Германците се интересуват от българска литература

Интервю на Георги Русев с писателя Христо Карастоянов:

Karast_sВизитка: Писателят Христо Карастоянов е роден в Тополовград на 22 февруари 1950 г., по-късно се премества със семейството си в Ямбол. Завършва „Българска филология” в Софийския университет „Климент Охридски“. Музиката го привлича и заедно с приятеля си Андон Балахуров създават банда, която наричат „Студио Пулс”. Изпълняват хумористични песни. Повечето от текстовете им са написани от двамата. Участват на национални фестивали, поканени са за участие в телевизията. Условието да не изпълняват своите песни, а други, с много по-ежедневни и безобидни текстове, ги кара да откажат. Първата му публикация във вестник е карикатура. Първата му книга се казва „Пропукан асфалт“ и е издадена през 1981 година. Работил е като драматург, а после и като директор на кукления театър в Ямбол. Сътрудничи на пресата. Сключва брак със София Карастоянова, от която има син — Тодор Карастоянов (роден на същата дата на която е роден и той — на 22 февруари), и внуци, единият от които повтаря и трите му имена. През 1999 г. получава наградата на Съюза на българските писатели за документалистика, през 2003 — наградата „Развитие“ за ръкопис на роман, а през 2012 – наградата „Хеликон“ за най-добра белетристична книга на годината – за романа „Името“.

– Разкажи за литературните четения в Германия. Кой те покани и как преминаха те?

– Ще започна малко по-отдалеч. Поводът за поканата, отправена към мен, е един голям проект на две берлински издателства „Културком” и „Дитрих”, които преди няколко години започнаха една поредица от книги, казваше се поредица „Балкани”. Има автори от Сърбия, Албания, Румъния и девет книги на български автори. Една от тези девет книги беше трилогията „Кукувича прежда”, която е писана през 80-те години, но е преиздавана през 2000 г. при Иван Гранитски. Издателите са избрали нея за превод. Беше странно, защото това е трилогия за 20-те години и за просветения български анархизъм от онова време. Оказа се, че тази тема е много интересна на немските издатели. Това пътуване, което беше своеобразно литературно турне, защото ставаше въпрос за два града, в които се провеждаха срещите ми с немските читатели, е резултат от тази поредица. Издателите канят авторите, участващи в тази поредица, да представят книгите си. В моя „случай” беше ангажиран лично посланикът на България в Берлин Негово превъзходителство Ради Найденов и до голяма степен датите на това пътуване бяха съобразени с неговия график. Организатори на пътуването бяха и кураторите на самата поредица „Балкани” Нели и Фреди Еверт. Те бяха и своеобразни домакини на цялото ми пътуване. На двете отделни места имаше и отделни модератори и домакини. Четенията и на двете места бяха под заглавието „Четене и разговор с Христо Карастоянов”. В Лайпциг това четене се състоя в градската библиотека, едно много тържествено място. Все пак това е градската библиотека на един от градовете с най-сериозна интелектуална история. Лайпциг е градът, където е живял и работил Бах, където Гьоте е писал „Фауст”. Беше доста отговорно да гостувам в този град. В Берлин четенето беше в Българския културен институт. Това, което озадачи не мен, по-скоро организаторите, е, че предишните срещи, не само с авторите от поредицата „Балкани”, а по принцип, очевидно не са били така посетени. Те не скриха радостното си учудване, че залите и на двете места бяха много пълни. Имаше много голям интерес, съдя по това, че и на двете места срещите продължаваха по над два часа, което в България е трудно обяснимо. Хората седяха, слушаха и не си излизаха. Затова става въпрос тъкмо за четене и след това разговор. Схемата беше простичка –моя милост прочиташе половин страничка, само за да се чуе как звучи този текст на български и след това други хора-преводачът, домакините, четяха на немски. Четяха дълго, дълго, сериозно. За мен беше много приятно да гледам как хората не само не си тръгват, но им е и интересно.

– Какви хора посетиха четенията? Имаше ли българи или бяха предимно немци? Какви въпроси ти задаваха по време на разговорите?

