Да си върнем държавата
Събитието на деня, безспорно, е безпрецедентната, съвместна пресконференция на работодателите и синдикатите, която издигна съвсем уместни искания към политическата класа в страната. Пресконференцията, окачествена като „безпрецедентна”, всъщност, би трябвало да е съвсем очакван прецедент за всеки нормален гражданин, осъзнал несъстоятелността на родните политици. Очакван би трябвало да е този прецедент, повтарям, щом комай всеки жест, на комай всеки от родните политици, буди и недоумение, и възмущение. Най-лесният, най-натрапващият се пример, е, че народните представители се подиграват, в буквалния смисъл, с народното доверие. Невероятно е, но тези, които трябва да са пример за народа, не правят дори нищожното усилие да ходят на работа, самовъоръжили се със смехотворния си имунитет, тези самозабравили се нашенци смело погазват Кодекса на труда. Един такъв експонат, спомням си сега, наричаше един Кодекс „комикс”, което е смущаващо само на пръв поглед, изглежда, щом не само въпросният политически експонат, но и други, подобни нему експонати, са склонни да превръщат живота ни в лошо съчинена, бездарна комедия. Трагикомедия, всъщност, е точният жанр, едничкият жанр, подвластен на некадърните, но амбициозни, родни политически артисти, неспособни да схванат отликите между ежедневието и позорищната игра. Всичко, досегнато от чудовищното им бездарие, се превръща в отвратителен буламач, безвкусен или пресолен политически тюрлю-гювеч. Така и не разбрахме, всички, които се опитват да мислят и се напъват да вникнат в нашите реалности, дали малоумието или нахалството превръщат българския политик в хищно, но безплодно, непродуктивно животно. Печален факт е обаче, печален и натрапващ се, че удивителната некомпетентност на огромното мнозинство от политиците, е съчетана по правило с отвратителен гьонсуратлък.
Българският политик, общо взето, е колкото незнаещ, толкова неотстъпчив, неспособен е той да раздели сламата на две магарета, но инак акълът му стига всякога, за да докопа келепира. Енигма е и ще си остане кога и доколко някой не знае едно-друго и кога се прави на луд, защото е пределно ясно, че корупцията, а не националният интерес, да речем, движи делата на политиците ни.
Инак, няма нищо загадъчно, ще повторя, в невероятното, чудовищно нахалство на политиканстващите нашенци, щом са те наистина безскрупулни, всякога и във всичко. И, понеже са не само нахални, но и недоучили, пък и невъзпитани, те съвсем очаквано са склонни към самозабравяне субекти, които напразно си въобразяват, че държавата им принадлежи, а българският народ е безправно население от крепостни селяни.
Дали и доколко са обсебени от подобни мании, вредни и унищожителни, не само за държавата и народа, но и за тях самите, разбира се, е въпрос дискусионен, но е факт, че отношението им към държавата и народа е не просто цинично, а вулгарно. И, което е знаменателно, те или не могат, или не желаят, да си дадат сметка, че тяхната власт е илюзорна, измамна власт, делегирана им от същия този народ, за определен период от време. Докато се опияняват от властта или драпат, за да я постигнат, тези нашенци не мислят за отговорността, която се стоварва върху им, забравят че този, който великодушно им е дал властта, би могъл немилостиво да им я отнеме. Те, както се полага на недотам интелигентния, но инак напорист субект, са неспособни и да се поучат от историята, близка или по-далечна, да видят, че би могъл да разпилее всенародната любов и най-безспорния народен любимец, какъвто бе царят, да речем.
Въобще, самозабравилите се, опияняващи се от властта, политиканстващи нашенци, за които е комплимент да ги наричаме политическа класа, щом са по-скоро неумели и случайни аматьори, отколкото действителни лидери, или не са научили, или са забравили някои азбучни истини.
Преди всичко това, че държавата не им принадлежи, а народът не им е подвластен! Тяхната заблуда, че са господари на положението, сега и тук, ако не друго, иде от сервилността на един тесен кръг от послушници, най-често безскрупулни кариеристи и шарлатани, които напразно идентифицират с народа. Когато говорят за народа и народното доверие, това вече и децата го знаят, те спекулират с предаността на клиентелисткия кръг, който гласува, за да осребри участието си. Този кръг, апропо, действително се състои от непримирими политически шарлатани, преди всичко, променяли нееднократно партийната си принадлежност, за да са винаги до силните на деня. И не е чудно, че вървим от развала към провала, както още Вазов забеляза, вече толкова години, щом клиентелисткият кръг на всяка власт, на всяка управляваща партия, се състои от отдавна компрометирали се политически мошеници. Тези негодници, между другото, са и вечно боричкащи се за първенство маниаци, които понякога долазват до върха, за да покварят още една партия, за да се роди поредното наше, политическо недоносче.
