Диагноза: простащина…

Простотата, твърдят философите, не е нещо отблъскващо, а наопаки. Прословутият естествен човек, знаем, е контрапункт на опорочения от цивилизацията свой двойник, морална алтернатива на повсеместната деградация в модерния свят. Сигурно е така, но има и нещо спекулативно в шумното фетишизиране на простотата. Някому сякаш се иска да размие тънката граница между простота и простотия, която не е никак тънка, ако се замислим, която е само привидно такава. Така или иначе, някой съвсем съзнателно се напъва да обърка хората, като приравни някак простота, простотия и простащина. И това, като че ли, е колкото интуитивен, толкова премислен акт, един стремеж на политиканстващия простак, преди всичко, да се доближи до народа, да се идентифицира с масите. Политиканстващият простак, нека не си правим напразни илюзии, не е малоумник, въпреки че е и недоучил, и недовъзпитан, а ловък тарикат. Неговото мъничко мозъче е пъргаво, енергично, колкото него самия, неочаквано продуктивно е, въпреки отчетливото отсъствие на креативност. И без да е особено находчив обаче, активният, неуморим и непримирим, политиканстващ простак, съумява да подведе мнозина, да ги оплете в измамите си. Прозрачни инак, преднамерени и чак дебелашки, лансираните от новите агит-пробчици заблуди, съумяват да замъглят нечия лабилна психика, заради патоса си, заради емоционалната наситеност. Пламенните послания на домораслите водители, колкото и неискрени да са, увличат едно колебаещо се мнозинство, което всякога следва послушно, всеки новопоявил се псевдо-месия.  А най-понятното и най-подвеждащо послание, като че ли, е: ”Аз съм един от вас, някой като вас!”. И то, комай всякога, къде деликатно, къде дебелашки, е нюансирано, обогатено, с приласкаващото признание: ”Аз съм прост и вие сте прости!”. Истинска гротеска са тъй трогателните заклинания, същински политически парадокс, но наместо да ни изпълнят със съмнения, което е още по-голям парадокс, ни изпълват с умиление. Абсурдно е, но печален факт, че наместо да се разгневи, след като го забаламосват, колкото елементарно, толкова цинично, родният избирател се втурва подир политиканстващия мошеник. Крещящите примери са безброй, отчайващи са, смехотворни, но и релефни, та няма как да не повярваме, че опростачващата мисия на простака е успешна. А най-удивителното в тази нашенска самовъзхвала на глупостта е, че едно внушително мнозинство, от твърде претенциозни в ежедневието хора, се примирява с простотията, натрапена му от политиканстващия простак. Нещо повече, простотията е схващана като опозиция на ненавистния интелигент и още по-ненавистния интелектуалец, нарочвани всякога като несъмнени виновници за народните неволи. И накрая, същинският абсурд е в туй, че много от воюващите с ненавистния интелигент и още по-ненавистния интелектуалец, са негови събратя, нескопосно наметнали народното рухо. Тези странни птици, всъщност, не са нещо неочаквано за нехармоничната ни действителност в болното време, а напротив. Те олицетворяват мащабната популация на родния полуинтелигент, най-удивителният политически, но и социален субект тук, който има безброй и все запленяващи превъплъщения. Тъкмо този, някак несъразмерен, но и неочаквано хармоничен индивид, съчетава  алхимически простотата, простотията и простащината у себе си.  Алхимия, всъщност, едва ли има, щом компрометирането на простотата, нейната деградация, израждането и в простотия, общо взето, е процес само наглед невероятен, а инак по-скоро закономерен. Точно така, простотата закономерно деградира, когато някой се опитва да я преодолее, превъзмогне, надмогне, уповавайки се на половинчати, непремерени знания, на нестройно и нескопосно мислене. Простотата гравитира към простотията, когато я облечеш в претенциозност, да речем, когато съчетаваш смело несъчетаемото, докато си въобразяваш, че прикриваш някак колко неук си или колко аморален. Простотата се изражда в простотия, когато тъпата самомнителност на недоучилия галфон, бъркана с доброто самочувствие от подобни нему галфони, натвори срамни и чак позорни дела, докато ни убеждават, че са загрижени за бедния народ. Простотата вече е простотия, когато недоучилият, нескопосен полуинтелигент, не само разпилява стопанството или добрите традиции, заради собственото си облагодетелстване или от некадърност, но и трови обществото със злонамерените си или неволни лъжи. Оттук, до простащината, има само една мъничка крачка, която обаче е привилегия само на големите подлеци или чистокръвните тъпанари.  