Денислав Стойчев и една задъхана изложба – „Боровец”

10509552_4269162504585_3903670913269791035_nОтдавна не съм срещал човек с такова неизтощимо любопитство към живота и  изкуството, какъвто е Денислав Стойчев. Той има очи и сърце за всичко – и за обърканите до полуда персонажи на Селинджър, и за селяните, въртящи се радостно и тържествено около прасето, което трябва да разфасоват за Коледа.

Дали защото е безумно млад все още, дали заради темперамента си, но той е все задъхан и готов да се заплети в триста начинания едновременно. Само че, за разлика от много други, Стойчев достига до финала на идеите си.

До реализацията им. И го прави талантливо, използвайки всички интернет възможности/с чувство за мяра обаче/, за да въвлече в творческата си игра страшно много хора.

Дори и в Ямбол, където понякога имам чувството, че половината град е мъртъв приживе от духовна и интелектуална недостатъчност.

Така че нямаше как в един момент Денислав да не се върне към драмата на хълма, станал през годините една от емблемите на града ни. Засега чрез окото на фотоапарата, събрало в четвъртък „хора от всякоя възраст, пол, занятие”, на изложбата му в читалище „Зора”.

Изложбата, естествено, се наричаше „Боровец”. „За мен това е една концептуална изложба, в която не са само снимки, а взаимовръзки извън рамките, извън стените, извън сградата”, каза пред публиката Денислав Стойчев, неочаквано развълнуван, въпреки че е бил на стаж в един от най-големите вестници в САЩ, и пътува къде ли не. Оказа се, че през октомври тръгва за Индонезия…

Всъщност, когато играеш пред родна публика, няма как да не ти омекват малко краката  пред погледа на майка ти/ и тя неспокойна какво ще се получи/, приятелката ти/браво, Рени, друг едва ли ще изтърпи толкова дълго Денислав/, директорът ти и куп учители от Езиковата гимназия.

E, и много силна група от поклоннички на младия творец, как иначе…

Поетесата Росица Бакалова заяви в словото си, че „Денис не е случайният фотограф, заснел тези неща”. В това бившата учителка на Стойчев бе напълно права. Малцина „фотаджии” в града ни биха се затичали да влязат в епицентъра на пожара през лятото на 2013 г., както това направи Денислав. Още по-малко пък биха намерили интересната гледна точка, за да има в снимките им и репортажната достоверност, и нещо много по-дълбоко.

Стойчев, разбира се, е пресявал от стотици кадри, подготвяйки се за изложбата в читалище „Зора”. Той каза, че това му е отнело два месеца. Като сложим и нервите, и тичането/студентът по журналистика всъщност бачкаше, с помощта на няколко други негови ямболски колеги и приятели, почти до мига, в който трябваше да се открие „Боровец”/, сметките на Денислав не излизат.

Бакалските сметки, другите се видя, че са факт.

Гледайки фотосите, слушах и участвах в какви ли не разговори. Един познат ме върна чак в началото на кметуването на Стоян Митев/ есента на 1923 г./, за да минем през появата на Апостол Петров, единственият човек, сменял Митев на кметския пост в продължение на 20 г. Друг припомняше себе си на „Боровец”, когато е носил пионерската връзка, а ветеранът сред уважилите Денислав фотографи, Тодор Станчев, прескочи във времето към бира-скарата на върха на хълма…

Щом всеки намира по нещо от себе си и от града в тази изложба, приета под стряхата на читалище „Зора”, то пък създадено през 1945 г., пак там, около „Боровец”, смисълът и успехът от поредното задъхано начинание на Денислав е вън от съмнение.

Защото той, за разлика от мнозина, знае и може да достига финала.

Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply