Десет години от „Светлината”

s1Като малка среща на генерациите може да се определи десетата традиционна изложба „Светлината”, която се открива винаги за Празника на Ямбол – Свети дух. Надали търсена нарочна среща, но все пак състояла се, без тя да е съпоставка на „млади” и „стари”. Изкуството рядко търпи подобни истории.

И винаги, всъщност, ги търси. Когато под покрива на една галерия, макар че това в Ямбол става неведнъж в последните години, са творби на доайените Коста Стоянов, Тодор Ялъмов, Дончо Дончев. На „средната възраст” –  Александрина Игнатова, Дона Неделчева, Боряна Чапърова, Стефан Качаков, Цветан Казанджиев, та до Румен Малчев, Траяна Панайотова, Калин Ангелов, се виждат по-релефно образите на художниците в града ни. Преливането между поколенията се дължи на това, че до голяма степен те не са в естетическа конфронтация (не съм сигурен обаче, че това е за добро). Около тях, но все пак в другата зала, са изложени творби на малко познати имена: Николай Борисов, Румяна Йоргова, Ина Трифонова, Мария Христова (всъщност Трифонова и Христова имат вече доста изяви в общите изложби), Андон Христов, Иван Танев…

s3Добре е, че организаторите на „Светлината” са ги поканили за участие. Естетическият „остракизъм” ражда митове, а когато се излезе на „мегдана” се вижда кой колко може. Дали изобщо го може.

За имена като Николай Борисов, Мария Христова, Андон Христов, „Светлината” не работи добре. Тя е твърде силна за тях. Няма как с платната „Лисабон” и „Порто” на Борисов да мериш мегдан с изящните акварели на Саша, или с елегантните и наситени с печал творби на Цветан Казанджиев. Или пък с импресионистичния блясък на Калин Ангелов, който, уви, се явява с познати картини.

s2Ако има нещо, което, поне на мен, ми липсва сред ямболските художници, това е отсъствието на естетически „скандал” у тях. На естетически предизвикателства. На търсене, на бродене из пространства, където те досега не са били.

Творчеството не търпи насилие, безспорно е, но то, по принцип, иска и друга мелодия, въпреки че в танца на тази авторът се чувства най-уверен.

Липсва ми в изложбата „Светлината” и градът, но не оня от ретро унеса, а днешният, лудо урбанизираният. Липсва сякаш човекът от 21 век. Неговата душа, неговите пейзажи на душата. А и не само на душата. Само Траяна Панайотова и Кольо Костов от нашите творци в изобразителното изкуство, както и не живеещият в Ямбол, но сравнително често излагащ тук творбите си Иван Стоянов, имат сетивата за този побъркан сякаш човек. Или просто по-сложен, по-енигматичен. Още по-малък, и още по-тъжен.

s4Не е упрек към никого, Ямбол има своите качествени художници.

Липсваха ми няколко „четки” в тази изложба. Едната беше на Георги Зайков. Отново се убеждавам, че аналог на Зайо не може да се появи – и като творчески изказ, и като труден, но, въпреки това, търсен от другите характер. Като начин на живот, също. Другата – на Ганчо Карабаджаков. Имаше и още две имена, които щяха да направят „Светлината” още по-интересна – Александър Александров и Кольо Костов. Сашо е „изчанчен” понякога в платната си, но придава друга „багра”, дава друго око. И все така е сам в полето на поп арта.

s5Кольо Костов пък, заедно с Траяна Панайотова, е от породата на урбанизираните „типове”, пращащи те в ребусите си – понякога просто екстравагантни, друг път – подплатени с мислене.

Ямбол и „Светлината” навършиха 10 години. Не е излишно да се помисли от организаторите, дали да нямат условие авторите да се появяват на тази изложба, правена за Свети Дух, само с нови творби.

Ако приемем, че това е премиера, тя не може да бъде „под индиго”.

Борислав Ненов  

About the Author :

Leave a reply