Аз не знам коя от тези две симпатични породи преобладава тук, коя се вписва по-добре в нашия политически пейзаж, но разнообразието е видимо. И големите, пък и многообразни, политически подлеци, и многобройните, чистокръвни тъпанари, може да се каже, бълват простащина на талази, на талази. Простащината, като че ли, е най-релефна, когато разпищолилият се, самозабравил се политик, волно или неволно, се превръща в невероятен наглец. Това е метаморфоза, бързам да подчертая, съвсем очаквана, някак адекватна на нашата, на нашенската реалност, въпреки че е вредна, погледнато от друг ракурс, за който и да е политик. Проблемът у нас е, че нехармоничното битие ражда чудатости, едно пищно многообразие от уникати, които се израждат бързо и неспасяемо, за жалост, при допира си с политиката, пък и с каквато да е друга обществена дейност. И аз споменах неслучайно, че простащината е привилегия, преди всичко, на големите подлеци, защото те са съществен, доминиращ, бих казал, подвид в политическата ни фауна. Безброй са у нас политиците, които са големи подлеци, независимо от физическия ръст, които се стремят към подлярщината и се гордеят с подлостите си. Аз не давам конкретни примери, за да не удавя проблема, за да не подведа някого, като персонализирам родния политически подлец, който е забележителен и с необозримостта си. Ще кажа обаче нарочно, че ако има недорасли, някак недоразвити подлеци, сред обичните, родни политици, те непременно се надигат на пръсти, за да ги забележат, или да направят, по-точно казано, видима подлярщината си. Простащината на големите политически подлеци у нас, нека е ясно, не идва на празно място, а се изгражда, градира, от поколения политически шарлатани и амбициозни, но неуки галфони. И тук стигаме до участието на чистокръвните тъпанари в политиката, което някъде е анахронизъм, може би, но не и в страната на чудесата, в която можеш да си купиш не само диплома, но и обществено признание. Не знам как точно се случва, но е печален факт, че набъркването на стопроцентовия глупак в политиката, което е опасна работа, не ще и дума, не само не смущава никого, а дори ентусиазира мнозина. Тази аномалия, види се, е следствие от нашето изначално преклонение пред тариката, пред бракониера, въоръжилият се с купена диплома мошеник, да речем, наместо да събира презрение и присмех, е гледан със завист, като окумуш-човек. А има и още нещо, всичко у нас е осъдено на деградация, в нездравата атмосфера деградират и демократичните традиции, превръщат се ако не в своята противоположност, в някакъв странен, нашенски хибрид. Открай време, дори в годините на робството, под родното небе е успявал упоритият, работлив и находчив човек, уповаващ се на усталъка и честта си, който са избирали и за епитроп, заради същите качества. И сега, привидно, е точно така, щом неуморимият и непримирим, пък и находчив мошеник, връхлита като хала в родната политика, обещавайки щедро благини, но пренебрегвайки решително и усталъка, и честта. Наглостта на политическия мошеник, който лъже неистово, волно или неволно, който умножава мизерията, срещу която уж се е възправил, е страшната, политическа простащина, в която се давим четвърт век. Волно или неволно, подчертавам, защото редом с перфидния измамник върви чистокръвния тъпанар, защото пищността на политическия театър тук, нашенската гротеска, всякога е провокирана от многообразието. Така или иначе, простащината е доминанта в обществено-политическия ни живот, осъзната или не, тъкмо тя го оцветява и опошлява, тъкмо тя ни дърпа надолу. Не знам доколко го осъзнаваме, но съм сигурен, че така нареченият политически елит не е особено разтревожен, а наопаки, от очевидно ненормалната ситуация. Нашите политици, като че ли, си отглеждат простотията, с много любов, като свидно чедо, което ще им донесе радост в бъдните дни…

Любомир Котев