Големите лъжи ме вадят от равновесие

K STOIANOVAКоста Стоянов, художник, носител на наградата „Жорж Папазов”:

Коста Стоянов е роден на 19 февруари 1934 г.в село Бояново, община Елхово. Завършва Художествената академия през 1960 г. Автор е на над 20 самостоятелни изложби. Основател и първи председател на Дружеството на художниците в Ямбол.
Носител на множество национални и регионални награди, през 2013 г. бе удостоен с Наградата на община Ямбол на името на Жорж Папазов.

-Завършвате гимназия не в Елхово, което е много по-близо до родното ви Бояново, а в Ямбол. Как се стигна до това решение?
– В Ямбол имаше по-добри условия, тук имах близки. Започнах в Първа мъжка гимназия, тя беше там, където сега е Механотехнукума. След втората година, когато откриха и Педагогическото училище в Каргона, а и Техникумът по механотехника се появи, нещата се поразбъркаха. Механотехникумът насели сградата, в която дотогава бяхме. И една част от Мъжката гимназия отиде в Педагогическото училище, друга част в Девическата гимназия, и третата част, нашата, отиде в училище „Кл. Охридски”.
-Това е било  като великото преселение на народите…
-И така може да го определим. И  всъщност в „Кл. Охридски” завърших средното си образование.
-За кои учители си спомняте?
-Помня  Боев, той ни беше класен, беше известен спортист, преподаваше ни по физкултура. След това ни стана класна Ана Накова, тя бе историк. Много добър учител беше. Тя бе съпруга на художника  Наков. Дафинка Илиева ни водеше литературата, и още много личности имаше там. Бяха  истински учители.
-Ако се върнем към класа, с който сте тръгнали, кои станаха  по-популярни личности?
-С Атанас Стамболов бяхме в един клас. С Иван от Милковците, те са двама, единият стана директор на Месна промишленост, другият се установи в София, занимава се с външна търговия, работеше в това министерство. Пенко Гюров също ми бе съученик.
-Откъде припламна  у вас страстта към изкуството?
-Това стана още в прогимназията. Там имахме преподавател-Атанас Инджов, той е известна фигура, бил е царски офицер, 20 г. е бил директор на прогимназията в Бояново. Той ми даде тласъка, каза: ”От това момче ще стане художник”.
– Вие сте бил самоук. Как атакувахте Художествената академия, при това положение?
-Да, самоук бях. Приеха ме в Акадедемията през 1954 г.
-Там сте попаднали в  интересна подготвителна група. Така ли е?
-Тези подготвителни групи ги има и сега. Не  зная дали без този подготвителен курс изобщо бих влязъл в Художествената академия. Не беше възможно, кандидат от провинцията да влезе, без да е преминал оттам.
-Там ли ви сблъска съдбата с Христо Явашев-Христо, с Дора Бонева, със Светлин Русев?
-Да, когато аз влизах, те бяха обаче вече втори курс. Христо Явашев –Кристо, още като студент напусна и замина на Запад, там той имаше близки.
-С някои от тях сприятелихте ли се?
-Ти знаеш какво е студентското приятелство-близките приятели са от твоя курс най-вече. Имаше и ямболлии-Димитър Бойчев беше в Академията, Павел Бакалов, Митко Желев също. Той е един от основателите на ямболската група, макар че се ожени в София и остана там.
-Да поостанем в софийския ви период, защото и след завършването на Академията, оставате още 3 г. в столицата. Ще назова едно име, а вие ми кажете как ви събра животът с него- Александър Лилов, секретар на ЦК на БКП.
-Когато се ожених, съпругата ми учеше във ВИАС строително инженерство и имаше още 2 г., докато завърши. И останах в София, нямаше как да се разделим с нея. Имаше по онова време така наречените нагледни материали-лозунги, плакати, издаваше ги ЦК на Комсомола. Аз поддържах връзки с издателство „Отечество” и с  ЦК на ДКМС. А Лилов тогава бе в „Агитация и пропаганда”, завеждаше този сектор. И там се запознахме. Задачата ми  бе да възлагам работа на мои колеги и да предлагам работите им за печат.
