Демони на здравето и днес тревожат ямболци

Мария Качулева

Разпространената  представа за Асклепий  и неговите вечни  спътници Хигия и Телесфор е за божества на здравето и медицинската дейност. Но всъщност те са демони, свързани повече с религиозен култ, отколкото с божествен произход.

Историците смятат, че от самото си появяване Хигия, което означава ”Здравето”, е имала собствен култ. Някои от нас продължават да го изповядват и до днес, като стриктно се грижат всичко около тях и самите те да принасят в дар на демона миещи и почистващи препарати ежедневно.

 

 

 

Името на другия вечен спътник на Асклепий – Телесфор, означава в превод „Който донася съвършенство”. Едни историци смятат, че е тракийско божество, а други, че е фригийско. Но нима е толкова важно какъв е произходът на демона, който цял живот тревожи мисълта ни с въпроса как да достигнем съвършенството?

 

 

 

 

 

 

Стереотипното изображение на сина на Аполон – Асклепий, е на брадат възрастен мъж, облечен в химатион. Подпира се на тояга, около която е обвита змия. Впоследствие тоягата му е заменена с чаша. Но змията си остава постоянен символ на хуманната медицина

И дали защото тази тройка демони имат вземане даване с Тракия поради произход и поле на професионална изява, или заради чистия въздух, минералните  извори  и пълноводната Тонзос се навъртат по тия места по-честичко, нo оставят следи на  нашата територия, където през годините са открити три релефа и един надпис, свързани с тях.

Най-ранният е намереният край с. Доганово, община Тополовград, родно място на капитан Петко воевода. До 1999 г. административно се намира в Ямболски окръг. Днес селото носи името на легендарния български хайдутин. Това е релефна оброчна плоча с изображение на Асклепий и Телесфор и надпис.

Вторият релеф е намерен през 1950 г. при строителни работи за шосето с. Първенец – с. Правдино, община Стралджа. На него са представени Хигия, която държи патера, и Асклепий  с навита вертикално под дясната му ръка змия. В близост са открити останки от антично селище, а наличието на уникален минерален извор в с. Правдино е допълнително благоприятно условие и оправдава съществуването на оброчната плочка.

Третият релеф е открит при разкопки в античния град Кабиле, община „Тунджа“. На него се вижда в пълен състав и обичаен вид цялата компания. Хигия – облечена в  дълъг хитон, Асклепий – със змията, навита вертикално под дясната му ръка, а между тях дребничкият Телесфор с калашник и качулка.

А за да  изпреваря неоснователните подозрения, ще поясня, че калашник, макар и да предизвиква страховити асоциации у нас, в този случай не е оръжие, а дреха. В днешно време някои предпочитат да я наричат суичър.

Четвъртият артефакт, който ни свързва пет века преди Христа с демоните на здравето, е посветителският надпис, намерен също в Кабиле. За съжаление в лошо състояние. Едва се чете името на Асклепий. И е трудно да се предположи  точното му съдържание.

Що се отнася до медицинската дейност в този период, историческите сведения са още по-оскъдни и само доказват, че  хирургията е най-древната специализация в медицината, а интернистите, зъболекарите и аптекарите най-често търсените. Констатацията е в резултат на събрана информация при разкопки в античния град Кабиле.

Не трябва да подминаваме и въпроса какви са били изискванията на  демоните на здравето за санитарния минимум в урбанизацията и здравно благоустройство в ония времена. Може да се  каже, че Кабиле е един нагледен пример в това отношение: каптиран карстов водоизточник, керамичен водопровод с шахтов каптаж, канализация със септични шахти и тоалетни с течаща вода, обществена баня с изкуствено затопляна вода, прави, покрити с каменни плочи улици с улеи от двете страни за дрениране на вода. Казано с едно изречение, Кабиле не отстъва в санитарно-хигиенно отношение на големите и богати градове от елинистичната епоха  на Балканите и Егейската акватория.

Ценна информация за санитарните изисквания към градовете дава още в I в. пр. н. е.  римският архитект Витрувий. Според него изборът на място за нов град се правело след щателна проверка на местността. И само ако тя гарантирала здравето и безопасността на хората, се пристъпвало към строителство. В своя трактат „За въздуха, водите и местата” Хипократ също посочва, че всяка проверка, резултатите от която не отговаряли на определени критерии, се възприемала като непосредствена заплаха за здравето. Всеки, който укриел такива данни, се наказвал жестоко, дори и със смърт. Жалко, че няма как да командироваме за обмяна на опит по въпроса днешните чиновници от МОСВ, за да проучат как са правели ОВОС древните обитатели по нашите земи. Но поне можем да се научим да прилагаме строгите критерии, описани от Херострат и Витрувий.

Здравеопазването в Ямбол през петте века на османското владичество се  характеризира с много епидемии, малко лекари и изкривена представа за хигиенни навици към по-лошо. Поради редица предразсъдъци не само лекарите, но и в народната медицина лечителите възпрепятствали ефикасното лечение и здравеопазване на населението. За универсални лечебни средства се възприемало поставянето на пиявици или пускането на кръв, лапи от  кравешка тор  и предизвикването на силно разстройство за прочистване от зли духове. Всичко това съпроводено с наричания на врачки, кадене на тамян и ръсене  със светена вода. Къпането било обявено за дяволско дело, чрез което в организма влизат болести и зли демони. В някои исторически извори с безспорна стойност от този период се споменава бегло за организиране и прилагане на специализирано медицинско лечение. Трудно е да се установи откога започва, но е известно, че в черквата „Св. Георги” в Каргона са лекувани душевно болни. Те били подлагани на специфичен хранителен режим, от който отсъствали червеното месо и  животинската тлъстина за сметка на зеленчуците и плодовете, буйстващите  били затваряни  сами в отделни стаи, а четенето на молитви било изключително минимализирано и засягало близките на болния, а не самия него. Няма категорични писмени източници, но е много вероятно такъв вид лечение за хората с психически отклонения да се прилага в Ямбол по подражание на Одринската лечебница за психично болни, създадена от Султан Баязид  II между 1484 и 1488 г.

Рифат Осман Тосявизаде (1874-1933), пътешественик и лекар по професия, издава  през 1920 г. първия  „Пътеводител за Одрин”. От него разбираме, че в бившата османска столица живеят 2324 българи. Със сигурност има и ямболци. Между 1865 и 1914 г.  през учебните стаи на Българското католическо училище там преминават обучение 387 момчета от Ямбол и 281 от Ямболска околия.

Авторът описва по забележителен начин и огромния лечебен комплекс наричан „Хуррем” (в превод означава спокойствие), разположен на брега на река Тунджа. От преди 520 години под неговите 100 купола са приютени джамия, лечебница за душевно болни, лечебница за очни заболявания, медицинско училище, хамам, приют за гости, кухня за бедни, прекрасна градина, пълна с благоуханни рози и приспивно шумолящи шадравани.

Комплексът е реставриран през 1910 г. от немски архитекти и превърнат в  „Музей на здравето”. По официални данни годишно го посещават около 125 хил. туристи. През 2004 г. печели приза на ПАСЕ за „Музей на годината”.

Идеята за създаване на музей или музейна сбирка на здравето не е откритие само на Одрин. При разкопки в античния град Кабиле, археолозите откриват хирургически инструменти, изработени от бронз и използвани при зъболечение, двуостър нож и скалпел, очевидно използвани в хирургията. Всички те датират от римската епоха. Изложени са в музея там.

 

 

 

 

През 1979 г. по повод 100 години от основаването на болница в Ямбол, на последния етаж в административната сграда на МБАЛ „Св. Панталеймон” беше открит Музей на здравето, отворен за посетители само една година. След смъртта на неговата създателка и единствен уредник – Стефана Алексиева – събраните документи и предмети с историческа стойност са недостъпни за посетители.

 

 

 

 

В музейната експозиция при откриването й можеха да се видят дневник, учебник по медицина, снимки и писма на Иванчо хаджи Василев Драгоев (1839-1875) син на известния ямболски възрожденец хаджи Васил Драгоев и активен участник в църковно-националните борби на България. Около 1858/59 г. се записва в Цариградската военно-медицинска школа и става първият дипломиран лекар в България. Работи в турска военна болница в Цариград и в Шумен, а от пролетта на 1863 г. и в Ямбол. Умира на 36 години.

Името на още един виден наш съгражданин – Захари Величков (1834-1876), е свързано с историята на медицината и здравеопазването в Ямбол. При постъпването си в румънската войска през 1853 г. е определен за обучение по медицински грижи и става военен фелдшер. При подготовката на Априлското въстание се заема да осигури лекарства и превързочни материали за ямболската чета. Ставри Дражев (брат на Георги Дражев) отбелязва в бележките си по този повод, че за 2 златни турски лири Захари Величков  закупува от Одрин ”… лекове, сулфато, отрова, мехлеми и плат за превързване на рани”. Допълнително потвърждение, че Захари Величков е с популярна  медицинска практика, има в сведението, че при арестуването му след разбиването на четата на Стоил войвода, сливенският мютесариф Хайдар паша се обръща към него с джирах хеким.

От този период датира и първото документирано сведение за установяване на организирана медицинска формация в Ямбол. На 3 (15 по стар стил) февруари 1878 г. в града пристига дивизионният лазарет на руската 24 пехотна дивизия. От самото начало на медицинския персонал се налага да се бори за ограничаването на бързо разпространяваща се тифусна епидемия и да лекува  ранените войници, оставени от  55 пехотен Подолски полк, от състава на 14 пехотна дивизия на генерал Драгомиров. В пряка връзка с пребиваването на руския лазарет се разгръща и дейността на първите медицински сестри в   Ямбол Анка Александрова и  Юрдана Чакмакова.

