Да, Швейцария…
Когато стане дума за Швейцария, винаги неволно си спомням заглавието на Алековия пътепис, възхваляващ родната природа „Какво, Швейцария ли?“ Е, именно в Швейцария ме отведе съдбата и да си призная, любопитството ми бе по-специално, отколкото, ако се отнасяше за където и да е другаде. Нагласата ми бе като за място, различно от обичайно познатото – първо засега това е дестинация все още непосещавана твърде често от българи, второ – много са нещата, в които швейцарците са най-добри, а аз като типичен нашенец се съмнявам в това дали чак толкова всичко си заслужава суперлативите.
По отношение на това доколко българите сме познати в Швейцария ще дам само два примера. В хотела в Цермат, първото място, където отседнахме, се оказа, че работи българско момиче, софиянка от „Надежда“. Ина, така се казваше тя, искрено ни се радваше, и бе нашия човек в първите часове на опознаване на тази нова за нас земя с привичките и особеностите на местните. Та тя ни каза, че от 5 години работи в този хотел и ние сме първата българска група, която отсяда в него. Преди това са идвали и други българи, но всички до един са били все хора, които живеят и работят в чужбина. Втори пример – в търговски обект на една от популярните туристически дестинации платихме с карта избраните сувенирчета. Продавачката бе искрено заинтригувана от къде е паричната единица, отбелязана на финансовия бон – за пръв път пред в очите й устройството изписваше родната BG валута – лев. Това че българите сме рядкост сред многобройните туристи в Швейцария е факт – в Цермат преобладаваха японците, а на Юнгфрайох – най-високия връх на Европа, достъпен за обикновени туристи – китайци и индийци. Което само по себе си говори достатъчно кои са най-проспериращите в момента икономики в света. Разбира се, със сигурност имаше и много различни европейци, но поне външно, нямаше как да ги идентифицираме.
Но нека карам по ред. Влязохме в Швейцария откъм Италия, с автобус, тъй като кацнахме на летище „Малпенса“ Милано. Любопитна подробност бе, че шофьорът на автобуса, слабичък млад италианец в безупречен костюм, въпреки задушното време, без да губи и минута, започна лично да товари куфарите на групата от около 40 човека. На някои от нас ни бе неудобно и дори малко се посдърпахме, т.е. опитвахме се и ние да участваме в тая нелека работа, но човекът даде ясно да се разбере, че това е негово задължения. Пък аз си помислих, че ако на негово място бе някой нашенец, щеше да остави улавите чужденци, щом им е мерак, да си товарят сами багажа и щеше да се потруди само за онези, които се ослушват. През цялото време на пътуването с автобуса, сигурно 2 часа и половина време, същият този шофьор бе със слушалка в ухото и явно под непрекъснатия контрол на своите шефове. До такава степен бе контролиран да си спазва разписанието, така да се каже, че когато групата ни се разпиля из магазинчето на една италианска бензиностанция и за изпушване на някоя цигара, младият човек сериозно се притесни от закъснението, което му заформяхме. Наложи се да влезе в преговори с хора от групата, които да обяснят проблема на останалите и да ги подканят да не се помайват повече.
Самото минаване на границата между Италия и Швейцария бе нещо, което човек би могъл и да пропусне, ако не внимава достатъчно. Пътят вече бе достатъчно тесен, заобиколен от планинските склонове. Появи се надпис doganа, т.е. митница, насред пътя от двете страни имаше някакви сгради от преди поне 150 г. със задължителните цветя по прозорците, големи веещи се италианско и швейцарско знаме и това е. Очаквах, че поне някой ще иска да ни види задграничните паспорти, все пак Швейцария не е в Европейския съюз, нищо подобно. Автобусът спря за минути, шофьорът отиде някъде със списъка с нашите имена, бързо се върна и продължи нататък. Даже не разбрахме какво стана. „Какво доверие си имат само!“, възкликна някой от нашите туристи по повод на италиано-швейцарските действия по тяхната обща граница.
От там нататък, вече официално на швейцарска територия, гледах пейзажа с ненаситно любопитство. В тази част Алпите не са кой знае колко високи, и гледката не е прекалено впечатляваща, но като всяко ново нещо, човек се диви на всичко различно и непознато. Минахме през толкова много тунели, не само в тези първи часове, а и през цялото 5-дневно пътуване – и автомобилни, и влакови тунели, понякога с километри. И винаги си мислех за нашето желание да се прокопае тунел под Шипка, който да свързва Южна и Северна България- как този единствен тунел за нас е все още непостижима мечта… Да не говорим за мъката ни да поддържаме тунелите по магистрала „Хемус“…
Едно от първите неща, което ме шашна е, че швейцарците си поливат поляните по планината. Звучи доста шантаво, но със сигурност трябва да има логика. Алпите е планина изключително богата на вода, да видиш тънки водопадчета, които се хвърлят от високото, е нещо нормално, така че вода – тук бог е дал в изобилие. Вероятно почвите не я задържат достатъчно, а със сигурност планинските ливади ще да са нечия собственост, за да си правят труда да им слагат пръскачки. Но е удивително на какви високи и по всичко изглеждащи уж недостъпни места, цвърчаха пръскалата. Ами явно на човека там му е ливадата и си я полива, търсехме логично обяснение ние с български прагматизъм. Друго, което силно прави впечатление е, че страната е населена буквално навсякъде, където това е възможно, а и понякога невъзможно наглед. Няма високо, няма недостъпно място – където най-малко очакваш, се е появила спретната къщичка. За превоз, а не за развлечение, се ползват невероятни средства – включително лифтове като транспортно средство, вертолети. Едно отклонение за вертолетите. В Цермат срещу хотела ни се виждаше сграда кацнала високо в планината, на недостъпно място. Попитахме какво е това и за наше изумление се оказа, че е ресторант. До там се ходело с вертолет. На следващата сутрин с очите си видяхме как на няколко курса вертолетът зареди с провизии ресторанта. Между впрочем имало все пак и пешеходен път до това труднодостъпно място, но ако се плати на хората да ти закарат провизиите пешком, излизало доста по-скъпо, отколкото с вертолета.
Старите дървени къщи навсякъде си стоят непокътнати, дори и само за да съхраняват в тях сеното – обичайно е да видиш новата, хубава къща и близо до нея запазена дървената. За безупречната чистота да говоря е малко – трябва да се види. Край пътя, в населените места – нито един боклук. През 5-те дни там преднамерено и донякъде заядливо съм търсила да видя захвърлен боклук, неизмазана къща, ронеща се мазилка или буренясало място, защото си казвах – не може и това да няма, човещина все пак. Ами нямаше. Спряхме на бензиностанция, пушачите пак запалиха цигара, но така и не откриха кошче за фасовете. И си ги увиха в хартиени кърпички, носиха си ги в автобуса и нататък, защото първо не знаеш какво може да ти се случи, ако ги хвърлиш на земята и второ – не върви, като навсякъде е чисто.
Следва
Светлана Чамова
