Да напишеш сам съдбата си

Интервю с Тери Уинтър, ветеран от Кралския британски легион:

Визитка:
  Тери Уинтър е роден на 7 април 1955 г. в гр. Портсмут, Великобритания. Заедно с брат си израства в обикновено английско семейство, в което бащата е  шофьор, а майката – домакиня. В атмосфера на обич и разбирателство получава необходимото възпитание.
    Записва се да учи за средно образование в гр.Оксфорд, но напуска училището на 16 г., за да се запише в пехотата. Тази постъпка  променя живота му  и дава шанс не само да постигне голямата си мечта, но и да се изгради като личност.
   След почти четвърт век военна служба се пенсионира. Преди  7 г. купува имот и се установява да живее  в Зимница.
     Вдовец. Баща на 3 дъщери.
     Хоби – риболов, компютри

– Ст. сержант Уинтър, кога и защо избрахте да живеете в Зимница?
– Вече бях приключил с работата си в пехотата, на 40 г. имах своите нови планове. В допълнение на пенсията работех в мебелна къща, разнасях мляко, създадох своя автомивка… Но в хода на  ежедневието с жена ми усетихме, че сме уморени от това, което се случва днес в Англия. Много данъци за местните хора, данъци за всичко, включително и върху пенсията! В същото време на емигрантите държавата осигурява достатъчно средства за живот, включително и джобни, за цигари. Обидно ми беше баща ми да е работил 50 г. и да му се налага да живее с мизерна пенсия… Не е без значение и влажния климат на острова. Започнахме да търсим друго място за живот. Така попаднахме на България. Търсехме имот в населено място, което да е с добри комуникации, близо до ж. п. гара и магистрала, с добър климат. Така избрахме Зимница. Продадох целия имот в родното място  и  ето ме тук!… Какъв риск е това, нали? Но той самият живот е риск!
– Как стана така, че  посветихте живота си на Британската кралска пехота?
– Когато човек е на 17 г. няма как да не си зададе въпроса „Какво ме очаква в бъдеще?” Живеех в един малък град, мислех си „Цял живот ли ще остана тук? Винаги ли ще правя едно и също?” Дадох си сметка, че това не е за мен. И пожелах да вляза в пехотата. Имаше, обаче, сериозна пречка. Като непълнолетен родителите ми трябваше  да подпишат, че са съгласни с това решение. Баща ми веднага подписа, но майка ми го направи, едва когато  той категорично й каза: ”Ако не подпишеш, няма да се почувствам добре!”
– Какво се случи после?
– Последваха 34 седмици много сериозно обучение на кандидатите за пехотата. От 67 души изпитите за физическа и психическа подготовка успяхме да вземем само …17! И то за специалните части! Тогава още не знаех какво ме очаква.  Нямаше интернет, информацията ми беше само от проведени разговори. Първият ми спомен от приема е свързан с отрязването на косата ми. Всичко стана само за 30 секунди! И безплатно! После всяко следващо подстригване си го плащахме. Бях много горд с униформата. Не всеки може да я облече! Това трябва да се заслужи!
– Кои са най-интересните мигове от службата Ви в Кралския британски легион?
– Когато приключих обучението, на първия парад. Почувствах се много щастлив, когато ни поканиха да излезем напред и  чух думите: „Вие вече сте пехотинци!” От там нататък всичко вече е платена работа, обучение, което е ежедневно, при най-различни условия. Всеки ден трябваше да пробягваме в продължение на около 6 ч. по 50 км , при това с цялото снаряжение на гърба, което е  около 70 кг. При минус 35 градуса в Канада с Арктическата пехотна единица сме карали ски в местности, които са истинско изпитание за човешкия организъм, трябваше да прилагаме  различни тактики за оцеляване, включително попадане в дупки в леда или да укрепваме организма с чай от кората на дърво…На другата крайност бяха дните в райони с много високи температури, където трябваше изцяло да прилагаме друга тактика за оцеляване. Част от нашата работа беше преходи през пустинята,  скачане с парашут, мисия в подводница…  Всички тези изпитания помагат не само за физическо, но и психическо укрепване. Затова ние,  от пехотата, имаме един девиз: ”Само болка е! И спира да те боли, когато спре!”
– Винаги сериозно ли приемахте всяка мисия, как се разтоварвахте?
