Динка Ангелова, етнограф: Промени ли се същността на обичая – става бутафория

Динка Ангелова е завършила история във ВТУ. Работи в Регионален исторически музей-Ямбол от 1 септември 1979 г. до края на 2017 г. – целият и трудов стаж минава там. Първоначално в отдел „Социализъм“, „Най-нова история“ – до 1996 г. В отдел „Връзки с обществеността“ е до 2003 г. След това до пенсионирането си е етнограф в музея. Целият й трудов стаж преминава в Исторически музей-Ямбол. Смята, че е щастливка, защото е работила нещо, което винаги е харесвала – превърнала е хобито си в професия.

-Може ли етнографията да дава информация и за отвъд видимото – познание за народопсихологията, за местните особености в начина на живот и пр.?

-Етнографията е миналото на нашия роден край, като стигаме назад най-вече до края на 19 век, защото преди това информацията е много откъслечна – най-вече от пътешественици, които са описали нещо, което са видели, но това е твърде малко. Обикновено се изследва до към средата на 20 в., макар че в днешно време има голям интерес и към по-късния период. На въпроса – да, може. Начинът на живот, трудът на хората, мястото, където живеят оказват влияние върху всичко. Върху облеклото, напр. В балканските райони облеклото е сукман в по-тъмни краски, докато при нас на полето сукманеното облекло, което също е характерно, е изключително ярко и пъстро. Тук както, казваме ние, са събрани всички цветове на Тракия. Жената пресъздава върху облеклото това, което вижда около себе си, пъстротата на целия свят. Затова нашето облекло е изключително различно.

-Има ли влияние на преселенията, на преселниците от Тракия?

-Да, има още един момент, който оказва влияние върху вида на облеклото ни – миграцията. В Ямболския район има изключително силна миграция, има изселвания, преселения през различни периоди. Но върху облеклото, което ние познаваме – говорим за миграция от края на 19 в. – началото на 20 в., когато тук регионът обезлюдява; силната миграционна вълна след Руско-турската война; когато идват преселници от Одринска Тракия; преселенията от гърчеещо се население от нашия регион, т. нар. кариоти, които отиват в Гърция; идването на население от Беломорска Тракия. Когато хора се изселват от тук, има голямо преселение от Новозагорско, Старозагорско, Чирпанско, Хасковско, от Сливенско – всеки идва с костюма си и се получава една пъстрота. След време, тъй като този костюм не може да се направи в същия вид, те ги доизносват и се избира едно средно облекло, което с годините се уеднаквява и през късния период – началото на 20 в., се преминава към градското облекло. Докато при по-ранните миграции – след Руско-турската война от 1830 г., когато Ямболско се изпразва от хора и отново идват преселници от Новозагорско, Старозагорско, тогава се изгражда този цветен сукман, който знаем. Това, което го има при нас в облеклото  – има го в Сливенско, Бургаско, Старозагорско, в Новозагорско. Елементите се сместват. Запазва се типът, но се променя украсата, получава се една компилация. Когато погледнеш един наш костюм и го сравниш с един от Старозагорско, ще видиш, че има голяма разлика в комбинацията на отделните елементи. Получават се хибриди, които се смесват и дообогатяват. Затова облеклото при нас е цветно и много красиво, то грабва погледа, когато отидеш в район, където няма такова облекло. С изложбата „Цветна магия от Ямболско“ бяхме в Банско – там бяха изумени от везмото по сукманите, от съчетанието на цветовете, защото при тях сукманеното облекло е много бедно откъм украса.

Върху облеклото оказва влияние и материалът, който хората произвеждат – памукът се появява в началото на века при нас. Преди това са купували готова прежда, по-рано са ленът и конопът, вълната, която си я произвеждаме. Влияят климатичните особености. Това, което мен ме изумява е, че при нас целогодишно се ходи с едно и също облекло – жените с вълнения сукман, мъжете – с вълнените потури и като си представим, че до 20-те години на 20 в. няма бельо…

-Защо играят кукерите? Търпи ли тази традиция промени?

