Десет години от трагедията в Беслан

“И видях, и ето сив кон, и върху него ездач,
чието име беше смърт; и адът следваше подире му…”
/Откровение 6:2/

На 1 септември преди 10 години в 9 часа сутринта в осетинския град Беслан хиляди детски усмивки изгряха по повод първия учебен ден, а 186 угаснаха след ужас продължил 3 денонощия. Пет минути след официалното откриване на учебната година прозвучаха първите изстрели и училищният двор се обагри с кръв.
Около 1000 души, в това число деца и майки с кърмачета, бяха натъпкани във физкултурния салон и почти 3 денонощия бяха оставени без храна и вода.
В следващите часове започват преговори с лицата, поели отговорност за нападението. Те се наричат „Риядус Салихийн”- в превод „Градината на праведниците” и са ръководени от боевика Руслан Котчубаров.
Сигурно знаете, че пред лицето на смъртта скалата на нравствените ценности се променя и твърде често смелчагата се превръща в страхливец. Въпреки това няколко смели мъже с риск за живота си преговарят с терористите. Това са доктор Леонид Рошал, Руслан Аушев – президент на Ингушетия, и председателят на осетинския парламент Таймураз Мамсуров.
На Мамсуров терористите предлагат да освободят двете му деца, които също са в числото на заложниците. Той отхвърля предложението им и заявява, че те ще излязат само след освобождаването на другите ученици.
Колко ли са политиците по света, които биха постъпили по този начин? Въпросът ми е по-скоро риторичен.
Контактите с терористите не водят до решаване на кризата и минути преди 13 часа на 3 септември, на територията на училището започват истински бойни действия.
Около 23 часа е ликвидиран последният похитител, а един е заловен жив. Друг е линчуван и обезглавен от обезумелите от мъка бесланци. Сред терористите има и две жени-шахиди на около 20-годишна възраст. Смъртта на повечето от загиналите заложници е причинена от срутване на покрива на физкултурния салон и последвалия пожар. След падането на покрива част от децата панически се опитват да избягат, но мнозина падат покосени от безмилостна автоматична стрелба.
За бездънната мъка на загубилите детето си аз няма да говоря, защото Бог да пази, но има само един начин да я разберем. Светът бе потресен от този безпрецедентен по своята жестокост терористичен акт. Общо броят на жертвите е 334, от които 186 деца на възраст от 1 до 17 години. Загиналите учители са 21 и 6 души непедагогически персонал. Убити са и 10 военнослужещи от антитерористичните отряди „Алфа” и „Вимпел”.
Поклон пред светлата им памет!
Специалистите по международното право твърдят, че има разлика между тероризъм и война, но лично за мен границата не е много ясна.
Да сринеш с артилерия един град, в който има болници и училища или да взривиш болница или училище, чрез мобилни бойни отряди? Кое е война и кое тероризъм?
Професионалистите могат да мъдруват колкото си искат, но за жертвите и близките им няма “лека форма на смъртен случай”.
Често ни се налага да чуваме модерното клише:
„Как може в 21 век да се случи това, това и онова…!
Ами не виждате ли, че може!
Нали точно в нашата правозащитна епоха можеш да бъдеш продаден в робство или разфасован, заради търговия с органи. Но разглезеният цивилизован свят не иска да си разваля настроението с реални трагедии. Предпочита да ги гледа на филми – ей така, за вечерен отдих. Имаме си и удобен задгробен живот, където ни посреща ангел от светлина.
После той нежно ни съпровожда до курортния комплекс „Рай”, където ние с нашето „милосърдие”, ”честност”, ”вярност”, ”откровеност” и „храброст”сме си заслужили блаженство за вечни времена.
Чували сме, че Бог е Всемилостив и Всеопрощаващ, но пропускаме обещанието Му:”…ненаказан няма да те оставя!”
Вярно, че историята се повтаря, но все пак в епохата ни има нещо уникално.
Истината и неправдата са се счепкали на живот и смърт, а в тази последна битка черното си остава черно, злото си остава зло и грехът си остава грях.

Александър Александров