С решение на Общинския съвет Ямбол, от 2011 г. на името на Анка Александрова е учредена награда.

Ямболци имат основание  да се гордеят с имената на още две медицински сестри.

Мария Николова Наумова-Икономова (1897 – 1985) е родена в Ямбол, в семейството на Никола Наумов и Ангелина Качулева. През 1915/16 г. заминава за Лондон, за да постъпи в медицинския Колеж на Флорънс Найтингейл при болницата „Св. Тома”. Завършва го успешно, но заради войната в Европа остава да работи на острова. Връща се, когато разбира, че царица Елеонора е създала училище за милосърдни сестри при Александровската болница и е поканила американките Хелън Хей и Рахила Торанс да обучават желаещите да станат милосърдни сестри по модерната за времето си Флоранснайтингейлова система. Но вместо преподавателка се налага да поеме ролята на преводачка. Умира на 88 год. в София  без да остави наследници. Леля е на Ангелина Шикова (съпруга на писателя д-р Антон Шиков).

Стефана Алберт Томасини (1916-1998) е родена в Ямбол. В своите спомени, които могат да бъдат намерени в ЦДА, тя пише: ”По бащина линия съм италианка. Дядо ми работил по железниците и се оженил. И останал в България. По това време баща ми беше тежко болен от туберкулоза, дрогерията, която ни издържаше, по-често не работеше, майка едвам се справяше с издръжката ни, а сестра ми учеше в гимназията. Реших да се запиша в София, в училището за милосърдни сестри при Българския червен кръст. Трябваше да уча нещо, да взема професия. Така попаднах във войната.  В началото на 1942 г. ме извика сестра Невена Сендова, леля на сега известния академик Сендов, която беше началник на медицинските сестри в БЧК. “Командироваме ви в Санитарния влак, който работи на Източния фронт. Ще ви дадат три заплати и после ще ви превеждат заплатата тук. Във влака ще ви дават джобни пари. Командирована сте от март до декември. Ако издържите, може да останете и повече.” И останах. Минах през цялата офанзива на Източния фронт, но се върнах жива и здрава, за да продължа да работя в София професията на милосърдна сестра”.

В името на изчерпателната хронология на събитията, които провокират в нас или около нас вечните демони на здравеопазването и медицинските грижи, ще трябва да споменем няколко факта около появата на първата болница в Ямбол.

През март 1879 година една от 6-те военновременни болници в Южна България, а именно № 55 е разположена в Ямбол поради факта, че като крайна жп гара, градът е използван за евакуация на ранените и болните, докарвани с влак до гарата и след това по шосе, до Бургас. В отчета на ямболската евакуационна комисия от 24 април до 1 юни 1879 година се споменава, че за Русия са евакуирани 26 офицери и 2 634 войници. Евакуационният пункт бил разположен край жп гара Ямбол в 13 болнични бараки. Там била и полевата кухня.

По това време в Ямбол се струпват много бежанци и руски войници. Всички те били застрашени от епидемии. Налагало се откриването на градска болница, за която събират средства Руският червен кръст и местното население. С разрешение на генерал Тотлебен руските военни лекари предават на ямболската болница мебели, бельо, съдове и медицински инструментариум. И на 11 март 1879 година тя тържествено е открита. Намирала се е  в  къща  източно от черквата „Св. Николай Чудотворец”, на днешната ул.”Кабиле“. На двата етажа с по четири стаи всеки и големи салони побрала първите 30 пациенти. При откриването даскал Атанас Кожухаров в реч изразил благодарността си към Русия. Освен стационар имало и амбулатория, която обслужвала около 20 души на ден. Приемали се и малки деца и се поставя началото на първата специализирана клиника – педиатричната, което е доста странно като факт. Вероятно тогава в Ямбол децата са били повече на брой от възрастните пациенти.

Любопитен интерес предизвиква и първият официален отчет на Ямболската болница, която и тогава, както и днес, носи името „Св. Панталеймон”. Подписан е на 1 януари 1880 г. от главния лекар тогава – Илия Куртев. В доклада към отчета прозира страшната картина на цялата материална и духовна мизерия, в която съществували ямболци.

И разбираме, че демоните на здравето, установили се при нас от началото на османското владичество, дори и да са си отишли, са ни оставили в наследство лошата хигиена, епидемиите, липсата на лекарства, недостатъчните на брой лекари и сестри, занемарените болнични стаи и амбулатории. В общи линии и днес демоните все още са си тук, с тази разлика, че през 1880 год., смъртността била много по-малка спрямо броя на населението, а демографската катастрофа не заплашвала бъдещето на България.