 – Имаше и българи, но предимно бяха немци, което също беше учудващо и приятно, защото по някакъв начин това означава, ако не интерес, то поне любопитство към един български автор и към една българска книга. Разбира се, имаше и по-общи въпроси, например за присъствието на българската литература на немскоезичния пазар. Нямаше начин да не стане въпрос за това, като се има предвид, че немскоезичният книжен пазар е може би най-големият в Европа. Защото той включва не само Германия, но и Австрия и което е още по-важно – немска Швейцария, комай най-богатото място на Европа. Като казвам Австрия, една страшно хубава, ласкателна, бих казал, рецензия за „Кукувича прежда” се появи в един австрийски вестник и в неговия сайт. Много приятна рецензия от популярен, вероятно, тамошен литературен наблюдател, защото го намерих като име под много, много рецензии. Имаше и такива въпроси. Имаше и такива въпроси за присъствието ни, което, уви, не е чак толкова осезаемо, колкото на мен би ми се искало да бъде. Комай само Владимир Зарев и Федя Филкова са авторите познати на немския пазар и са се наложили по някакъв начин. Може би защото сме малък народ, а българският език е по-труден за превод. Имаше и много въпроси за Ямбол, за анархизма. Преводачът Андреас Стретнер дори ме питаше за участията ми във фестивала „Ален мак”, за карикатурите. Той е най-изтъкнатият и виден преводач в момента на немския литературен пазар, получил е всички награди за преводи в Германия и Европа, но за преводи на руски автори. В цялата му кариера на преводач номер едно има само двама български автори, които е превел – Христо Карастоянов и Йордан Радичков. Видях с очите си, че той е много уважаван човек. Та този Андреас Стретнер беше модератор на втората среща в Берлин. И ме шашна с тези въпроси за карикатури и авторски песни. Той е перфекционист и когато се захване с нещо, не се занимава само с конкретната работа върху текста. Самата работа по превода на немски, която течеше по електронната поща, разбира се, беше изключителна забава. Той задаваше въпроси за неща, които и аз бях забравил – книгата е писана през 80-те години, когато не е имало Интернет. И така задълбочено „бръкнахме”, че германското издание на книгата отзад е снабдено с 13 страници много подробни бележки, защото все пак трябва да бъде улеснен немският читател. Има бележки, които обясняват какво представляват кебапчето и бозата, но същевременно има и биографични данни за всички герои-Александър Стамболийски, Димо Казасов, Александър Цанков, анархистите, за събитията, описани в книгата. Българи, които живеят в Германия от 30-40 години, т.е. вече са двуезични, ми обясниха, както и очаквах, че на немски език текстът звучал по-хубаво, отколкото на български. Не се изненадвам, защото един превод е ако не по-хубав, то по-различен от оригинала. Шегувах се след това със Стретнер: „Ти май си ме цензурирал!”. Защото в българския текст има много псувни и думи-табу. А той вика: „Е, не, не, не съм ги цензурирал, ами леко ги смекчих за немското ухо.”. Беше приятно. А вниманието, което ми отдели посланикът, си беше наистина ласкателно, защото всичко завърши с една наистина незабравима вечер – много се смяхме, много се забавлявахме, много си говорихме с организаторите и посланика. Много говорих за Ямбол, занесох им много подаръци – копия на артефакти от Кабиле и от Драма. Беше странно да се зарадват най-много на траханата, която жена ми беше направила специално за тях. Носех бурканчета трахана, българите се разпищяха от удоволствие, веднага започнаха да обясняват на немците какво е това и как се приготвя. Истински фурор предизвика траханата. В Берлин Андреас Стретнер говори и за книгите, които съм написал след трилогията „Кукувича прежда”. Той направи сравнение между „Перпетуум мобиле”, която съм написал през 80-те години, и романа „Името”, който спечели наградата „Хеликон”. Той ме разпита за идеята на книгата, за Анастасия Романова. След срещата се появи представител на друго издателство, който прояви интерес към „Името” и пожела да се запознае с книгата, без никакви други ангажименти. Това само по себе си е важно, защото кой знае? Може пък да им хареса и на стари години да ми потръгне на преводи.

-„Кукувича прежда” ли те направи известен? С тази трилогия ли те свързват?

– Да. Аз не съм скромен човек, а и няма защо да бъда такъв, защото в случая става въпрос за стари неща. Когато „Перпетуум мобиле” се появи през 1984 г., това е първата книга от тази трилогия, тя бързо стана модна книга по много ясната и проста причина, че дълго време преди това дума не даваха да се издума за анархистите. Самата тема, а може би и нейното разработване, ме беше направила моден автор и то главно в студентските среди. „Кукувича прежда” ми е най-важна, защото от една година ме занимава същото време. Задълбах в една много трудна работа за дружбата между Гео Милев и Георги Шейтанов. Резултат от тази дружба е списанието „Пламък”. Този свят – анархизмът на 20-те години, който заедно с модернизма е правил една друга атмосфера. 20-те години на миналия век на практика са били единственото време за България, в което тя е била в нещо в синхрон с Европа. „Нещото” е анархизмът, другото нещо е модернизмът. Във всичко друго ние сме изоставали с 1-2-3 години – в символизма, в епичната проза, винаги сме изоставали, но в модернизма на Гео Милев и хората около него сме били абсолютно синхронни. Процесите са се извършвали едновременно. Неслучайно германските модернистични списания моментално са се разпродавали в България. Същото се отнася и за анархизма. Може би това е другата причина тази тема да продължава да ми бъде интересна.

– Какви са твоите политически убеждения?

 – Не съм политически обвързан с нищо. Не съм анархист, не съм социалист. Изцяло съм ляв и като мислене, и като поведение, друг не мога и да бъда. Но като поведение вече предпочитам да не съм, защото се уморих. Писна ми. Навремето заради моя статия за Георги Първанов в „Дума” за 24 часа уволниха целия ръководен екип на вестника-Тодор Коруев, Пламен Енчев. Манджуков ги изхвърли, със заповед моето име да не появява повече на страниците на вестника. Ако пиша против Станишев, какъв ще бъда? По-ляв от него във всички случаи.

About the Author :

Comments are closed.