Да пренапишем бита, да помърморим

ЗагоркаГоворим си наскоро с няколко гимназистки. И те ме питат, а всъщност имат големи съмнения, доколко техните баби и дядовци, са били тъй дисциплинирани и морални в младите си години.

Не биваше, вероятно, да им казвам, но ги уверих, че и бабите, и дядовците им, ги лъжат.

Или просто са изпаднали в баналното старческо мърморене, познато от десетилетия в България, как днешните момчета и момичета, са ужасни, а ние, ах, ние!-, бяхме съвсем други.

 

 

Еротика 2Кои бяха съвсем други? Момичетата от ямболската Педагогическа гимназия ли от първата четвърт на ХХ век ли, за които в протоколната книга на училището са вписани тъй много и тъй различни провинения. Може да ги сложим и в кавички, защото една част посещавали забранения в началото на 20-те години на миналия век кинематограф, други ходили на танци, трети кокетничили в час. Някои играели ролята на пощальони, носейки любовните писма на съученичките си на когото трябва.

Срещам имената на тези момичета, сетне майки, после баби, по некролозите. Те са, няма как да ги сбъркам, имам им данните, а и някои от тях са с твърде рядко срещани днес имена, така че е абсурд да има разминаване.

Кои дядовци? Тези, които още през 1908 г., пак в най-елитното училище на Ямбол, са хвърляли бомби в класните стаи по време на час? Или Борис Гинчев, който признал пред Учителския съвет, че пикал в черквата и пушил тютюн? Или може би двама, чиито имена ще премълча, понеже се целували един други, и трети, който бил наказан за „стремежа си за полово общение с другарите си”. Или един друг гимназист, който извадил члена си в часа по френски език. Имали и откровени мастурбанти.

Десетина години по-късно, пак в Педагогическото училище, бъдещите педагози  носели и ножове, та даже и пистолети в класните стаи, или опъвали цигарите из ямболските кафенета, унесени в игра на табла. И двете неща, разбира се, били забранени от тогавашните училищни власти.

Ако не ви се вярва, влезте в който и да е Държавен архив в областен град, зачетете се и надали ще намерите особена разлика в нрава на част от тогавашните ученици.

Да, това са истории от преди над 90 години, от тия баби и дядовци няма останали сред нас. А какво са вършели бащите ни, тия, родени малко преди 9 септември 1944 година, или малко след това? Пожълтелите снимки не са чак толкова непрогледни – на тази е баща ми със съученици в нечия квартира – дамаджаната с вино весело преминава от ръка на ръка. Майка ми пък се спускала от втория етаж на къщата с риск да си разбие тиквата, за да ходят да се целуват край Тунджа. Вуйчо ми имал безпощадна нота от баща си да върви след тях неотлъчно. Опитвал се стриктно да изпълнява указанията, защото оня, проклетник, дядо ми, имал тежка ръка и биел без да се колебае.

Той си замина от тоя свят твърде рано. И все пак не чак толкова рано – дочакал ме, за да ме разнася из цялата махала и да се хвали, че е станал дядо. И с това, че има чудесен зет. За бога, та нали заради същия този зет, е биел и майка ми, и вуйчо ми…

…Светът от вчера, не е нужно да стигаме до Стефан Цвайг, но да си спомним как неговите родители и тези на приятелите му, ги пращали вечер при семейната прислужничка, за да им покаже тайните на секса. Така било прието в оная стара, стара Виена. Много стари истории, да.

А ние какви ги дъвчехме – не пушихме ли още в осми клас, а в девети вече не вдигахме ли чашите. Не с „Етър” или „Оранжада”, а с твърдо гориво. Не беше ли оная вечер, в която с един от съучениците ми преспокойно се настанихме на тежките столове в ресторант „България” ( точно срещу Политехническата ни гимназия) , за да пием по една водка. И  да видим в един момент, че учителят ни по еди какво си наднича интимно в деколтето на една другарка, която решително не бе неговата. Съученичките ни му казваха Ален Делон и на някои вечно им бе горещо в неговите часове и се събличаха почти по сутиен.

„Мислиш ли вече за любов”, вероятно мнозина, раждани през 60-те години на миналия век, са чели като библия тая, преведена от немски книжка. Тя бе оскъдният ни прозорец към секса. Но всъщност сме чели „Мъжът и жената интимно”, която излезе на български през 1979 година, докато второто книжле се е появило едва през 1985 г. Авторите, немци, разбира се, Зигфрид Шнабл, на втората, и Хайнрих Брюкнер, на първата, всъщност бяха „наши хора”, отвъд Берлинската стена, естествено. Все пак ГДР бе друго, а автори-сексолози от другата Германия, щяха да предизвикат тотален смут по горните етажи на БКП. За прабабите и прадядовците ни се е грижил д-р Август Форел с книгата си „Половият въпрос”.  Жена ми твърдеше, че у тях тази книга я имат от памтивека, и за да ми демонстрира грамотността и по този проблем в семейството й, действително тръсна на масата прословутата „Половият въпрос”.От същия този д-р Форел, за когото през 1931 година ямболският вестник „Тракиец” ще скърби, тъй като именно тогава професорът преминал в отвъдното.

Източногерманските книжки вършеха някаква работа, останалото по-големите в компанията го натъманяваха. А момичетата пък имаха инстинкт, заложен вероятно от векове в женското тяло, така че всичко си идваше на мястото. Дори без чичко Фройд, който после, когато го разрешиха, почти никой не прочете.

И беше нелепо, и беше смешно, как бюстът, надникнал едва-едва от сутиена на София Лорен или на Джина Лолобриджида превръщаше киносалонът в едно дихание. Ако сутиенът почти бе свален, и ако имаше войници на прожекцията, помните, нали, изригваше вой, от който масивното иначе кино „Вапцаров” можеше и да се срути…

…„Петдесет нюанса сиво”, библията на голяма част от днешните гимназистки, е порнография, това е вън от съмнение. А това, че дамата, написала книгата, е бездарна, също е сигурно. И какво – да я забранят ли? Ние, които израснахме сред 100 забрани, след това, когато падна Берлинската стена, прелистихме подобни блудкажи.

Ония от преди десетки векове, не зная какво точно са прелиствали, ала и те са минали по сексуалния терен. И сексолозите щедро черпят от запазилия се през вековете материал. Апропо, романът на Виктор Пасков, Бог да го прости, „Аутопсия на една любов”, е не по-малко порнографски от книгите на Е Л Джеймс.  Разликата е само в това, че Пасков е много добър стилист.

Знаем си – историята вечно се пренаписва. И на високо равнище, и на битово. Бабите ни пренаписваха „комунизма”, ние ще пренапишем „демокрацията”. И за тийнейджърите ще остане мегдан да пренапишат своето време.

Те имат обаче още време. За разлика от нас.

Борислав Ненов

About the Author :

Leave a reply