя откога и как Динко Вълев е символът на Ямбол. Не Запрянов все пак, а аз и моите близки живеем тук, а сме пропуснали епохалната роля, която вече имал Бозавия в битието на родното ни място.
Такива паралели могат да се пропуснат, къде от леност, къде от нежелание да се вдига пушилка. Но не бива, през последните години го виждам от личен опит. Виждам как се завръщат на бял кон графоманите от соца, как други, от ново котило, са се втурнали да ни премазват с джиповете си, за които няма никакво нормално обяснение как са ги купили. Няма и да има, като гледам как полицаите се правят на разсеяни. И това не е патент на Ямбол, това е повсеместно, като „модата” дойде от София.
Някога, през 30-те години на миналия век, ямболски хора си измисли, че градът е град на богинята Диана. Комунистическите велможи сетне много харесали тая версия и тя станала символ на Ямбол. Преди повече от 20 години тукашните историци разобличиха тая фалшификация. Идва явно обаче ред на друг мит, този за Динко Вълев като емблема на народа край Тунджа.
А това вече е нелепо …
Борислав Ненов
