Денислав Стойчев и неговата „авантюра” Индонезия

Той ту се появява, ту се губи нанякъде. Нанякъде би трябвало да е в кавички, защото Денислав Стойчев винаги търси нещо ново, предизвикателство, което да го доближи до хората, или да го прати далеч от страната ни. За да търси пак хората. И да попива  от други държави, от други култури.

През пролетта направи в читалище „Зора” фотографска изложба, в която видяхме хълма „Боровец” – и опустошен, и легендарен, и концептуален. Денислав  използва тогава  всички възможности на интернет, за да ни впише в своята задъханост. И стана така, че ден по ден, час по час, публиката  следеше създаването на изложбата, която бе едно от най-интересните културни събития за 2014 г.

Малко преди Нова година все пак го виждам отново, за да разкаже за последното си пътуване -до Индонезия.  „ Бяхме там през октомври. Бяхме, защото не бях сам, а с група, най-вече в Джудиакарта, старата столица на Индонезия. Типичните им хотели са с южноазиатски лукс, не са по европейски стандарти. Все пак са ги направили  да са приветливи  и по-близки до възприятията на европейците. Това не значи, че из стаите не ходят гущери  и че водата им не мирише на сероводород. Видях и най-големият будистски  храм в Индонезия. Едно от интересните неща за тази държава е, че в нея, макар да е предимно ислямска, има много голяма религиозна свобода. И подкрепа на различните религии. Много големи маси от населението са будисти , хиндуисти, протестанти.  Ако има  по-съществена разлика между тях, тя е по-скоро на регионален принцип, в зависимост от областите, от които идват. Имах удоволствието да изскача вулкана Мерати. Той не е най-големият, но е най-активният в Индонезия. Тя е със страшно много острови от вулканичен произход. Там постоянно има облаци, заради тропичния климат. Хубаво е да се направи изкачване на Мерати нощем, за да можеш да посрещнеш изгрева вече горе. Пейзажът, който се вижда, е напълно лунен”. Така, леко, понякога на  хубав зиг-заг, върви разказът на Денислав за оная, позната ни по картинки държава. От връх Мерати, студентът по журналистика ме спуска към съвсем различна територия. Но пак е там, пак е Индонезия. 22-годишната кръв бие по друг начин, и носителят на вече няколко престижни награди, се спуща в един от атракционните  паркове.

„Това беше една от най-големите цигании, която съм виждал, в добрия смисъл го казвам. Там гърми всякаква музика, хаосът е огромен, но хората бяха доволни. Всъщност, нямаше много туристи. А ако има някъде повече туристи от Джудиахарта, това е на остров Бали”. Още го няма зловещият атентат в Париж, но вървим и към тези проблеми. Аз му казвам, че освен кръв, кръв и пак кръв, в Ирак не се постигна нищо. Денислав е горе-долу на моя акъл.  Но го дърпам пак към оная страна, в която може и никога да не отидеш, дори да си въшлив от пари. „Индонезийците се стараят да бъдат толерантни един към друг. Те, всъщност, дори нямат повод  да се стараят – те са си естествено толерантни, защото не са имали религиозни войни. Смея да твърдя,  че ислямът в Индонезия и в целия тамошен район, е много по-различен от този в Близкия Изток. И, отново с едно НО, защото мисля, че това, което достига до нас от Близкия изток, преминава през много филтри. Така че няма как да знаем точното положение на нещата”. Нелепо е за неговото поколение да носи в кафенето дузина снимки, затова вечерта ми ги праща чрез глобалното село. Всъщност, на глобалното село, оказа се, още не бе ги показал. Но предстояло.

Денислав през лятото бе плътно една седмица до носителя на „Пулицър” за фотография  Едуард Кийтинг. Той изнесъл лекции в София, а пообиколили и из страната. „Имаше доста купони с него. Той е работил  15 г. в „Ню Йорк таймс” и, всъщност, във връзка с работата си във вестника, печели „Пулицър” за 2002 г., обяснява хавата Стойчев. Кийтинг  много харесал  българската топлота, гостоприемността ни. „ Снимката, с която той печели „Пулицър”, това е интересно, изобщо не е в неговия стил.  Неговият стил на работа е да е много близо до хората , присъствието му се усеща във всеки един от кадрите му. Той има подчертан интерес към улиците на САЩ, към по-маргиналните групи. А снимката, с която взема „Пулицър” е много по-поетична снимка”.

Това – прекрасно, наградата „Пулицър”, си е марка, та дрънка. И пак отиваме към Индонезия. Той, всъщност, се е върнал от там. А аз може би ще пътувам. В някой друг живот.

 Борислав Ненов