Димитър Ташакманов се сбогува, оставяйки ни спомените си в книга

ТашакмановПонякога има неща, които няма как да предвиди човек. Докато пишех тази статия за книгата на Димитър Ташакманов, озаглавена „Страници от спортната история на Ямбол”, Бай Митко ни напусна. Почина на 88 години, патриашеска възраст, и все пак бе изненадващо за мен, а вероятно и за много други съграждани, тъй като бяхме свикнали да виждаме бившият боксьор , надвесен над шахматната дъска, на която преподаваше поредния си урок.

Или да чертае нова схема на новите си идеи за спортния живот край Тунджа. Бай Митко бе изумителен със своята енергия: отиваше към 10 часа в зала „Диана”,  прибираше се към обяд, за да е отново там в късния следобед. Преди няколко години го поканих да гостува в предаването „На фокус” на телевизия „Диана”. Ташакманов бе навършил вече 85 лета и аз бях притеснен доколко е свежа паметта му, а и физиката му – предаването бе на живо и започваше чак в 21 часа. Срещите с  Бай Митко ми показаха бодри рефлекси и бърза мисъл. Не го притесни и късният час на ТВ предаването. За капак, преди вечерта  на гостуването му, в Ямбол имаше държавно първенство по бокс, и на него наградиха Ташкманов като дойена на този спорт. Бай Митко не само присъствал, а дойде в студиото, без да се отбива дори у дома си за да отдъхне.

Хвърли ме в оркестъра. По време на предаването пък телефоните не спряха да звънят, хората не само не бяха забравили за Ташакманов, а го обичаха.  Смъртта го прибрала на спортно място – отишъл в залата на Градския стадион, за да подари книгата си на боксовия клуб. Намерили го паднал на междуетажието, още бил топъл, милият.

Чудех се какво да правя с този отзив за книгата на Бай Митко, след като разбрах, че смъртта го е застигнала на 30 октомври. Прочетох отново текста, който не беше довършен, и реших, че няма нужда да бутам нищо в него – Димитър Ташакманов беше човек, с който винаги можеш да намериш допирна точка. Имаше и мъдра, блага, християнска усмивка, макар че, доколкото знам, нямаше навик да чете Библията или да ходи на църква.

Така че публикувам статията, въпреки отсъствието на Бай Митко. Задочно той си е тук , както и паметникът на колоездача, на който той постави собственият си велосипед…

Излезе от печат преди броени дни книгата със спомени на Димитър Ташакманов. Тя е изцяло със спортни спомени, защото самият живот на бай Митко така се е стекъл. Той винаги е бил неделим от спорта, и като състезател, и като организатор. Към мемоарната книга на Бай Митко вероятно ще има голям интерес, тъй като и със своето спортно дълголетие и с благата си усмивка и характер, той има много приятели, за познатите му да не говорим.

Димитър Ташакманов ни разказва простичко на страниците на книжката си, тя не е голяма по-обем, своето житие-битие. От първите, от детските години с волните игри из каргонските дворове, през увлечението към спорта, по-специално към бокса. Мнозина считат Ташакманов за основател на бокса край Тунджа, друти отреждат това право на Петър Топалов и Васил Кючуков. Архивни документи липсват, което прави този спор трудно решим. Бай Митко, естествено,  поставя своята личност в началото на ямболския бокс, като свързва това със среща между отбор на града ни и на пловдивския „Локомотив”. Тази среща, състояла се на набързо направения ринг в кино „Светлина” през 1945 г., не е хроникирана в тогавашните вестници, няма и снимки от това събитие. Остават ни спомените на съвременниците, но и те са крайно оскъдни – още един факт, който напомня за нуждата от хроникирането, било в телевизия, вестник или сайт, на спортните събития, провеждащи се в града ни.

Димитър Ташакманов е своеобразна спортна енциклопедия – най-вече като състезател и организатор. Защото Бай Митко е играл и бокс, и футбол, и шахмат, не са му чужди и плуването, както и спортната стрелба. Той е човек без специално спортно образование, не е завършил нито Висшия институт по физическа култура, нито друго учебно спортно заведение. Остава си с дипломата от Занаятчийското училище в Ямбол. Будният му ум и изключителната му енергия обаче, компенсират липсата на системно образование и той оставя дири в не един спортен клуб в броеницата на времето – „Септември” и „Лъсков” са най-вече дружествата, в които Ташакманов влага своите способности.

Чрез спомените на Димитър Ташакманов, читателите ще се пренесат на игрището в парка, където гостува за народните борби великият Дан Колов, а на тепиха излизат много популярният Хари Стоев и Беленката. Ще научи нещо от първите години на физкултурно дружество „Лъсков”, както и на спортно дружество „Септември”, поставено на един своебразен пиедестал от Бай Митко, а съм забелязал как и доста други ямболлии имат голям сантимент към „Септември”, най-вече към футболния му тим.

Ташакманов етози, който поставя основите на спортния комплекс в Химическия комбинат „Ямболен”, там, като шеф на този комплекс, той работи в продължение на цели 20 години. „Ямболен” със своите над 3000 работници бе огромен човешки кошер, с отбори по какво ли не, с голям плувен басейн, който в един период бе единственият в града ни. В едни по-прежни, ръкописни мемоари, Бай Митко разказваше и пикантни неща от времето на спортната си дейност в химическия завод, в книгата тези странички са отпаднали.  Има някои повторения в мемоарната творба на Димитър Ташакманов, може би не е имал редактор или пък е считал, че така преживяното става по-ясно, че има нещо, което преди това не е разказал.

Обичаше да подчертава, че е роден в годината на Чирпанското земетресение. Обичаше много да разказва как като дете баща, пощальон по професия, го завел на игрището, за да види Дан Колов. Години съм ровил из старите ямболски вестници и из какви ли не архивни документи в Държавен архив-Ямбол, ала така и не съм попаднал на сведения за това гостуване на великия борец край Тунджа. Не помня и бай Атанас Игнев, който бе роден през 1915 г., светла му памет и на него, да е разказвал за това събитие, което, няма как, трябва да се е коментирало по къщите и по кафенетата дълго и обилно. Така че остават редовете, написани от Ташакманов. Приемам ги за меродавни. Съжалавям, че в мемоарите си Бай Митко не пише по-надълго за Марчо Атанасов, един от братята, останал като колоритна и талантлива фигура на художник.

Вероятно никога човек не може да разкаже всичко – по различни причини, често стари крамоли с роднина. Бай Митко обаче говореше за брат си с обич и голямо вълнение.

Димитър Ташакманов обичаше да „работи” с добри думи, рядко съм го чувал да злослови или да коментира остро другите. Добрина може би е ключът към неговата личност, затова и толкова хора го тачеха.

 Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply