Гиздави и пъстри като пролетта
Два красиви и пъстроцветни празника предхождат седмицата преди Великден. Единият е Лазаровден, по традиция – в събота, а тази година датата бе 4 април. Непосредствено след него, тоест на другия ден, е Цветница (Връбница), който отбелязахме на 5 април.
Чудесни традиции съпътстват тези събития в народния празничен календар. Лазаруването е обичай, наситен с много вълнения – и за подрастващите момичета, облечени в прекрасни момински носии, с венчета от пролетни цветя в косите, както и за стопаните, чиито домове обикалят лазарките с кръшните си обредни песни. За да получат като дарове яйца, дребни монети и сушени плодове. А щом девойчето е лазарувало, вече може да се момее, да бъде после годеница и да стане нечия избраница за невеста.
Емоционално обагрен е и празникът Цветница. Тържествена тогава е църковната служба (с освещаването на върбови клонки и раздаването им на присъстващите, за да окичат домовете се за здраве). Витае надеждата за по-добро бъдеще. А после – понесените от водите на селската река пъстри цветни венци, изплетени от сръчните пръсти на девойките. Кумица им става тази, чието венче доплува първо. Нея тачат те до следващия празник Цветница. А тя „нарича” на какъв мъж ще стане съпруга момичето, чието венче е поела в ръцете си. Например: „На тезгях седи, грошове брои” – значи ще я вземе търговец. Или: „Стадо сбира, като свири по гори и по баири” – тоест за овчар ще се задоми. Много поезия има в тези ритуали, трепетни очаквания, нескрити надежди…
Лазаруването като обичай възродиха групи момичета в селата Стефан Караджово и Попово. Похвала заслужават и читалищните ръководства за чудесната инициатива. Пременени в народни носии, стъпващи напето и грациозно, лазарките припомниха на хората от тези селища колко поетична душа притежава българката! И вроден усет към красотата, която тя сама умее да сътворява и в делника, и чрез празничната обредност … Колко прав е писателят Стилиян Чилингиров, определяйки българските читалища като културните крепости на нашия национален дух. И навярно така ще бъде – докато я има България върху картата на света. И докато носим сърцата на българи.
Бинка Величкова