-Имахте ли дълголетно приятелство с Лилов, или това са легенди на ямболско ниво?
-В ония години завързахме приятелство. После се прибрах в Ямбол, той тръгна нагоре в йерархията. После станаха някакви истории около него, свалиха го, знаеш как стават тия работи в политиката.
-А тази ваша близост с Лилов помагала ли ви е през годините? Ръководството на Ямбол искаше ли за нещо да използвате това приятелство?
-Лилов е идвал в града ни, срещали сме с него в присъствието на ямболски политически фактори. Тогава не са ме търсили да ходатайствам за нещо пред него. По-късно, когато минах на работа в Градския народен съвет, бях там заместник-председател по културата и просветата, тогава вече държах връзка с Лилов. И с Георги Атанасов. И него познавах от София. Лилов на мои изложби не е идвал, бил е тук само когато откривахме Националните изложби за декоративно и приложно изкуство.
Когато съм ходил в София за решаване на проблеми, те бяха главно от административен характер, и аз повече контактувах с Министерския съвет, с Георги Атанасов. За такива проблеми нямаше защо да търся  Лилов.
-Да ви върна към 1963 г. Тогава се прибирате в Ямбол. Какво представляваше той по онова време?
-Тогава Ямбол бе във възход. Имаше бурно строителство, правеха се цели квартали.
-А кои бяха значимите фигури в културата по онова време?
-Джурелов имаше тогава голямо влияние. Отдел „Култура” се намираше в Старата поща, тази, която бутнаха после, за да разчистят центъра на града. По-късно дойде Трифон Йосифов . Като се върнах от София, 3 години бях учител в „Климент Охридски”, след това работих в ХЕИ, пак с тези нагледни материали, за лекарства, подобни работи. Бях по едно време в Текстилния комбинат като художник, сетне преминах в системата на културата.
-Шарен живот сте имали…
-Шарен, защото ми трябваше  време да рисувам. Иначе, когато човек е постоянно ангажиран, липсва  време за рисуване, а по-лошо за един художник няма.
-Кои ямболски творци от времето на вашата младост ви бяха най-близки?
-Основно общувах с колегите от групата на художниците, там вече имаше едно солидно ядро. В него бяха възрастните художници- Наков, Стефан Бъчваров, Гогов, Невена Трънкова, Стойчо Банов. Бяха вече в Ямбол и двамата Бойчевци-Стоян и Димитър. Павел Бакалов направи едно прекъсване, ходи в Бургас, после пак се върна. Дойде по-късно Михаил Михов.
-А бохемствахте ли в ония години?
-Е, да. Евгени Генов бе режисьор в театъра, той често участваше в нашите групи. Тогава се правеше много нагледна агитация, много идеологизирано бе времето. Живеехме в такова време, няма кой друг да бъде, освен художниците, най-вече. Артистите и те бяха вътре в този процес.
-Какво си спомняте от първата си изложба?
-Тогава правех главно графика. Изложбата беше там, където сега е информационният център. В  националните изложби  вече участвах редовно, защото имаше едно изискване –ако не си участвал в национални изложби, не можеш да станеш член на Съюза на художниците. Аз получих в ония години награда на Съюза за един портрет на селянка, и така станах член на Съюза. Бях първият член на Съюза в Ямбол.  Това бе през 1967. И ме направиха председател на дружеството, защото такава бе практиката-членовете на Съюза да са начело на местните дружества.
-И цели 20 г. бяхте начело на дружеството?
-Да, две десетилетия.
-Колко мълчание има в едно ателие?
-В ателието има най-вече мълчание, когато се работи. За разлика от другите изкуства, в театъра или в музиката, например. При нас трябва да мълчиш и да рисуваш. Самотата е почти задължителна, защото когато има шум около теб, е трудно да се съсредоточиш, да извадиш нещо от себе си. Затова са нужни ателиетата. Навремето в Ямбол имаше огромна нужда от тях. Нашият град бе един от първите, в който бяха раздадени ателиета- на Димитър Бойчев, на Минчо Огнянов, на Христо Бакалов.
