Димитър Яръмов – самобитният художник
В едноименния мемоарен сборник Симеон Янев го нарече „последният автентичен писател на българското село” и с това много точно определи мястото и значимостта на Димитър Яръмов в българската литература от последната четвърт на миналия и началото на сегашния век. Известни са и дълбоките познания на Димитър Яръмов в етнографията и народопсихологията, оригиналните му приноси в представянето на фолклора, обичаите и ритуалите, емпиричното природознание, простонародния говор с неповторимата му красота и образност.
Светът на неговите герои се превърна и в негов вътрешен свят. Те оживяваха под перото му, след като дълги години беше ги носил в душата си. През техните очи и той виждаше калесника с бъклица да пришпорва червения кон, стар говедар да пладнува биволите, воловарчета с вперени погледи да слушат невероятните истории на Ялънджи Жеко, лазарки да прогонват злото по Благовещение.
Този непознат свят искаше да се покаже и предизвика невиждащите да го забележат с непригодните за тях облекла и сечива, да настръхнат от забравените и отречените прастари обичаи от българската митология. Четката беше по – близо до ръката и по – нетърпелива да облее с ярка светлина и пищни цветове всяка картина, която оживява във въображението на самоукия художник.
Димитър Яръмов пренесе привързаността си към земното и природното от Кирилово край Елхово до Нови хан край София. Още след скованата саморъчно барака той одяла от дънери на поляната подобия на дървени идоли с образи, взети от натура от нашия приятелски кръг. Особена атракция за всеки новодошел беше двойникът на Петър Борсуков, колкото нежен лирик, толкова и смешно непохватен. По това време прохождащият бъдещ голям български график Иван Димов нахвърли на скици фигурите на Петър Борсуков, Димитър Арабаджиев и самия Димитър Яръмов в обстановката на новиханската поляна, смело наречена „ранчо.”
Към четката писателят посегна, когато след 1970 год. уседна вече в нова здрава и висока къща с поглед над цялото софийско поле. Заварвахме го на едно от трите му работни места – над пищещата машина или статива, около печката с вкусните му манджи или в градината. За нови идеи и сюжети за книги споделяше често, но за завършени картини с подчертана самоирония се наричаше „наивист,” почитател на художника Ради Неделчев от Русе. Истинска близост обаче се долавя с творчеството на самоукия елховски живописец Георги Зографов, при когото в село Лесово ни заведе нашият приятел Борис Янев. Цялата къща беше „населена” с животните от нашето детство, особено биволи и волове. При стария майстор те са показани не само в естествено състояние, но и в драматични мигове редом с човека сред природата и стихиите. При Яръмов те са израз повече на носталгията и съпричастието към безсловесните другари на човека.
Много хора са се радвали на картините на Димитър Яръмов, но никога не са излагани и само веднъж са се появявали негови репродукции във вестник „Студентска трибуна,” където бях редактор, под измисленото от нас мото „Дето не му е работата.” Този пръв опит под същата рубрика ни послужи да привлечем и вниманието на признатия и като художник Ивайло Петров с репродукции на негови картини.
Къщата в Нови хан, където много години след смъртта му се съхраняваха картините и цялото течение на безценната поредица от края на 19-век „Народни умотворения,” както и много други стойностни книги на класически и съвременни автори, старинни предмети, украшения, оръжия, е продадена. Благодарение на Яръмовия племенник Петьо са направени фотокопия на част от картините.
Ако в нашата литературна общественост е оцеляла капка историческа памет, трябва нейните дейци и институции да спасят поне част от наследството на писатели от равнището на Димитър Яръмов, докато още не е късно.
Атанас ТЕОДОРОВ
