Детелина Стефанова: „Толкова единствена“
Ямбол, 19.06.2022 г.
Тези лирически стихове – в новата книга на Детелина Стефанова „Толкова единствена“, завладяват, обземат душата на човек от всички страни… Те са като пламък, който гори отвсякъде и осветява небето!
Тези лирически стихове са естествени!
И светли!
И силни!
Но за да се убеди читателят в нетенденциозната категоричност на тези думи, трябва да вземе в ръце едноименната книга, след което леко да отдръпне завесата към краткото предисловие на поетесата, в което тя ни поднася своите философски размишления:
„Не зная защо, но често си мисля, че хората са като къщите… – казва в предисловието си поетесата. – Погледнеш някоя и току ѝ се възхитиш – изправила снага, кацнала на най-високото място, седи и посреща слънцето. А щом се приближиш – чудна работа! Вратата залостена, прозорците в паяжини (нищо не се вижда през тях!), коминът не пуши!
…Опустяха къщите… А хората, ли? И те са като къщите!…“
Но сякаш за да разсее все пак този минорен тон, Детелина (която носи името на красивото четирилистно растение, което според поверието пък носи щастие), бърза да покани читателя:
„Добре дошъл в къщата на моята душа!
За трети път отварям широко вратата ѝ! И те каня да влезеш с усмивка!…
…И имам условие: приемам гости само с добри сърца!…“
Ето така, за „гости само с добри сърца“, Детелина Стефанова за трети път отвори неотдавна къщата на душата си – своята трета книга „Толкова единствена“ (след предните две „Съвършенство в… несъвършенството“, 2020 г.; и „Магьосница“, 2021 г.) Всъщност тя за трети път показва – и се надявам да продължи!, своята духовна сила да се слива със Словото…
По време на един форум преди години бях прочел едно мое есе, в което се казва, че „… отдавна съм станал подозрителен относно всевеличието на словото. Ала днешната среща разпали моята позагаснала надежда, че се възражда почитта към думите. Че не всичко на този свят е блясък, тойоти, пари, чалга… Разпалва се у мен надеждата, че ние, които сме се посветили на думите с ясното съзнание, че никога няма да забогатеем от тях, сме и корени, и мостове.“
Ето, сега повтарям тези думи, защото Детелина, като един по-млад пишещ човек, със своята морална и духовна устойчивост отново разпалва надеждата ми за един по-етичен свят: светът на думите. Светът на думите непременно трябва да казва нещо, да гради нещо, да укрепва вярата в нещо… В нещо добро, например! Светът на думите трябва да прави света на хората по-сияен и по-добър. Смея да твърдя, че спокойно отнасям тези свои мисли към Детелина Стефанова, защото в разговорите ми с нея правилно съм успял да проникна в нейните идейно-философски позиции относно неравномерните хребети на живота…
Бих могъл да нарека Детелина Стефанова „лирична машина“, ако не бе тя едно фино живо същество, което обаче непрестанно реди стихове на белия лист. „Машина“, защото нейният труд в поезията е толкова плодотворен, че на мен ми се струва, че тя съчинява стихове дори и в съня си… Това се вижда от публикациите ѝ в социалните мрежи или в отделни издания на периодичния печат.
Стихотворенията и в новата ѝ книга „Толкова единствена“ са все такива – честни, чисти, искрени, талантливи, – като стихотворенията в предните ѝ две книги. Тя прекрасно и с лекота владее стихотворната рима, на която се е отдала, като същевременно изпраща към читателя своите топли послания, заредени с устремен полет на мисълта. Стиховете ѝ греят и с ненаподобимото си отражение на действителността, облечена в художественото сияние на поетичното изкуство. И аз наистина не проумявам как тази жена, която е решила сравнително късно да се покаже на читателската аудитория, намира толкова енергия и радост да живее непрестанно със стиховете, които създава.
Появата на Детелина Стефанова на поетичната сцена бе огромна и щастлива изненада за мен. Трябваше да мине известно време, за да проумея това. Детелина не само „стресна“ аудиторията с техниката на своите филигранни стихове, но и, сигурен съм, ще разнообрази и обнови творческия ресурс в света на поетичните търсения. Защото поетесата не страда от изблици на мегаломания, не е надменна, горделива, важна… Напротив, тя е сърдечна приятелка на своите читатели, които впрочем се множат и непрестанно търсят контакти с нея, дори и в социалните мрежи.
Моя милост счита, че Детелина Стефанова е приела поетичното изкуство като своя съдба, като своя делнична орис, като свое предопределение. Същевременно тя е безкрайно прецизна и отговорна като магичен художник… който прецизно и отговорно нахвърля живописни краски върху бялото платно, оттегля се с няколко крачки назад, оглежда платното и отново се приближава към него…
Когато човек чете стиховете на Детелина, няма как да не забележи онази перфектна всеотдайност на поетесата към белия лист… Тя откъсва и последното зрънце от душата си, за да го влее в общия и красив ритъм на думите. Ето, например:
…Ако отново душата ми върне се тук,
в клончето с ябълков цвят ще се сгуша…
…и да знаеш: не искам никого друг –
ти ще бъдеш морето – аз ще съм суша!
Ако отново душата намери брод
и през пространствата само тебе открие;
точно там и точно в онзи живот
аз и ти… това ще сме… ние!
Ако отново душата погали нощта
и в небето запали хиляда звездици;
ти ще си огъня, а аз пък свещта –
блясъкът носещ красиви искрици!…
(Из стихотворението „Ако отново душата се върне…“)
Детелина владее перфектно стихосложението в поетичното изкуство. Нейните стихове звънят и пеят като горски ручеи… Те не „гърмят“, не боботят зловещо като изпод земята и не предвещават непременно промени с неизвестен завършек… Тя не търси метафората като средство, което обезателно ще слиса четящия човек. Тя въобще не се стреми към ефектите на жонгльорското изкуство, напротив: сърдечна, тиха, милосърдна, искрена, сияйна и състрадателна е в своите звездни послания… Нещо повече, тя живее в свят от поетични звезди, от които непрестанно изпраща на любителите на поетичното изкуство и ги огрява, прави ги щастливи!
…Защото самата тя е звезда, която грее със собствена светлина!
Нищо повече не бих могъл да кажа, освен да пожелая „на добър час“ на новата стихосбирка на Детелина „Толкова единствена“!
Илко КАПЕЛЕВ, поет