-През годините  с кои ямболски писатели обичате да се събирате?
-Със Сашо Миланов съм общувал, той  бе от нашата гимназия. С Наско Теодоров си имахме приказката, той в ония години работеше тук.
-Сега  ателието ви е в Медвен…
-Така е, там рисувам. Всяко лято съм там, когато се върна, правя самостоятелни изложби. Вече години наред е така.
-Има награди, когато има картини, така ли е ?
-Точно така е. Като няма творчество, какво да награждават…
-Някои почнаха да наричат Медвен ямболското Бевърли Хилс. Как е обстановката там, аз не съм ходил от години?
-Има хора на изкуството, проф. Газдов е там, Любо Котев е там. Павел Бакалов имаше там ателие. Аз построих там през 1980 г. ателие, моето е  ателие, не е къща. Тогава правих самостоятелна изложба, изкарах някой лев и си казах, че парите лесно ще се похарчат, ами да взема да направя нещо разумно-и така стана ателието.
-Каква ще бъде съдбата на хората на изкуството в България?
-Тяхната съдба сега не е добра, за разлика от преди. Тогава държавният капитализъм бе такъв, че можеше да се взима от едно място и да се дава на друго, ако, разбира се, има желание за такова нещо. Защото имаше окръжни градове, които не правеха откупки от изложбите, докато ние в Ямбол откупувахме 80 процента от картините. В ония градове не даваха ателиета, тук давахме. В града ни тогава имаше добро отношение към творческите групи-писатели, музиканти, художници. Ако си спомняте, ни обединяваше клубът на дейците на културата.
-Да, хванах част от това време.
-Маестро  Гагов беше от бохемите. Марчо Атанасов бе интересна фигура. Много добър по душа, раздаваше се. Подаряваше картини, черпеше. Марчо е един от добрите ямболски художници, макар че сега е малко позабравен. Той беше самоук, нямаше художествено образование, учел се е да рисува при Стойчо Банов. Но талантът си е талант. И брат му, Димитър, е много интересен. Баща им беше също много колоритна фигура, аз го помня, когато той бе санитар в болницата.
-Вие дълги години се изявявахте като график. Как  преминахте към живописта?
-Поначало имах влечение към живописта. Завършил съм ”Графика”, но имах добро усещане за цветните неща. А графиката е много скъпо изкуство. Иска пространство, иска валяци, оловно-цинкови клишета, в зависимост от големината на картината, която искаш да извадиш. Можеш да стигнеш метър на метър, например. Иска се плоча, която е много скъпа, нужни са грундове, нужни са киселини, трябва да имаш камини. Самото печатане на хартия е много скъпо. И се оказа, че е по-добре да премина към живописта – иска се малко пространство, може да се рисува почти навсякъде. Стига да можеш да рисуваш, разбира се.
-Политиката игра ли голяма роля в живота ви? След 10 ноември се оттеглихте сякаш  от нея?
-Аз нямам способности за политик. За мен, да си политик, е професия. Това не е работа за всеки. Виждаш, че сега е пълно със самодейци в политиката. Аз съм се занимавал само с административна работа.
-В първите години на прехода партиите ухажваха доста хората на изкуството и ги слагаха в челото на различни избирателни листи…
-Навремето още, флиртът на властта с хората на изкуството бе много голям. Дечко Узунов, например, е бил придворен художник и при царя, и след 9 септември.
-Нещата, към които сте най-много привързан?
-Преди всичко съм привързан към децата си, към  внуците и правнуците си, към родното си село. Към Медвен съм привързан. Към колегите си, обичам да общувам с тях.
-Какво може да ви извади от равновесие?
-Големите лъжи. И безчестието.

Интервю на:
Борислав Ненов  

About the Author :

Leave a reply