– Играят, за да има плодородие. Кукерите са уникални, но както всяка една традиция, това е жив организъм – тя се развива, променя, дообогатява от всяко следващо поколение. И тъй като начинът на живот се променя,  традицията също се променя. Това, в което хората са вярвали навремето и са го правили, сега вече няма никакъв смисъл, защото връзката между земята и хората е скъсана. Тези, които играят кукери, не са земеделци, а това е земеделски обичай. Тревожното е, че сегашните кукери вече не знаят защо играят изобщо и това го констатирахме тази година. Има една промяна на маската, което е съвсем нормално – вкусовете на хората се променят, материалите се променят. Запазва се формата, но украсата се променя. Има една промяна на облеклото. Все още играят със сукманите, защото това  е характерно за нас, но вече характерният сукман за селището го няма и компилират с каквото намерят. Това също е нормално. Но страшното е, че вече не знаят какво правят. Тази година бяхме изумени от сценичното изкуство, което ни показаха няколко ямболски групи. Не може да посрещат булка и зет, които са важни обредни лица, но те не се женят, при нас няма сватба. На Сурва в Пернишко има сватба. Това е влиянието. Недопустимо е говоренето. В кукерските игри няма говорене, в тях има само действие. Това е спектакъл на открито, в който има само мимика, жестове, действия. Единственото говорене е благословията накрая. Принципът е – прави се имитативна магия, правиш това, което искаш да се случи, за да има плодородие. Това е цялата работа. Групите обикновено пресъздават елемента посрещане на кукерите в семейството – затова виждаме трапези и какво ли не, а всъщност трапези няма. Когато са играели кукерите, деца и жени са се криели, защото те са си позволявали всякакви волности. Когато си кукер и имаш маска – ти си друг, непознат. Затова кукерът не говори, защото не трябва да го познаят. Кукерът е дявол. Този елемент – да си непознат, би трябвало да се запази в кукерските игри. Тревожното е, че вече най-важната част – символичното заораване, засяване, хората не го разбират. Тази година чухме: „Хайде сега, булка, да отиваме на нивата да орем!“ На коя нива?  Те символично заорават, няма ходене на нивата. Всичко това показва, че тези, които изпълняват обичая, не го разбират, не знаят какво правят, което е тревожна тенденция. Защото промени ли се същността на обичая, той вече е напълно загубен, става една бутафория. Би трябвало ръководителите на съставите да знаят тези неща или да се интересуват. Затова е музеят.

-Вероятно журито държи именно на автентичността?

-Същността на това журиране е да се запази колкото се може повече облика на даден регион. Когато тръгнат групите, било в Ямбол, било в Перник или Раковски, публиката, наблюдавайки ги, да каже – това е от Ямболско, това от Пернишко, това е от Средногорието или от Пазарджишко. Всеки регион трябва да запази своя облик. Омешат ли се, нищо не става.

-Направихте две пътуващи изложби…

-Бяха поне в 16-17 музея, изключително голям интерес. Направила съм две мобилни изложби, които започват от „Етъра“ – и „Цветна магия“, и „Кукерските игри“ започнаха от там. Къде ли не са били – Велинград, Банско, Троян, Трявна, Етрополе, Шумен, в София в Националния исторически музей, в Стара Загора…Бяхме в райони, в които няма кукери и за тях кукерските игри са напълно непознати, хората гледаха със зяпнала уста. Особено кукерите пожънаха голям успех, тази изложба изобщо не се прибираше.

-Кукерите и буенека са ямболски са типично ямболски. Има ли други такива типични за Ямболския регион етнографски обозначители?

– Мисля, че тези са най-характерни – кукерите и особено коледарите, които са градско явление. Те вече са уникални.

-Но са от по-късно време…

-Да, но то се е харесало, популяризирало и се харесва от младите, което е много радостно. Защото един обичай, който се възприема от младите хора, означава, че ще оцелее. Всичко друго умира.

-От къде произхожда думата буенек?

-От буйно хоро. Това е буйното лазарско хоро, което играят момите, възприето е от коледарите, но е трансформирано за мъжки танц и доста променен, с вмъкнати много елементи, които го правят уникален. Много се харесва. Била съм свидетел на събора в Копривщица, в най-голямата жега, когато една от коледарските куди изпълняваше беунек. В момента, в който започнаха да играят танца – разнесе се музиката, това силно тропане, подвикване на коледарите – от всички сцени се стекоха хора и се събра огромно множество да ги наблюдава. Това е показателно, че танцът привлича вниманието на всички. Много се радвам, че този танц продължава да се развива, обогатява. Лазаруването е еднотипно, макар че при нас има доста локални различия, но те са в селища, в които вече няма хора. Все пак лазаруването го правят в детски градини, по училища, но не може да се утвърди в такъв голям празник, макар че община „Тунджа“ с празника „От Цветница до Гергьовден“ все пак привлича и стимулира хората да показват и пролетния обичай.

-Кое е характерното за градския бит от края на 19-ти – началото на 20-ти век?

-При нас за съжаление има твърде малко събрано градско, повече сме земеделски град. Имало е градско, естествено, но това което го има в един Сливен с богати търговци и производители, го няма в Ямбол. Тук също е имало богати хора, големи къщи, които за жалост са унищожени. Не са съхранени, както в Стара Загора, в Пловдив – цели квартали, тук в Ямбол това е унищожено. Малко събирано градско има и в музея откъм облекло, предмети на бита. При нас повече е наблегнато на традиционното, селското – то е по-добре съхранено, отколкото градското.

-Нещо типично за градския начин на живот именно в Ямбол от началото на 20 век?

-Във Военния клуб са се провеждали забави, балове. Соарета, матинета е имало доста, на тях са се събирали на сладко, на чашка кафе, на раздумка, да разтеглят градските клюки. А иначе маскените балове са били градския начин на празнуване на Сирни Заговезни.

-Кои години се налагат маскените балове?

-20-те години на 20 век, когато се построява Военният клуб -определено там е центърът на веселбата, на светския живот. Има много интересни неща за първите ресторанти, които се появяват, за кръчмите, като развлекателни заведения – тези, които са в парка, ходенето на Ормана, на Бакаджика. В музея се съхраняват много снимки, които показват масовите излети с кошниците, с пикниците, хората са се веселели с китари, с  музика по празниците.

Интервю на Светлана Чамова