Всичко това е известно отдавна, както е известно доколко отчайваща е родната политическа реалност, а го припомням, за да е ясно всекиму, че безпрецедентното съюзяване на синдикатите и работодателите, всъщност, е един очакван, дори закъснял прецедент.
Рано или късно, все някога, трябваше да се случи това, което се случи: тези, които създават блага, тези, които работят, предприемачите и работниците, поискаха ред, законност и сигурност, поискаха защита за своя труд и спокойни дни.
Политическата криза, която се задълбочава, наместо да бъде преодоляна, която заплашва стабилността на държавата, се дължи, преди всичко, на абсурдно, нелогично боричкане, на примитивна борба за власт. Колкото и невероятно да е, не политическата платформа, а налудничавата себичност и провинциалната маниакалност, предопределят ходовете на тези, на които сме поверили държавата. И тази аномалия, разбира се, не можеше да се търпи безкрайно, не биваше да я търпим, ако все още се усещаме свободни хора и граждани, ако милеем за държавата и демокрацията.
Някой трябваше да се противопостави на самозабравилите се политици, на неспособните отдавна да родят нещо що-годе свястно нашенски самозванци, някой трябваше да спре развалата, която иде от тях. И го стори точно този, който трябваше да го направи, загриженият за усилията си, за инвестициите си роден предприемач, както и синдикатите, които най-сетне показаха и доказаха, че наистина са загрижени за трудовия народ. Парадоксално е, но предприемачите и синдикатите не искат кой знае какво, а настояват политиците да си гледат работата, да са по-разумни, по-смислени, ако е възможно, пък и по-отговорни, което е задължително. Парадоксално е, защото работодателите и синдикатите, т. е. защитниците на свободния труд на свободния народ, отправят искания, които са абсурдни за една демократична държава, в която всеки знае правата и задълженията си.
А най-парадоксалното е, че не широко прокламираното напоследък гражданско общество отправя тези искания и, нещо повече, абсурдно се спотайва в момент, в който би трябвало да е най-активно. Стопроцентова истина ще се окаже май твърдението, колкото и яростно да бе отричано, пак от политици, разбира се, че така наречените граждани, май са платени клакьори, щом сега, когато са длъжни да защитят предприемачите и народа, т. е. продуктивния сегмент от обществото, ги няма никакви. Логично е да си помислим, щом е тъй, че те са само придатък към порочната политическа класа, по-порочен от нея, щом заблуждава лековерните, въпреки адмирациите на подведените или преструващи се западни агенции, изучаващи развитието на гражданското общество. Така или иначе, аз не се съмнявам, че истински граждани има, както има и народ, осъзнал себе си, борещ се за правата си, защитаващ правата си. И сега, когато тези граждани, истинският авангард на народа, истинският народ, не партизанстващото малцинство, намериха най-сетне търсената реална алтернатива и търсената реална защита, те непременно ще се противопоставят на самозабравилите се политици. Кога и как ще стане, ще се случи ли изобщо, засега не казват нито синдикатите, нито работодателите, но инак е сигурно, че ако знаят какво искат и имат зад себе си народа, онеправдания народ, те са в състояние да зашлевят звучен шамар на политическата класа. Те вече го зашлевиха, всъщност, като заявиха, макар и деликатно, че искат промяна, генерална промяна, че настояват политиците да си гледат работата съвестно и да мислят задълбочено за бъдещето. Работодателите и синдикатите поискаха от името народа, заради народа, да си върнем държавата, узурпирана от самозабравили се политиканстващи шарлатани, въобразили си, че администрацията, субпродукта на разлагащата се политическа класа, олицетворява и държавата, и народа. Едва ли има що-годе мислещ човек, който да не си дава сметка доколко съдбоносен може да е този процес, само родните политици май все още не разбират, че безвъзвратно е отминало блаженото време на безумните им действия и бездействие, на безнаказаното им съществуване…
Любомир Котев