– Сериозно е до време! Иначе се спасявахме със страхотно чувство за хумор. Този английски хумор понякога е черен, малко груб, дори циничен, но оздравителен. Ние най-добре знаем, че трябва да се радваме на живота, да го празнуваме всеки ден! С хумор изразявахме много често какво мислим. Така, когато братът на принц Чарлз не беше одобрен за пехотинец, сложихме тениски с надпис: „Можеш да превърнеш жабата в принц, но не и принца в пехотинец!” Това беше нашата закачка, но и нашето одобрение, че за пехотинеца изискванията са равни за всички, без изключение!
– На какво още Ви научи пехотата?
– На самоуважение до егоизъм, на гордост, на лоялност, самодисциплина, честност, искреност… На пъргава мисъл и действия, на правилно разбиране към случващото се около нас и винаги адекватни реакции.
– Тази мъжка работа не Ви ли направи много груби?
– Не! По-скоро мъжествени. Мога да твърдя, че всеки от нас  се съхрани като кавалер с нежно, внимателно  и деликатно отношение към жените. Обичаме жените! Най-трудната работа за пехотинеца е работата на …съпругата му, която трябва да издържи дългите и опасни отсъствия на съпруга, да се справя сама с трудностите на живота, да има силата и търпението да го чака. Защото рискът той да не се завърне  е огромен.
– Какво означава за Вас изразът „подвиг в името на родината”?
– Няма такъв подвиг! Герои са тези, които вече са погребани! Ние просто си вършим работата! Ако ме питате в личен план днес признавам, че аз бях много голям патриот, но Англия се промени, тя не е страната, за която рискувах живота си! Днес се чувствам чужденец в собствената си страна. Там срещам хора от целия свят, но много рядко – англичани. Преселението е факт, а това променя и мисленето.
– Как се отразява дългогодишната военна служба на сегашния Ви живот?
– Не е трудно да се приспособя при новите условия. Просто трябва  да „превключа” копчето. И в пехотата е така, оцеляваш, защото имаш пълен контрол над съзнанието.
– Сънувате ли загиналите си приятели?
– Да, имам проблясъци. Но се мъча да изключвам. Считам себе си прекалено за късметлия, че оцелях. Сигурно защото съм роден на Разпети петък, бил съм едва килограм и половина. До 3 г. не съм излизал от болницата. Дори съм казвал „майко” на медицинската сестра. Но  какво  копеле пък станах!
– Познаваме Ви като член на английската общност в общината и най-вече с организацията за отбелязването на Деня на паметта в Тамарино. С какви мисли всяка година посрещате този легендарен ден?
– С гордост! С уважение, респект и чест!  Това е денят, в който почитаме всички загинали, където и да са били те. Това е  денят, в който се просълзявам.
– Като главнокомандващ видяхте лицето на войната, имало ли е моменти на страх, несигурност?
– Обучени сме да не се страхуваме. Може дори да се твърди, че действията ни са като на роботи. Едва сега  вече съм себе си. Махнах щепсела! Да, успях да се съхраня като личност, но много други не съумяха. От претоварването бушона може да изгори!
– Ако трябва да дадете съвет на днешните млади хора какъв ще бъде той?
– Да открият целта в живота и да се борят за постигането й! Да не се оставят на течението, да работят върху себе си, да не похабяват живота си, да помнят, че младостта отминава бързо, времето трябва да се използва пълноценно! Животът е театър, но ние го правим осмислен, необходим, целенасочен, включително забавен и красив!

Р. S. При пенсионирането си ст. сержант Тери Уинтър, който е охранявал и английската кралица,  получава  масивна статуетка „ За активна служба!”, пази в архива си безброй интересни снимки от ежедневието и мисиите, които често разглежда мълчаливо. Обича да  готви великолепни вкусотии,   докато слуша Павароти  и отпива чаша червено вино. Разтоварва се и с музиката на Фреди Меркюри, на който прилича много в младостта си. Не крие, че мисли за смъртта, но не повече от всеки друг! Продължава да обогатява знанията си за света. Притежава и чете с удоволствие  книги за историята на България, познава добре и тази на Зимница. Отделя време за  посещение на  интересни забележителни места. Споделя, че от сега е подготвил речите си за Деня на паметта. Особено трогателна е тази към съпругите, написана като поетичен разказ за живота на войника от пехотата и чувствата, които изгарят човешкото сърце. Чете ги прав, изпънат като струна, забравил за догарящата цигара в ръката и чашата вино до него. Респект!

Интервю на Надя Жечева